ЧУДНИТЕ МОСТОВЕ
В прохладното майско утро поемам нагоре по каменливия скат. Изкачвам се на широкия гръб на скалния мост, свърталище на орли.
Оттам планината на Орфей прилича на развълнувано море от високи върхове, обрулени от вятъра и тихи долини.
Величествено и гордо се издига Родопа, разположила едрите си плещи на юг до гъвкавата и безкрайна черта на бягащия хоризонт.
Слънцето показа от изток огнената си глава и огря зеленото чело на високия мост. По мекото халище на тревата заблестяват като елмази и бавно се отронват последните капки роса.
Сутрешният вятър пилее косите ми и ведно с екота на боровите клони донася до мене дъх на смола, здравец и билки.
Някаква вътрешна сила, породена от примамливия вид на естествения мост, проснал гордо сивата си снага над студената бездна, в дъното на която се гонят пенливи потоци от кристални води, ме тласка надолу по каменните стъпала.
Навлизам под моста и пред очите ми се открива синя небесна дъга, в която смърчовете са забили своите зелени копия.
Чудна и фантастична игра на природата - дело на хиляди години, през които водите на Дълбокото дере неспирно са разлагали и дълбали като с длето дебелия мраморен пласт, докато се преборят с него и образуват подземна пещера.
После идват онези страшни земетресения, от които смърчовете с болка превивали непокорните си рамене. Сводът се срутил с нечуван трясък и водите на реката го отнасят и превръщат в два естествени моста.
Слизам но стръмния сипей и тръгвам бавно, опирайки се с ръце, по реката към втория мост, които отвън прилича на тунел.
Влизайки вътре, попадам в полумрака на скален замък. Тук водата сякаш е изявила напълно своите творчески възможности, за да оживее камъкът в причудливи карстови форми, пред които ръката на художника би трепнала, а душата на поета би се възродила.
Това, което човешка ръка е безсилна да направи, реката е претворила в песен и чудна гледка.