Мария Узунова

Има някаква тъжна тенденция в появата и утвърждаването на нови имена на книжния ни пазар – често след добър дебют, следва спад в творчеството на младите автори. Не е такъв обаче случаят с Йордан Матеев, който с всяка своя следваща книга доказва, че е възможен и обратният ход. Още по-любопитна е способността му като разноцветно ветрило да се разпростира върху най-разнородни тематики – от чиста фантастика в най-ранните си творби „Веригите на злото” и „Война на видовете”, до политически трилъри като „Последната жътва на Козела”. Най-новият му роман „Другият ръкопис” е самобитен и неподдаващ се на точни дефиниции. Въпреки заявения в подзаглавието политически контекст, смятам, че той се изплъзва от рамките както на политическия трилър, така и на криминалния жанр. Разпространен твърде нестандартно от издателската къща “Феникс дизайн” – всяка сутрин между 23 до 26 септември 2008 г. на спирка „Сердика” в Софийското метро, и тематично, той се оказва призван да достигне до максимален брой читатели. Именно метрото – динамично и пулсиращо от контакти средище в сърцето на столицата, е най-удачното място за спонтанно запознанство със словото на Й. Матеев.
Признавам, че зървайки подзаглавието – кой уби Георги Стоев – изпитах леко недоверие, очаквайки да видя имитация на нашумелите напоследък серии романи на гангстерска тематика. Каква беше обаче приятната ми изненада, когато още от началните страници на “Другият ръкопис” пред очите ми започна да израства модерен, сложен и увлекателен текст, поставящ по нов начин темата за смъртта на писателя. Изградена не върху познатата фактология, а преплитайки фикция и черен хумор, книгата е като откровение-размисъл за писателския труд изобщо и за цената на славата. Същинската фабула се развива след извършването на убийството и именно тук Й. Матеев дава воля на творческото си въображение. Повествованието се води от първо лице – прийом, който лесно би могъл да подхлъзне всеки начинаещ автор, особено в жанр като шпионския трилър, тъй като изисква изключителна способност за абстракция. Авторът не само я владее до съвършенство, с много лекота той успява да поведе читателя по следите на тайнствените поръчители на акта, и същевременно да изгради реалистична картина на подземния живот у нас. Измисленият от него мотив за убийството е колкото нестандартен, толкова полезен за художествения замисъл, даващ му възможност да срещне главния си герой с колоритни ъндърграунд общности.
Сложният дуел между агента с кодово име “Орел” и преследвачите му, е пресъздаден с невероятно чувство за хумор, а действащите лица, някои от които са реални политически персонажи, са щрихирани с опит за преосмисляне на утвърдения им медиен лик. Паралелно с основната фабула, на места само с един, но болезнено точен израз, са изтъкнати и съвременните социални язви – нефункционираща съдебна система и почти отсъстваща полиция. С лека ирония към властта, абдикирала от задълженията си, Й. Матеев оставя разплитането на сложния случай в ръцете на героя си и партньорката му.
Следвайки най-добрите образци в криминалната литература, той създава убедителен, прагматичен и земен образ на агент, близък до незабравимия Емил Боев на Б. Райнов. Ситуациите са максимално изчистени и обагрени с характерния за автора леко брутален хумор. Срещите на Орел с ген. Л. Гоцев, издателя О. Младенов и М. Михалев Маджо го представят като човек с хладен ум, бърза мисъл и способност да сюрпризира противника. Специфичен чар крият епизодите, отразили атмосферата на посочените срещи – например при визита на агента у смятаният за един от главните мозъци на операцията, авторът описва по следния начин тайната квартира: “когато колата спря пред сградата в сталинистки стил и сумрачен вход, миришещ отдалече на котешка урина, усетих неприятно бодване в сърцето”. До болка познатите стари софийски кооперации в центъра са тъй комично „заснети”, че пасажът не може да се чете без усмивка. Впрочем, шеговито-небрежният стил и привидно неангажираното изобразяване и на най-екстремните ситуации, е характерно за книгата и допринася за бързото и увлекателно четене.
Силна страна на писането на Й. Матеев е способността му да представя сюжета многопланово, той често накъсва историята, или разказва един и същ епизод през очите на различни действащи лица, с което силно нажежава интригата. Абстрахирайки се от конкретните събития около убийството на Г. Стоев, авторът се интересува основно от темата за отговорността на обществото и от множеството фактори, допринесли за злополучния инцидент, разработвайки ги по виртуозен художествен начин. В самото начало, с много топлота и състрадание той прави характеристика на писателя, изтъквайки неговата безпомощност и неспособност да се противопостави на силните на деня. След това Й. Матеев посочва появата на Г. Стоев в телевизионно интервю по BTV и пита простичко: ”дали не бяхме прекали с това участие?”. Бърз и точен, като от упор, този реторичен въпрос съдържа упрек към медиите за последвалите събития, заплатени с кръвта на писателя. Характерно за словото на Й. Матеев е липсата на дидактизъм, той излага позицията си поривисто и искрено, след което се връща към основния текст.
