Йордан Петров

Зазоряваше. Небето бе синьо.

Мартенските утрини през 1945 година в Унгария се случиха студени. Подпоручик Петър Делчев потръпна. Не от студа. Напрежението преди атаката обхванало всички от ротата му се бе предала и на него. Той с изненада откри, че тази тревога не само неусетно се е пренесла и завладяла душата му, но все е така, колкото и да се опитваше да бъде спокоен, да си наложи да не й обръща внимание не можеше и не можеше. Никак не му се удаваше да се отърве от това чувство на тревога от предстоящото.

Ротата му, вдигната преди зазоряване, напрегната и готова за бой, след минути щеше да тръгне в атака към немските позиции. Той погледна небето и му се стори, че то е вече нетърпимо синьо. Студената утрина ярко се отразява във водите на Драва и това оставяше натрапчивото чувство, че те вечно синеят.

От този бряг, с вечно синеещи води, полкът им с бой отстъпи преди десетина дни. Тогава немците яростно атакуваха по целия фронт, който заемаше българската армия от Драва до Балатон. Но немците не навсякъде навлязоха дълбоко в българските позиции. Ударът беше силен само откъм двете срещуположни страни на Балатон и река Драва.

Боевете при последното голямото немско настъпление в началото на пролетта на 1945 година бяха особено ожесточени при езерото Балатон и Драва. Заеманият от Българската армия фронт, правеше там голяма дъга. Немското командване бе решило, че като невоювал досега с тях противник, българската войска е по-слаба и на нейния участък от фронта успешно може да се нанесе съкрушителен удар.

В началото на март, струпвайки превъзхождащи сили немците, подсичайки двете крила на фронта при Драва и Балатон, успяха да пробият фронта и през Драва се устремиха към град Печ.

Замисълът на немското командване през март 1945 година бе прозрачно ясен. С мощни артилерийски удари хитлеристките войски се вклиниха от двете страни на образуваща широка дъга българска отбрана и танковите им колони напираха да се съединят в района на град Печ. Така българската армия, която в този момент те смятаха за по-малко боеспособна, щеше да се окаже обкръжена и според основния им замисъл дори напълно разгромена.

Ако успееха, щяха да забавят хода на войната поне с няколко месеца. С това се надяваха да намерят сред воюващата срещу тях коалиция от съюзници по-приемливи условия за капитулация. Хода на сраженията обаче показаха друго. Българската войска с висок боен дух оказа сериозна съпротива, достатъчна да дочака помощта на войските от Трети украински фронт и стабилизира позициите си.

През тези напрегнати дни, на участъка на техния Родопски полк не се водиха продължителни боеве. Немците тук не напираха толкова яростно, както при Драва и Балатон, но въпреки това полкът, в чийто състав бе ротата на Петър Делчев, за да не попадне в обкръжение, отстъпи.  Такова беше решението на командването.

Сега бойците от ротата му трескаво се взираха към тъмнеещите се пред тях хитлеристки окопи. Немските позиции, тук на техния участък от фронта, мълчаха от седмица. Боевете, яростни и упорити, се водеха на друго място, далече от тук.

Канонадата от артилерийската подготовка за настъпление не прекъсна, в немските окопи пред тях все още избухваха снаряди, когато сигналът за атаката бе даден. Червената ракета тревожно изписа огнената си дъга на синьото небе пред тях и подпоручик Петър Делчев махна с ръка на войниците си. Пъргаво се покатери на бруствера и освобождавайки се от нервното напрежение, излезе от окопа. Всички наскачаха върху замръзналата пръст и устремено се втурнаха напред.

От ляво и от дясно го изпреварваха войниците на неговата рота. Сред първите, които го задминаха бяха неговите познати разузнавачи. С които се беше промъквал нощем през телените заграждения и се бе връщал с така ценния за тяхното разузнаване „език”. Сега те, с отворена уста, от която несъмнено излизаше заглушен от гърмежите вик, се носеха устремно напред.

„Пак те!” помисли си го за миг, защото и когато минаваха със задача оттатък фронтовата линия, пак бяха те. И тук, в атаката отново се проявяваха. Напред вече тичаха и други. Огледа ги. Всички бяха вперили поглед към притаилия се враг и тичаха все по-силно към немските окопи.

