Лалка Павлова

В съвременния свят, в който се наблюдава екстремно развитие на всички видове изкуства, отразяващи една или друга страна от човешкото битие, художествената литература все още запазва своето водещо място поради способността си чрез многоспектърните възможности на словото да прониква дълбоко в човешките взаимоотношения и да разкрива всички нюанси на човешката мисъл и емоция като продукт както на съществуващите обществени явления, така и на субективната нагласа и отношение на автора към тях. Човечеството все по-осезаемо навлиза в една нова фаза на своето развитие, която игнорира или омаловажава духовния фактор за сметка на материалния. По своята специфика тя напомня последната четвърт от XIX век и времето след края на Парижката комуна, когато безскрупулността на управляващата върхушка става причина за апатията, неверието и безнадеждността на човека в стремежа му да създаде един по-справедлив свят. Психологическите характеристики на този период от време намират своето естетическо отражение в творчеството на Бодлер, Верлен, Рембо и Маларме. За съжаление, въпреки немалката историческа дистанция, и днес можем да говорим за синтез на личната и социалната трагика на човека, за раздвоение между копнежите на Духа и реалностите на социума, чиято рожба са скръбта, болката, отчуждението, песимизмът и екзистенциалната безизходица. Сполучливо художествено отражение на това психологическо състояние на съвременния човек представя в сонетния си венец „Сънят” поетът Илко Илиев.

Изборът на заглавие не е случаен, още повече че в обема на сонетния цикъл Илко Илиев употребява 32 пъти думата „сън” в нейните различни сродни варианти. По своята същност сънят е душевен живот, подобен на този е будно състояние, но осъществен по време на спане. Между двата типа душевен живот (наяве и насън) обаче има съществена разлика. Според Юнг („Човекът и неговите символи”) сънят изразява скритите стремежи на индивида и поради това той е важен източник на информация за него. Съновиденията премахват личните волеви задръжки на човека и изваждат на преден план съществени проблеми, като чрез ситуациите, които „разиграват”, подсказват възможности за тяхното разрешаване. Ключът за дешифрирането им е кодиран в различни символи, чиито съчетания наподобяват театрална постановка, в която „сънуващият е едновременно артист, сцена, суфльор, режисьор, автор, публика и критик” (Карл Густав Юнг). На тази психологическа специфика на съня съответства начинът на изграждане на света и на образа на лирическия герой, който е раздвоен между реалността и съновиденията, между жаждите на Духа и социума, между обективното негово „Аз” и субективния му вариант, модифициран в образа на Душата - негов събеседник. Художествена реализация на диалога между тях се родее с Поемата „Нощ” на Пейо Яворов и Дебеляновата поезия - особено с „Черна песен” и поемата „Легенда за разблудната царкиня”. Сонетният венец „Сънят” е изграден в пълния му вариант 14 + магистрал, като е използвана класическата форма на сонета (абба абба ввг дгд).

Първият стих на първия сонет поставя лирическия герой в глобалното пространство на битийното съществуване:

Защо ме лъже Времето, че съществувам?
Животът ми - едно потрепване с клепач.
И аз - недоредил се в пъзела играч,
въртя се в омагьосан кръг и - все сънувам.

В последната част на своите „Изповеди” римският богослов Аврелий Августин определя времето като подвижен образ на неподвижния свят, като Бог съществува извън времето, във „вечното настояще”, а понятието „време” се свързва със сътворената от Бога Вселена, защото само в нея то се изявява като движение и промяна. От тук произтича становището, че човешкото време има край, а божественото е безкрайно, като едното се измерва с представата за век, а другото - за вечност. Персонифицирането на образа на Времето чрез използваната от Илко Илиев главна буква в първия катрен на сонета акцентува именно такива отношения - в параметрите на вечното време съществуването на лирическия герой е „едно потрепване с клепач”. Краткостта на живота го лишава от възможности за себеосъществяване, той е все „недоредил се в пъзела играч”, вечно оставащ в „омагьосания кръг” на границата между мечтата и нейното реализиране в личното му битие, в междинното пространство между сегашността-сън и истинския реален живот. Тази позиция осезаемо доближава героя на Илко Илиев до Дебеляновия лирически човек в „Черна песен”. Налице е сходство и в използваната поетическа стилистика, в която широка употреба намират антонимните двойки светло - тъмно, благословен - прокълнат, наяве - насън. Именно те акцентуват съдбовната раздвоеност на света - върху лирическия герой тежи бремето на земния ад, в който той не усеща „сладостта на плодовете”. Както в съновиденията си, така и в реалния живот той е белязан с жестоката необходимост да избира между „насилник или раболепен…”.

