Георги Гривнев

Със Славчо Шумаров сме почти набори. Едва година не е голяма разлика. Приличаме си и по това, че нетърпеливо сме тръгнали на училище година по-рано. Искам да съм почтен с него, макар че Небето рано го повика.

Познавахме се добре - не съм му бил личен приятел, макар че бяхме близки по дух и интереси, но не съм му бил и далечен. Делили сме хляб през ергенските години, но мома не сме делили.

Не беше словоохотлив, но когато вземаше думата, тя тежеше повече от речен камък. Следваше логиката на диалога, не прекъсваше и изпитваше почит към събеседника си. Не беше „насмешлия”, както казват родопчани. Не използваше обиди и прибързани квалификации. Деликатен до мозъка на костите си.

Славчо започна трудовата си биография с висок старт. Кореспондент на столичния вестник „Земеделско знаме” си беше стъпка пред много други вестникари. Завършил българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, той избира журналистиката - една почтена професия, която те среща и запознава с много хора, но и отговорна дали ще тълкуваш обективно факти и наблюдения.

Имаше афинитет към разследващите, към критичните материали и безпокоеше местни ръководители, които не си вършеха работата или злоупотребяваха със служебното си положение. И веднъж, като се прибирал в квартирата си през парка, му стреляли, но не го улучили. Това не породи страх у него, защото тъкмо Страхът бе този, който стреляше, без да го нарани.

Не очакваше да му кажат в кой завод, в кое предприятие шефът, голям или малък, си е разпасал колана, отклонява средства към свои хора, с една дума - осребрява поста, който заема.

Славчо Шумаров имаше интуиция и сам намираше начин да събере аргументи, да ги анализира и да напише такава кореспонденция, че да не го отвежда в съда, а да го поздравяват за смелостта и гражданската съвест.

И когато хората припознаха в него своя обществен утешител, започнаха да го търсят и да подават сигнали. А той ги проверяваше и се заемаше с ония, които са обществено значими, които ерозират човешките ценности.

Ще приведа само някои заглавия, за да усети читателят острото перо на журналиста -„Престъпно съдружие”, „На „лов” за злато”, „На „ничия”земя”, „Щедрият „благодетел”, „Има и други виновници”, „Проверява … общественото мнение” и т. н.

Специалността „българска филология” е широка по обхват. Можеш да предпочетеш журналистиката или избереш учителството, а защо да не се отдадеш и на обществена работа. Впоследствие и той се завърна в родното си селище Могилица, където стана учител и кмет.

„У дома и баирите помагат.” - казваше Славчо. Пишеше за отминалия свят в бита на родопчани - за воденици, дърщи и тепавици, за стари обичаи, изпратени в небитието, за Агушевия конак…

Беше взискателен към себе си - мереше писаното си слово, сякаш мереше сухите сламки в свитъците сено, които щяха да се натоварят на уморения кон.

Ето как неординерно, нетрадиционно започва очерка за Асен Димитров от с. Бориково: „Той е тези хора, на които трудът е най-верният побратим през целия му живот. Говори бавно, сякаш 48-те години разказват вместо него. Разказът не е драматичен, а по-скоро наситен с рационалност и лишен от сантименталност. Асен Димитров е останал сирак на 7 години и е започнал трудовата си одисея с плетени цървули и бял шал като овчар по билата на Посек…”

Учителството си беше учителство, класната стая - храм, а децата - ангели. Славчо Шумаров не се придържаше сляпо към методиката на преподаването, която се изучаваше в университета, но се стараеше всеки урок да е послание за красота и художество, искаше да развива естетическите качества, децата да разбират най-главното в литературната творба, а когато се чете книга, да се чете и между редовете, защото изреченията имат не само първи пласт, но и второ, и трето измерение.

И Славчо си имаше любими български поети и писатели - обожаваше огнената поезия на Ботев, драматизма у Яворов, изповедността у Дебелянов, вярата на Вапцаров…

Съпругата му Силва ревниво пази изрезките от вестници, в които са поместени материали от най-широк диапазон в най-различни издания - от информацията, през кореспонденцията и интервюто… до есето.

