КОНЯРЯТ
За конете, теглещи оръдията на полка, се полагаха много грижи. То и в устава ги посочваха - и конят, и войникът имаха нужда от храна, вода и подслон. Това никой не пренебрегваше и не се обсъждаше, а се изпълняваше сигурно и точно.
На конете редовно им даваха сено, добавяха зоб, овес. Искаш ли да имаш силно животно, трябва да го храниш добре. Един от конярите - доброволец на фронта - Димитър се грижеше много старателно за тях, така както го правеше и в родното си село Николово. Чистеше им, решеше ги, а вечер ги замяташе с по един чул. Унгарската пролет бе студена. На някои им бе дал и имена като на хората - Белчо, Селчо, Делчо и Мирчо. Все наименования от родната му Тракия.
В края на деня, когато бе повел конете на водопой мина покрай насядали да си починат, направо на тревата уморени войници. Тук никой много-много не избираше къде да седне, кога да почива. Можеш ли сядаш, имаш ли време за това - почиваш. Още по-малко бе времето за приказки. Най-вече за сладки приказки. А те бяха още по-хубави тук на фронта, да разнообразят и смекчат малко суровият войнишки живот в тая жестока за всички война. Говореха си за нещо насядалите, покрай тях минаваше Димитър и весело се смееха. След тежкия ден това сигурно им бе необходимо.
Конярят остави изведените на водопой животни свободно да вървят напред. Димитър знаеше, че конете и сами ще стигнат до водоема, и се спря за малко край войниците, колкото да разбере кое е това, което ги прави така весели. Заслуша се. Едър, с широко мустакато лице войник разказваше нещо, на което всички непринудено се смееха.
- Четири братя сме - говореше той. - И за да имаме, каквото ни трябва, каквото е важно, за да живеем добре, там на село, всички работим здраво.
„Ясно, - помисли си Димитър - селските истории винаги са свързани с труд и много работа. Но защо тези седнали тук негови другари са така весели?”
Сигурно, защото за да бъде весела една история много зависи от разказвача. Щом сега всички го слушат, значи е интересен и дори забавен.
„От кое ли село е?” - помисли си Димитър.
- Йе съм най-малкият от братята.
„Родопчанин” - определи го конярят. Това “йе” от родопския диалект бе „аз” и той го знаеше много добре. В село Николово не говореха така, но то бе близо до Родопите и на Димитър му бе познато. Нали и затова бяха нарекли полка им 10-ти Родопски.
- Бобайко реши да ни ожени - говореше войникът и лицето му ставаше все по-весело. Очите му бяха приятно озарени от милия спомен. - И четиримата нааднаж. В един ден. За четири сестри.
След всяка кратко завършена фраза войниците се смееха. Обаятелен бе такъв спомен, приятен им бе родопският диалект.
- При нас е ей съй.
Войникът казваше на своя селски говор, че при тях е така и всички го разбираха и приемаха весело.
- Ей съй е. Каквото бобайко каже, ей съй става. Някои от братята ми вече познаваха невестите и всеки си беше избрал своята. Йе още не я знаех и си мислех, която остане, тя ще е за мене.
Всички развеселени пак се засмяха, дали повече, защото историята за мнозина се очертаваше така обичайна и мило традиционна, или защото бе разказвана на родопския диалект, но от това на всеки му ставаше по-хубаво, всеки като че ли усещаше аромата на нещо познато, родно, от така близката на душата на всеки родна, своя Тракия.
- Еднаж, наш бобайко и наша мая пойдохме да си зьомем невестите.
Сигурно разказът за това как баща им и майка им са отишли с тях да им вземат невестите се очертаваше не само като интересен, но и като сериозно събитие и на това място околните се умълчаха.
- Ние, четиримата братя, пременени с най-новите си катове сьоднахме на софрата срещу четирите и те нагиздени като нас сестри. На мен ми показаха кутри е за мене - най-малката.
Тук войниците се засмяха. Това „кутри е за мене”, което значеше „коя е за мене” не бе смешно, но това, че за него е останала най-малката, ги развесели.
- Ама на нея никой нищо не й бе още казал и тя върти ли, върти очинки да разбере кутри може да е нейният маж.
Усмихват се войниците. Думата „маж” може да я произнесе само родопчанин и никой друг и пак им е хубаво и весело.
- Седим ние, едри мъже, с еднакви дрехи, с черни калпаци и синца с мустаки. Големи, закриват половината лице. Неразличими по нищо един от друг. Еднакви, както и да ни гльодаш. А най-малката бута сестра си до нея и шепне: Кутри е за мене, кутри е за мене? Сестра й мълчи, а она пак пита ли пита: кутри е за мене? Ние еднакви и по киафет, и по лице, който и да й посочеха бе все тая. Все едно е кутри е за нея, но тя пак пита и ръчка ли ръчка с лакет сестра си.
Някои от войниците не разбираха думата киафет и се заинтересуваха.
- Така казваме за премяната - поясни родопчанинът. - Турска е тая дума за облеклото, но още влиза при нас в употреба. Та, пита моята невеста, нетърпелива е да разбере кутри ще да е нейния маж и йе не се стърпех. Навъсих се, да съм по-грозен и по-юначен и силно закавах в тишината: ей ще да ти кажа кутри е за тебе, и за по-страшно врътнах глава, - ще да ти кажа!
На войниците им е весело, заливат се от смях, дали защото най-малкият жених е заковал в тишината най-важната и необходима за случая фраза, подсказала на любопитната невеста кой е нейният бъдеш съпруг, или защото много красиво им звучи родопското наречие.
- Повдигна тя главинка, погльодна ме она само еднаж и ей веке знаех, сигурен бех - нема да ме сбарка. Така и стана.
Весела бе историята, красиво им бе поднесена.
- Ожени ни бобайко. Така ни ожени в един ден. Нас, четиримата братя, за тех, четирите сестри - хилеше се с щастлива усмивка насреща им родопчанинът и от това му ставаше още по-хубаво и по-весело.
Приятен му бе споменът. Дъхаше на нещо родно. Стопляше душите и на слушателите - войници оказали се по неволя на съдбата в суровата фронтова действителност.
- Мислеше бобайко за живота ни, за бъдещето ни.
Седящият до разказвача войник леко вдигна глава и каза:
- И при нас е така. И ние мислим за иднината. Иднината е важно нещо. Ке размислиш, ке помадруваш и ке разбереш, че няма по-важно нещо от нея.
Всички го погледнаха с интерес.
- Важно нещо е тая иднина - обобщи смело войникът.
„Този пък е македонски българин - усети го по кекането Димитър - ама не от Кюстендилско, а от Скопие” - досети се той, защото го разпозна.
Последната три пъти произнесена от него дума не я бе чувал, но тя сигурно се отнасяше за това, което родопчанинът бе споменал - за невестата му и бъдещия му живот, а македонецът говореше за иднината.
„Щом родопчанинът разказва с родопски думи - помисли си конярят - нека и македонският българин да го прави с техните си.”
Малко бе учил Димитър на село. Малко, и не знаеше, че не е македонска тази дума, а българска, останала и с това запазила се с чистотата си в македонското наречие. Красива му се стори, дори много красива и не знаеше, че тази, която сега се употребява в говоримия език „бъдеще” и се смята за българска е всъщност руска. Българското бъдеще идваше от руското будуще, а иднината бе позабравената българска.
Но конярят Димитър не можеше да стигне толкова далече до това прозрение и бързо тръгна да догони своите Селчо, Белчо, Делчо, Мирчо и другите коне.