Още в първия сонет Илко Илиев разкрива и една друга особеност - двойствена природа и на лирическия герой. Един е той в реалностите на „земния ад”, а друг - когато „от съня отпива”. Лирическият герой на Илко Илиев, лутайки се между реалностите на социума и виденията на Духа в сънищата си, се стреми да достигне до своите прозрения за истините и за смисъла на човешкото битие. Тази представа е изградена чрез постоянното редуване на „Аз” и „Ти” форми на изказа при вербализирането на текста: „животът ми”, „съществувам”, „и аз - недоредил се”, „от съня отпивам”, „моя неизмислен свят”, но и „да не усещаш”, „да се терзаеш”, „покрусата да те разкъсва”. Съчетаването им имплицитно вписва престава за диалог между лирическия герой и неговото второ „Аз”, въплътено в образа на душата, което до голяма степен ни напомня Дебеляновата „Легенда за разблудната царкиня”. Двата свята - вътре в душата на лирическия герой и вън в социума, в който битува - създават абсурдната ситуация на сливането им („наяве и насън - все в кладенец без дъно”), където светлината и истината „се ръкуват” с тъмнината и лъжата, където щедро надареният с цинизъм мерзавец изритва обикновения малък човек в ъгъла на живота, лишава го от екзистенциална енергия като „попарено в сланата цвете” и ограбва смисъла на съпротивата му. И в двете пространства - будуване и насън - човекът е обречен на лутане сред непробудно спящи. Печален е животът на невиновния за случващото се сред видения, които алчно го „кълват” и „изяждат” светлината, чистотата, благословената от Бога истина за добро. Лирическият герой се чувства различен от непробудно спящите, в него все още е жива съвестта, която превърта живота му като „на лента” и всеки неин кадър поражда в него болка и гняв, горест и обиди, трови сърцето му с жлъч:

И се просмукват горест и обиди
в сърцето със отровената жлъч.
И вътре в теб, чудовищни, растат
всеядните ти мрачни пирамиди.

Образът на пирамидата носи амбивалентни внушения - от една страна символизира огъня (от гръцкото „pyr”) и се свързва с Духа и огнената стихия на Слънцето, с проявленията на божественото, с храма на сливането между човек, Бог и природа, а от друга страна - асоциативно напомня погребална могила, магично, сакрално място, от което покойникът се издига или слиза от небето. Върхът на пирамидата се отъждествява със Словото, затова при изкачването на пирамидата посветеният постига сливане със Словото така, както в нейната сърцевина мъртвият фараон се слива с безсмъртния Бог. При Илко Илиев обаче е снет ореолът на святост от нейния образ, пирамидите са превърнати в обиталища на Злото, в дяволско място, уподобени са на „чудовищни”, „всеядни” хищници в душата на лирическия герой, които превръщат „музиката на съня” в „черна песен”, а щастието  - в илюзия. По подобие на Дебеляновия лирически човек в „Черна песен” и при Илко Илиев съществуване и смърт се сливат в миражни видения, в които властва дисхармонията и поражда несигурност в утрешния ден, предчувствие за приближаващ се апокалипсис:

Отмива всеки следващ пулс в сърцето -
лицето ти, чертите ти, вида.
Полека чезнеш ти - невидимо, едва…
Изтриват се земята и небето ти.
Така угасва тихо пепел под дъжда -
жадувал си надежда цяла Вечност,
а се стопява някак мълком, без следа -
в пороите на сляпа безсърдечност.