Между изрезките намирам финансов отчет от екскурзия с учениците през учебната 1972-73 година. Осмокласниците полагат доброволен труд в горското и мелиорациите, за да отидат на екскурзия със събраните парички. Когато се върнали, Славчо Шумаров прави рекапитулация на всеки похарчен лев.

И накрая всички - и четирите учители, и осемнадесетте ученици се подписват за достоверността на разходите… Пределна честност, която ми напомня /не е пресилено/ тефтерчето на Апостола на свободата.

Населението имаше доверие на Славчо Шумаров и го избираше два пъти за кмет. При поредната административна реформа бе и заместник-кмет на община Смилян. Той знаеше, че кметът е като плета на градината - на него ще се чешят и добронрави, и злонрави, и млади, и стари… И не на всички ще угоди.

В по-старо време кметът е имал задълженията да осигурява свещеник в храма, даскал в школото, пъдар на къра… Сега е друго време. Селяните гласуват, но след това иска кметът да хортува с тях, да ги почита, да е близо до болките и радостите им.

Сега хората са с по-високи претенции - искат улицата да е мазната с асфалт пред двора им, за да не газят в кал, докторът им да е на мейдан, районът да е с телевизионно покритие, да има интернет и т. н.

Любовта към родния си край Славчо Шумаров доказва с грижите за развитието на Могилица и съседните населени места.

Прозорлив е родопчанинът - тук трябва да се развива туризмът, а това означава пещерното дело и Агушевите конаци, които трябва да стана привлекателни за български и чужди туристи.

Много труд се полага за пещера „Ухловица”. Само един пример - петдесет тона железни конструкции се изнасят на ръка от шосето до почти отвесния сипей.

И Славчо Шумаров има щастието да открие пещерата през есента на 1984 година като заместник-председател на Общинския народен съвет.

„Пещерата е наистина една необхватна и неописуема феерия. Всичко в нея е приказно…Само две очи и едно въображение съвсем не достигат, за да се обхване този подземен свят. Експонатите в тази фантастична подземна галерия нямат брой и са създавани векове, хилядолетия, милиони години. Авторът им е един - природата. Сътворени са не с четка или длето, нито с перо, а с… водна капка. Всяко докосване до този свят е своеобразно душевно пречистване.”

Потоците туристи са доказателство, че всички заедно - и местните ръководители, и окръжните институции, и преките работници, са извършили голямо дело. А личностният принос на Шумаров не е малък, за което е награден.

Втората дестинация е Агушевият конак в Могилица, който е сред най-хубавите паметници на възрожденската българска архитектура. Строен е в продължение на много години. И оня надпис над портата, на каменната плоча, който привлича погледа: „В този дом Аллах да даде берекет и здраве. Хубав конак построихме! Хората, които живеят в него, да се радват на здраве, щастие и дълъг живот. 1842 г.”

Внимателният посетител ще забележи надписа и изречението: „Хубав конак построихме!”

Щом майсторите са си харесали съграденото, /рядко ще прочетем подобно самопризнание/, тогава на нас, съвременниците остава, да се възхищаваме на делото им, което, според една мъдрост, е по-голямо от своя майстор.

Славчо Шумаров предлага конакът да се превърне в музей, който да представя етнографското, археологическо и битово богатство на родопчани.

И това се случва - държавата осигурява средства, а под методичното ръководство на Окръжия исторически музей се експонират родопски одеяла, кичени халища, съдове и др.

И една идея, екзотична за времето си - Щумаров предлага да се построи лифт, който да свързва Смолян с конаците в Могилица, Черешово и Буката и околните пещери. Но не се осъществава поради липса на средства.

Кметът мислеше и за младите хора. Няколко пъти пътува до София, за да съдейства за откриване на цех към Сопотските военни заводи. Знаейки, че пътят към ада е постлан с добри намерения, Шумаров превърна в реалност и това свое намерение - в предприятието заработиха стотина могилинци, които се върнаха най-вече от Смолян.