Истинска виртуозност е постигната при описание на “култовото” издателство “Световит” и в пресъздаване на разговора между агент Орел с издателя Огнян Младенов. С тънък психологизъм Й. Матеев представя двусмисленото държание на последния, откроявайки известно притворство – светещи като на котарак очи и лениво-умилкващо се, но спотаено присъствие. Същевременно изтъква хищническото му отношение към авторите, схващани основно като “донори” на високи тиражи и приток на печалби. Уж небрежно подхвърлената мисъл, че убийците са ликвидирали писателя нелепо на оживено място в центъра, вместо да изберат нещо по-уединено, внушава безсърдечието и нескритото самодоволство на издателя.
Както и в предишните си романи, и сега Й. Матеев се проявява като майстор на съспенса, при това вплитайки незабравими трагикомични епизоди на игра на котка и мишка. Постепенно фабулата се усложнява, появяват се различни съперничещи си кръгове, а напрежението расте с всяка страница. Една от най-любопитните сцени в романа е описаният с много черен хумор конфликт и впоследствие сближение на агента с “младежите-каяци” Дичо и Вичо. Подобно на героите въдворители Иван и Асен от “Война на видовете”, и тук двойката изпълнява ключова роля в произведението, а зрелищните битки, предадени с фина ирония, са неизбежен компонент на действието. Ще цитирам само един пример, в които единият от бабаитите “остава без луничките си след съприкосновението с подметката” на Орел.
Както и в общата рамка на романа, и в отделните епизоди е изобличена абдикацията на полицията и на разследващите органи от съблюдаването на реда – притеснението на Орел, че уличният бой ще алармира полицаите, остава без последици – не само никой не се появява, но участниците в мелето успяват да преговарят най-необезпокоявани в кварталната градинка. Създаденото по неволя трио от пишман-нападателите и Орел пък е сред най-симпатичните хрумвания в книгата. Непрестанно осмиваните “Дичо, Вичо и техните смачкани (след побоя) уши”, извършват немалко “подвизи”, насочени към намиране извършителя на бруталното убийство.
С голямо майсторство Й. Матеев успява да създаде интересен образ-контрапункт на агент Орел. Поръчителят на убийството е сложен и загадъчен персонаж, представен умишлено не в анфас, а бавно изникващ от здрача и разкриван чрез размислите му. Подобно на сив кардинал, той е дискретен, умен, предвижда и парира атаките. Пълна негова противоположност обаче са пародийно описаните местни мафиотски лидери. С нескрит сарказъм са обрисувани физически внушителните, но неефективни бодигардове, като една от горилите дори е оприличена с Буги Барабата. Използваните от мафиотските лидери брутални методи за сплашване и “изпяване” на информация са виртуозно осмени. Може би една от най-запомнящите се картини в романа е лабораторията, в която е отведен главния герой, за да му бъде изтръгната информация, а фигурата на доктора, призван да упои агента напомня чудовищните черти на Франкенщайн от романа на М. Шели. На фона на престрелките между преследвани и преследвачи, авторът не пропуска да изобрази и злополучни черти на родната действителност – унили квартални градинки, на които се водят престрелки или малка провинциална бензиностанция – грозна, занемарена постройка, като повечето подобни съоръжения, разположени встрани от основните пътни артерии. Сградата на бившето военноморско поделение пък, превърната в средище на мафиотски босове, е находчиво избран от автора символ на общата разруха и абсурдите на политическата ни система.
Задъханото действие, съспенсът и нежно-лиричният образ на партньорката на агента в разследването – Анелия, са сред основните плюсове на творбата. Както и в по-ранните книги, като “Война на видовете” и в новия си роман Й. Матеев втъкава доста оригинално любовни отношения в криминалната история. Описана без патос и сладникав романтизъм, но много искрено, връзката между Анелия и Орела е сред най-силните страници в книгата, с изтъкване на нейната мимолетност, плам и силна емоционалност. Любопитна е и трактовката за еротичното привличане като силна мотивация дори между хора, заети с обща дейност.
Финалът е изключително силен, в него метафорично участва и убитият писател, а развръзката е нестандартна и лишена от блудкавостта на хепиенд-а.
Откъсвайки се от конкретната фактология около смъртта на писателя Г. Стоев, Й. Матеев изгражда силен и завладяващ криминален роман. И макар да следва общата линия и прийоми на някои от най-добрите майстори в жанра, той остава верен на себе си, не копира, а построява творбата си на ръба на фикцията, придавайки й типично български черти и звучене. Весел щрих са позоваванията на песни като “Луната спи”, изпълнявана от Нети, но в контекста модифицирана в злокобен природен фон, както и често присъстващите в диалозите жаргонни изрази. Манията на главния герой Орел към силното кафе, което за жалост все не му бива сервирано, е също сред симпатичните и симптоматични мъки на всеки заклет кафеман у нас. „Другият ръкопис” грабва със своята правдивост и реализъм и неусетно понася на крилата на фантазията. Още в началото й ме обзе приятна носталгия – имах усещането, че чета загадъчно, тайнствено и същевременно обагрено от българския климат четиво, родеещо се с романите на Андрей Гуляшки за Авакум Захов.
Написан след сериозно осмисляне на трагичните събития, “Другият ръкопис” се явява и нещо като реверанс пред паметта на невинно и нелепо загиналия писател. С много топлота, съпричастност и чрез умалителното име – Жорко, Й. Матеев изразява по художествен път позицията си към покушенията над хората на перото. Най-силен е разбира се, упрекът му към обществото, допуснало чрез отделните си компоненти – медии, издателства, дори чрез хиперболизирания интерес на обикновените хора към кухнята на писателите, да се стигне до подобно посегателство.