В следващите сонети поетът задълбочава визиите за психологическата драма на лирическия герой. Живата сълза на неговата безмерна тъга го кара да подложи на самосъд живота си, да потърси своята лична вина за случилото се, защото и той е проспал възможните свои „слънчеви мигове”, и той „цял живот в заблуди е живял”, макар и неусетно, сам е задрасквал Душата си, изтривал е нейните черти в собствената си същност. Възможно ли е осъзнатата лична вина да му помогне да открие средството, с което да върне обратно изтеклото време от несретническия му живот? Оказва се, че в ослепените му очи дори сълзата (символен знак за болка и съпричастност) е загубила своето предназначение. Сърцето му е станало безчувствено към чуждото страдание, загрубяло е „от низост и злини”, изменило е на естествената човешка жал и съчувствие, променило е отношението му към чуждото битие. Затова думите засядат в него „като хрип” и не успяват да назоват истината за „нещата”.

Седмият сонет представлява психологическа кулминация във възходящата линия на драматично-трагичните регистри на сонетния венец. Лирическият герой не е изолиран случай, не е единствен, който в този социум е загубил Душата си. Безцветният земен делник е населен с „рой грубияни, злобни, неприветни, / по-разлютени от гнездо оси”, което докрай „изпива надеждата” му, че може отново да възвърне истинския си човешки облик, а не да си остане завинаги „дамгосан от съдбата клетник”. Когато една кризисна ситуация достигне своята върхова кота („…от нищото дойдох и пак натам отивам…”), инстинктът за самосъхранение кара човека да потърси нова екзистенциална опора. Лирическият герой на Илко Илиев търси такава възраждаща сила в Любовта. Въпреки тежката покруса от „отровната плява” на битието, дори сякаш напук на тези „ толкоз мъртви сенки без Души”, които го заливат на талази с „дива мерзост”, въпреки предусещането за приближаващия се „потоп от умъртвена светлина” (а може би точно поради това!), през мътилката на своето време с възкръснала надежда за бъдеще, лирическият герой протяга ръка към Жената-блян, Жената-спасение, Жената-„лъч от светла нежност”. Оказва се обаче, че тя е само миражно видение в нощните му сънища, че в реалния живот тя не съществува. Затова, по подобие на Дебеляновия лирически човек от сонета „Пловдив” („И толкоз черни мисли ми тежат, / че аз не искам нищо да си спомня.”), от болезнено ранената душа на героя на Илко Илиев се изтръгва неистов вик: „Не, не искам тоя сън да продължава - / измамата, зачената в ума.” Излъганата, попарена надежда мултиплицира студа в самотното му битие, превръща нощните му кошмари в „клетки без стени”, обгръща Душата му с мъглите на ръмящ дъжд: „Дотегна ми във тяло все да влизам, / ръми денят в Душата ми, ръми…”

Лирическият герой на Илко Илиев осъзнава, че няма спасение от злобно неприветните грубияни без души, чиято заблудена сляпа тълпа „вдига на ръце властника”, въпреки че той я „изиграва с размах”. Няма спасение и от „мошеници и алчни тарикати”, от „паплач високопоставена”, която тихомълком търгува неговото и чуждото „крехко щастие”. Светът прелива от низости, от „болна суета” на робски амбиции сред „банално сиво съществуване”. Страшен е мигът на това осъзнаване! Поколения наред, подобно на „обречен стар индус”, са се самозаблуждавали, че могат да преодолеят „наследената слепота”, че ще намерят сили в себе си и възможности да излъжат траурния „черен вятър”. Но не и лирическият герой на Илко Илиев. Той вече е осъзнал горчивата Истина и провидял Бъдещето:

Аз зная, всички недовиждаме,
макар и да напрягаме очи…
Светът е мимолетно свиждане
на ослепени във стиха Души.