Всички стреляха в движение, без прицелване, само по посоката на немските окопи, в които все още падаха взривяващи се снаряди. Огненият вал се местеше, така както бе заплануван. Тактиката, въведена от българската армия още при превземането на Одринската крепост и дадена на света, за да влезе и в учебниците на много военни авторитетни академии, действаше. Тази новост, създадена на времето си от българския военен гений още преди Първата световна война, сега бе добила масово приложение от съветските войски и в края на тази война.

Светът не оцени тогава тези неща. Но сега снарядите се разбиваха пред тях точно по същия начин, по който някога са се разбивали пред укрепените валове на Одринската крепост.

Петър Делчев бе чел толкова много за това и се гордееше с подвига на предците си. Сега, заедно с всички, тичаше вторачен напред. Неочаквано пред него се мярна широк гръб. На кого ли е? Повечето негови разузнавачи бяха с такива гърбове, но те бяха някъде напред. В ръцете на широкогърбестия той видя немски шмайзер.

Автоматично оръжие в неговата рота беше обикновено трофейно и почти нямаше. Беше толкова рядко, че се даваше само на най-добрите, умелите и отличили се стрелци. Те се брояха на пръсти, не защото добрите стрелци при тях бяха малко, а защото трофейните автомати бяха кът. Той познаваше всеки, на които поверяваха такова оръжие. Този беше непознат, но в българска униформа и поради това не се отличаваше от всички други атакуващи.

Вече го настигаше, когато непознатият пусна къс откос и много близо до него се строполи войник. Направи нов откос, все така къс и премерен и пак пред непознатия се строполи друг атакуващ. Насрещните изстрелите от немска страна бяха редки. От там не можеше да има толкова чести поражения. „Нима стреля по наши?” помисли си подпоручикът и застигна непознатия. Потупа го леко по рамото и оня сепнато се обърна и понечи да извърне шмайзера към него, но подпоручикът предвидливо беше застанал близо и зад него.

- Ти от коя рота си? - попита го задъхано той.

Оня показа с ръка напред и два пъти посочи с пръст към немските окопи. Отвори уста, но звук не се отрони и се накани пак да хукне, но Петър Делчев му извика:

- От коя рота си?

Оня пак посочи напред и изкрещя:

- Аутомат, аутомат - и устремно се втурна заедно със всички атакуващи в този момент.

Подпоручикът не го последва и се закри зад малка издатина от избухнал снаряд в земята. Оня почувства някаква заплаха и вече подозрително се заозърта. Трескаво шареше с очи и го търсеше. Петър Делчев нарочно изостана и се скри от погледа му, дори се върна малко назад и мина встрани. Оня като нищо можеше да насочи шмайзера си към него и с къс откос да го повали, но сега не го виждаше, там където го бе видял. Погледът му трескаво го търсеше, но не го намираше.

Поручикът извика на един от войниците си и посочи бързо тичащия напред автоматчик. Непознатият бе вече сред първата редица и можеше така внезапно да изчезне, както се бе и появил.

- Виждаш ли го онзи с шмайзера?

Автоматчикът вече трудно се забелязваше и подпоручикът отново го посочи.

- Не е наш.

Войникът, здрав родопчанин, кимна и каза:

- Сигурно е от друга рота.

- Не е.

Войникът недоумяваше.

- Кой е тогава? В нашата днес нямаме хора с автоматично оръжие.

Подпоручикът не можеше да му обяснява. Нямаше време за това.

- Немец е - викна, надвивайки гърмежите подпоручикът.

- В наша униформа?!

- В наша. Враг е. Вземи още един и го настигнете.

Той не обясни как да стане това. Пред тях избухваха бомби, около тях свистяха куршуми. Ако един войник не знае как да направи нещо, за да се справи в сложна ситуация, в боя трудно ще му го обясниш. И подпоручикът не го направи. Неговите войници, те знаеха как да се справят в такива моменти, как да воюват. Бяха добре подготвени. Знаеха кога, къде, какво да направят.

- Метнете му се от две страни. Важното е да му вземете оръжието.

После все така тичайки, поясни:

- С него той стреля по наши. Пред мене уби двама.

Войникът впери поглед напред и хукна, за да застигне автоматчика.