По негово време се построи и цех за шивачество. Шумаров осигури и бус, с който се превозваха учениците от Буката, Бориково, Бяла река и Исовци.

Кметството се снабди с две бордови коли, бетонобъркачка и багер за строителни работи и почистване на пътищата.

Тогава и медицинските услуги бяха истински услуги - с лекар, зъболекар, две медицински сестни, акушерка и санитарки.

А сега какво е? Клиничната пътека пътека на живота ли е или?… С право и ненапразно родопчани споделят: „Каквото беше по Славчово време, беше. Няма да се върне.” И това казва всичко!

Дъскорезниците, дърщите, тепавиците и водениците придаваха особен профил на родопското селище. Дошли от далечността, те приличаха на „престарели ветерани”, както ги определяше Шумаров.

Дъскорезниците ще останат, защото са нужни за бита на хората. „Трябва да се засадят поне пет фиданки, когато се отсича дърво. Защо пет ли - някои може да не се хванат, друга може да заболее и рано да изсъхне. Да има още две, които да заместят убитата ела или грохналия бор.”

Това бе неговото разбиране на живота на гората. Беше му мило и болезнено, че дърщите, тепавиците и водениците си отиват - знак за едно отминало време, което няма да се върне. Но и той беше безсилен да опровергае философията, че всичко се променя, както не се опровергава нито живота, нито смъртта.

Славчо Шумаров бе сладкодумен и преразказваше легенди и предания.

„-В Могилица битуваше сказанието, че Агуш ага отсякъл ръцете на майстора, след като завършил строежа на конака му. Отсякъл ръцете ми, за да не построи същия конак другаде, за да не повтори усталъка си. Ревнив бил Агуш ага - искал конакът му да е единствен, неповторим, да се дума за него по хорища и седенки.

Вместо да благослови майстора, вместо да му даде щедра плата, че и горница, Агуш ага наказал усталъка на дюлгерина по най-свирепия начин. Ако искаш да възпламне пожар, унищожи искрата.

Майсторът станал жертвоприношение на собственото си дарование. Приел съдбата си, без да хленчи, с вдигната глава и откъртил дълбока въздишка: „Проклет да си, Агуш ага!”

Сакатият изрекъл клетва, в която не вярвал, но която за миг успокоила разгневените му сетива. Агуш ага проявил великодушие - все пак не му отсякъл главата, а само ръцете му.

Всъщност, Агуш ага се е излъгал - той не знаел, че ако унищожиш един лъч от снопа лъчи, останалите ще засветят по-ярко; ако запушиш единия чучур от триструйната чешма, в останалите два ще брукне повече вода; ако убиеш птица от ятото, ятото ще отлети по-далеч…

А сега и нещо смешно. Агуш ага е бил народен представител по време на правителството на Андрей Ляпчев. Местни хора го попитали:

- Агуш ага, какво правите вие там, в Народното събрание?

- Лю каквото рече Ляпчев, айнва правим.

- А вечер?

- Вечер лю отпушваме шампанско. Айнва правим!

Депутатът носил прогима в торбата си - хляб, саздърма, сирене. На едно заседание торбата, която държал между краката си, изчезнала. Вдигнал той ръка и председателстващият му дал думата.

- Гаспада народни представители, - обърнал се Агуш ага към всички. - За кина сме дашли ние айтуф, законе ли да кавем или ядиво да крадем?”

Славчо Шумаров бе от онези личности, които не се побират във формати, калъпи. Имаше свое лице, свой път и надежди, но не ефирни, безплътни.

И той отлетя към Небето ненавреме и ни остави да дописваме ненаписаното, да не забравяме, че не от нас започва светът и с нас няма да свърши.

Само не узнах защо е Шумаров - той не произвеждаше шум, а и не отделяше шума.

Може би някога ще го разгадая, а може и да остане тайна - защото Славчо беше отвъд името, под славата и над суетата.