Последният сонет (преди магистрала)  прозвучава в духа на Далчевата максима: „Животът на всеки човек е в края на краищата един неуспех.” Жаждата за щастие се оказва обикновено бълнуване в недописан, просънуван стих. Снел романтичния ореол от тази болна жажда за щастие, чрез 6-кратното повторение на глагола „угасват” поетът Илко Илиев налага тезата, че неизменно за всеки ще дойде оня миг на примирението с волята на Съдбата, която стопява човешките миражи, образи, светлина и „всичко туй, което в плът е…”, за да го прибере в обятията на Вселената:

И недописаният, просънуван стих,
недоизречените думи тежки -
стопяват се - един мираж човешки…
Така угасва писък в шепот тих.

Угасват образи, лица попътни,
угасват светлина и нечий грях.
Угасвам сам - какъвто съм и бях.
Угасва всичко, което в плът е…

Стихиите угасват най-накрая,
и безполезното, безплодно знаене.
И цялата Вселена без остатък

прибира се в невидими обятия…
И се разтварям, без да негодувам:
„Защо ме лъже Времето, че съществувам!”

Подмяната на въпросителния знак с удивителен в повторението на първия стих от първия сонет като финал на четиринадесетия сонет не само затваря композиционната рамка, но и създава усещане за получен отговор за същността на Времето и на човешкото битие. Затворил се е кръгът на едно човешко съществуване, което събира като в калейдоскоп съдбите на всички, за да ни каже, че животът тук, на тази земя, е една илюзия. При Илко Илиев липсва метафизичната надежда за постигане на щастието отвъд границите на видимото. Нито пък в някакъв следващ живот. И ако все пак прераждането съществува („Защо ли тъй ги схващам отстрани: / живота си и - всички други отпреди?”), то би представлявало един безкраен низ от еднакви повторения.

По своята поетическа стилистика сонетният венец „Сънят” напомня естетиката на символизма. Жизнената драма на човека е положена в един разкъсван от кошмари и халюцинации призрачен свят, в който раздвоената и неспокойна душа е обречена на страдание, на съмнение, на лутане без посока, на отчуждение от себеподобните и екзистенциална безизходица. Външният свят, който е проекция на психограмата на индивида, е разкрит с поредици от антитези и метафорични образи, в които водещо място заемат нощта, съновидението, пирамидата, сълзите, кошмарът, клетката, мракът, черната завист, черните ветрове, които пеят черни песни и населяват миговете на просветление с представи за хаоса, потопа и живота-смърт.

Сонетният венец на Илко Илиев „Сънят” възприемам като един мрачен, но убедително правдив контрапункт на Пенчо-Славейковия цикъл „Сън за щастие”, в който неговият велик предшественик е представил живота като път към постижимото щастие отвъд, в смъртта. Във визията на Илко Илиев обаче се вливат драматично-трагичните интонации на Яворовата поема „Нощ” („…падам в зинала под мен страхотна бездна…”) и на Дебеляновата „Легенда за разблудната царкиня” („…светлий бряг застила черна тиня…”). В това ни убеждава и заключителният сонет-магистрал, в който са събрани всички мрачни видения на сиво-черната палитра, с която поетът представя своя естетически прочит на нашето съвремие.

ИЛКО ИЛИЕВ

СЪНЯТ

1

Защо ме лъже Времето, че съществувам?
Животът ми - едно потрепване с клепач.
И аз - недоредил се в пъзела играч,
въртя се в омагьосан кръг и - все сънувам.

Как илюзорно светло с тъмно се преливат
и в полумрака течен, образи летят…
Благословен и безнадеждно прокълнат,
пристъпвайки наяве - от съня отпивам.

Това е бремето на всеки земен ад:
да не усещаш сладостта на плодовете,
да се терзаеш, другите когато спят.

Покрусата да те разпъва между двете,
все с избора - насилник или раболепен…
Нима това е моят неизмислен свят!