Петър Делчев го видя, вече в движение, как той дръпна един от своите и му викна нещо. Оня само погледна напред и кимна. В следващия миг вече двамата застигаха непознатия шмайзерист. Автоматчикът през цялото време се озърташе и вече не стреляше. Търсеше с очи подпоручика, и ако го мернеше без колебание би го разстрелял. Петър Делчев благоразумно бе изостанал назад. Той също бе добре обучен и знаеше как да се държи и какво да прави. Той не изпитваше никакво колебание, когато бързо изпрати напред двамата свои. Без да губят време, без ни секунда да спрат те застигнаха непознатия и се хвърлиха, както им бе казано, едновременно от двете му страни. Нищо неподозиращият автоматчик, чийто трескав поглед все още търсеше подпоручика, се просна по очи. След кратко боричкане го вързаха и задъхани седнаха от двете му страни. Атаката продължаваше.

Подпоручикът отиде до тях. Взе хвърления на земята шмайзер и на един дъх попита:

- Кой си ти?

Вързаният пак изкрещя:

- Аутомат, аутомат.

Подпоручикът не беше сбъркал. Вързаният беше немец. Това лаещо „ау, ау-томат” го издаваше. В българския език тази дума се изговаряше с „в”, като автомат, автомат.

Явно немецът не знаеше друга дума, която да прилича на нашите или в случая тяхна, която се употребява и при нас, но не така лаещо и това бе достатъчно за подпоручика да каже:

- Стой тука и не го изпускай от очи - посочи той вързания на своя боец. - И внимавай с него. Случаен тук те няма да оставят.

Всичко му бе ясно, но нямаше време да обяснява.

Родопчанинът само кимна и приклекна до похлупения по очи немец. Наоколо все така жужаха вражеските куршуми и да тръгне с пленник назад си бе лудост. Не по-малка лудост бе да остави вързания без надзор. Та той щеше да намери начин да се развърже и избяга.

- В такава важна мисия те не пращат случайни - напомни  подпоручикът и подаде автомата на другия, който го залови и само махна напред с ръка:

- Да ги настигнем.

Неговите войници бяха вече много близо до предната линия. От там все още стреляха и изведнъж млъкна и спряха да стрелят. Хитлеристите в окопите пред тях не дочакаха момента за ръкопашен бой и бързо се оттеглиха. Сигурно така им е било заповядано. Немците отбягваха близкия ръкопашния бой. Влизайки в немските окопи, огневият нальот бе прекъснат и артилерията, която до този момент ги подпомагаше, спря своя огън. Противниковите войници бързо прекосиха откритото пространство пред тях и се скриха в окопите на втората, резервна за тях, линия далече в тила. Стаиха се и не се показаха повече.

Петър Делчев се досещаше, че съпротивата им от тази втора огнева линия сигурно ще е по-голяма. От нея явно нямаше да отстъпят така бързо, както от тази.

Пред погледа му се мярна Костадин. Редникът събираше трофейно оръжие от убитите немци. Подпоручикът го повика.

- При атаката пленихме немец в наша униформа. Стреляше и избиваше с автомат наши в гръб.

При последните думи подпоручикът забеляза как редникът пред него трепна и като че ли леко настръхна.

- Върни се назад, намери родопчанина, който го пази и кажи какво съм наредил. Отведи го в щаба за разпит.

- Слушам! - отвърна по устав редникът.

Подпоручикът се вторачи в своя войник и тревожно си помисли: „Какъвто е невъздържан, я го отведе в щаба, я не. Щом немецът е избивал наши, ще го застреля някъде по пътя и после ще каже, че се е опитал да избяга.”

Дали да не изпрати с тази мисия с пленника братът на Костадин? Той беше коняр, но след като конете загинаха при немското настъпление, стана пехотинец.

- Къде е сега брат ти?

- Превързва ранени - отвърна редникът.

Подпоручикът нямаше избор. Погледна строго Костадин и процеди през зъби:

- Отведи го в щаба и да не си посмял да си помислиш друго. Това, че се е опитал да избяга от теб, няма да повярвам.

После гледайки го намръщено и строго, отсече:

- От теб никой не може да избяга.

Редникът изпъна високата си и налята с мъжка сила фигура и мълчаливо тракна с токове.

Уверените му и спокойните очи в този миг синееха като унгарското небе.