2

Нима това е моят неизмислен свят,
наяве и насън - все кладенец без дъно.
Тук светлината се ръкува с тъмното
и истината е с лъжата полубрат!

Мерзавецът - с цинизъм щедро надарен,
как ловко те изритва, в ъгъл сметен…
А ти, попарено в сланата цвете,
си само шепичка човешка болка - тлен.

Каква абсурдна гавра е сънят!
Кога ще се пробудиш - пленник вечен?
Наяве се въртиш във кръг обречен,

насън - виденията алчно те кълват.
И ти витаеш пак, несвъртнико чудат,
когато всички непробудно сънни спят.

3

Когато всички непробудно сънни спят,
живота си превърташ ти на лента.
От всеки кадър те боли така в момента,
от всеки запечатан миг на гняв.

И се просмукват горест и обиди
в сърцето на отровената жлъч.
И вътре в теб, чудовищни, растат
всеядните ти мрачни пирамиди.

Разплитам музиката на съня си -
все тая черна песен в мен танцува…
О, аз проспах деня си и нощта си

и сън е даже моето будуване!
Дори сред миг на илюзорно щастие
улавям се и аз наяве, че сънувам.

4

Улавям се наяве, че сънувам -
миражи пред очите се роят…
Но е миражна даже мойта смърт,
тъй както и самото съществуване.

Отмива всеки следващ пулс сърцето -
лицето ти, чертите ти, вида.
Полека чезнеш ти - невидимо, едва…
Изтриват се земята и небето ти.

Така угасва тихо пепел под дъжда -
жадувал си надежди цяла Вечност
и се стопяват някак мълком - без следа

в пороите на сляпа безсърдечност.
За теб остава нещо в края, не тъжи -
сълзата жива във изплакани очи.

5

Сълзата жива във изплакани очи
е твоят миг, когато се сбогуваш.
Омръзна ти без мяра да тъгуваш,
но как с тъгата си да се простиш?

И как да си простиш на теб самия,
че цял живот в заблуди си живял.
Че, миговете слънчеви проспал,
Душата си задраскваш все и… триеш!

О, колко вътре в себе си се взрял,
щом бе слепец за всичко мимолетно.
Насън животът ти, насън изтече цял…

И нека се пробуди в тебе сила сетна
за капещите в тъмното сълзи
от мъката в сърцето на несретник!

6

От мъката в сърцето на несретник
не може вече да те заболи.
Така си загрубял - от низост и злини,
че твоето сърце от туй не трепва.

От жалостта оставаш някак настрани -
опитвайки от себе си да бягаш,
избягал си от всяка друга правда.
На добротата - твоя същност, измени…

Нещата, за които нямам думи…
засядат ми отвътре като хрип.
Неназовимото в съня ми мътен

и изкрещяното от мене като вик.
Отдавна моят делник е безцветен -
рой грубияни, злобно-неприветни.

7

Рой грубияни, злобно-неприветни,
по-разлютени от гнездо оси.
Изпиват ти надеждата - човек да си,
а не дамгосан от съдбата клетник…

От нищото дойдох и пак натам отивам,
затуй потърсих смисъл в Любовта.
О, стига ми за сто живота тя,
но толкоз черна завист в мен се впива…

Пропадам и се моля във съня си,
а глас от раковина ехото ми връща.
И аз не мога вече да съм същият -

разкъсан съм невидимо на късове!
Как да забравя - две добри очи,
и… толкоз мъртви сенки без Души!

8

И толкоз мъртви сенки без Души
в сърцето ми покрусата навяват -
като невидима отровна плява…
че аз не мога да съм пак щастлив.

Заливат ме талази дива мерзост -
потоп от умъртвена светлина.
И през мътилката, към теб - Жена,
напипвам лъч от светлата ти нежност.

Аз всяка неприятност просънувах
и след това - наяве изживях.
В едничкия живот - два съня слях:

в единия се смях, а в другия - тъгувах.
Събуждам се - о, време е да ставам.
Не искам тоя сън да продължава.

9

Не искам тоя сън да продължава -
измамата, зачената в ума.
Преливат цветовете във дъга,
но не постигат истинската Цялост.

Затворените кръгове в дървото
са белези предречена съдба.
Умират всички тленни, на ръба…
А ти скърбиш за тях - сърце сиротно!

И ти туптиш и бясно се премяташ,
но отброен е даже твоят пулс.
Не съм добър във чувство-смятане,

затуй сърцето си не съм го чул.
Една тъга, сънувайки, ме осени:
кошмарите ми - клетка без стени.

10

Кошмарите ми - клетка без стени,
а свободата ми - така наблизо.
Дотегна ми във тяло все да влизам -
ръми денят в Душата ми, ръми…

Тълпата вдига на ръце властника,
а той я изиграва със замах.
Тъй не прогледна в подличкия страх :
измамен си - използван и… изритан!

Живял достойно - с възвисен стремеж -
ти сам заложник си на тая гмеж:
мошеници и алчни тарикати

ограбиха деня ти и нощта ти.
И тебе, паплач високопоставена,
о, време е да изсънувам на прощаване…

11

О, време е да изсънувам на прощаване
как пресметливо всичко бе скроено.
Как бе до болка някак отредено:
за тебе - делник, а за други - надиграване.

Не проумя ли своята съдба -
ти, клетнико, до край на сън обречен:
едва ли и сънят ти ще е вечен,
тъй както не е вечна и скръбта.

И не разбра ли, че не си подвластен
на власт, която сляпо тържествува!
А чуждото и твойто крехко щастие -

как бяха тихомълком изтъргувани…
Защо ли тъй ги схващам отстрани:
живота си и - всички други отпреди?

12

Живота си и - всички други отпреди,
навярно едностранно ги тълкувам.
Прелива ми от низости да се вълнувам
и да изстрадвам всеки кратък миг.

И всички страсти, дето им робуваме -
амбиции, болнава суета.
Нима в това е смисълът, целта:
в едно банално сиво съществуване!…

Но аз не съм щастлив в такъв театър -
все върху минус или върху плюс.
Пропит съм цял от тъжен черен вятър,

подобно на обречен стар индус.
Щафетата на тоя сън предавам я -
ще ви оставя и леглото неоправено…

13

Ще ви оставя и леглото неоправено,
и наследената у мене слепота.
Море от чувства, океан-мечта…
И теб, Вселено моя - неподправена.

Ще ви оставя музиката - истина,
която във Душата ми звучи.
И нека никога не замълчи,
дори когато ще си липсваме.

Аз зная, всички недовиждаме,
макар и да напрягаме очи…
Светът е мимолетно свиждане

на ослепени във стиха Души.
Затуй оставям ви и моето бълнуване,
и недописания, просънуван стих.

14

И недописаният, просънуван стих,
недоизречените думи тежки -
стопяват се - един мираж човешки…
Така угасва писък в шепот тих.

Угасват образи, лица попътни,
угасват светлина и нечий грях.
Угасвам сам - какъвто съм и бях.
Угасва всичко туй, което в плът е…

Стихиите угасват най-накрая,
и безполезното, безплодно знаене.
И цялата вселена без остатък

прибира се в невидими обятия…
И се разтварям, без да негодувам:
„Защо ме лъже Времето, че съществувам!”

МАГИСТРАЛ

Защо ме лъже Времето, че съществувам?
Нима това е моят неизмислен свят?
Когато всички непробудни сънни спят,
улавям се и аз наяве, че сънувам.

Сълзата жива във изплакани очи
от мъката в сърцето на несретник.
Рой грубияни: злобно-неприветни,
и толкоз мъртви сенки без души…

Не искам тоя сън да продължава!
Кошмарите ми - клетка без стени…
О, време е да изсънувам на прощаване

живота си и - всички други отпреди.
Ще ви оставя и леглото неоправено,
и недописания просънуван стих!