подготвил: Александър Петков

„Следите остават” (1954 г.)

(…) „Следите остават” е една от книгите, които съм писал с най-голяма обич и увлечение. Когато работех над нея, си спомнях за моите детски и юношески години, през които за мене бе истински празник, ако намерех някоя книга със странни и интересни приключения. Но това бяха творби от чужди автори, в тях се описваше чужд за нас живот. А защо и в нашата нова социалистическа литература да няма такива интересни и занимателни книги? Нима те не могат да възпитават младия читател?

Такава беше целта ми, когато пишех повестта „Следите остават”. Героите на тази книга оживяха и на екрана и направиха на времето много силно впечатление. И досега срещам малките участници в тоя филм - вече зрели мъже и жени със собствени грижи за децата си. Всичко на тоя свят се променя, поколенията идват и си отиват. Само едно си остава все същото - поривите на младите хора към изява и подвизи. И нека не се сърдят на нашето спокойно и мирно време, нека не търсят измислени приключения и съмнителни подвизи. Рано или късно за всеки от тях ще удари часът, истинският час. Те трябва да бъдат готови за него.

Това е цялата история. Като автор на книгата искам само да прибавя, че тя се е случила доста отдавна, когато, може би, сегашните й малки читатели още не са били родени. В тия години враговете на нашата революция си служеха с най-груби и нечовешки средства. Впрочем, те едва ли особено са се променили. В други страни, с по-млади революции от нашата те и досега си служат с още по-грозни и жестоки средства. Но нашата родина сега е друга. И тя е друга, защото младите пионери като Пешо и Юлия, като Веселин и Чарли, сега са вече възрастни и са поели своя път в живота. Трудно, безкрайно трудно е да се проникне между такива хора, да се излъжат или изкористят.

И все пак аз смятам, че примерът им трябва да се знае и помни.

16.03.1978 г.

Павел Вежинов

„За свободата” (1954 г., 1956 г.)

(…) Почти е невъзможно на човек, който се занимава с един такъв вид изкуство или въобще с изкуство да бъде настрана от свойте хора едномислещи. Разбира се тия хора си имаха свои (…) и аз за тях бях малко странен. Един възрастен вече човек, който не е напечатал дори един разказ, а им приказва, че пише един голям роман.

Спомням си така леки насмешки, които срещах, но това е естествено. И аз ако бях на тяхно място, и аз щях да гледам на един, който разправя: „Пиша книга от хиляда страници”. А те питат: „А къде си публикувал някакъв разказ?”. Викам: „Не съм”.

Това ме смущаваше естествено и бих казал, че само благодарение на Георги Караславов, който прояви към мене много жив интерес и благодарение на когото аз публикувах в списание „Септември” една голяма глава от романа си (под глава разбирам едно така сто страници).

Тая първа част на „За свободата” излезе от печат през следващата 1954 година. Беше посрещната с интерес и това ме обнадежди в по-нататъшната ми работа. Напуснах електрификацията и за известно време станах, така да се каже, свободен писател. Посветих се изцяло на работата си и след две години отпечатах и втората част на романа. След приемането в Съюза на писателите, онова което беше мое увлечение и което наричах понякога свой дълг, се превърна в моя насъщна професия (…).

Стефан Дичев

„Натрупани мълчания” (1973 г.)

Драги читателю,

Искам да те видя наведен над моите „Натрупани мълчания”. В това томче те са повече, защото към тях са прибавени и скъпи за мен стихотворения от други три мои книги: „Неоскърбени светове”, „Внезапни паузи” и „Когато птиците летят по-бавно”. Като ги събрах наедно и се замислих какъв да бъде единния им надслов, аз не можех да се освободя от призивната тяжест на онези две думи, които ти беше приел толкова благосклонно преди седем години. И в часовете, които пожелавах, и в миговете, които не исках, тези думи все ме придружаваха и аз узнах, че тази сборна книга ще се нарича отново „Натрупани мълчания”.

Изповеди - това е другото име на тези мълчания. Изповядвам в тях своите чувства и мисли пред тебе. Дълго съм ги носил у себе си преди да ги запиша, много пъти съм ги изживявал, навярно за да ги проверявам още и още. И накрая - вече записани - те ме напускаха, за да потърсят тебе. Дано са те намерили и дано да те намират не само веднъж. Защото се стремят към тебе. Защото са написани за тебе.

30.01.1981 г.

Павел Матев

„Нощем с белите коне” (1975 г.)

Струва ми се, че дължа на своите читатели едно обяснение. Научните хипотези и догадки в тая книга не почиват на реални научни доказателства. Като във всяко художествено произведение на научните идеи трябва да се гледа като на художествени идеи. Тяхната цел е да съдействуват за развитието на сюжета, за разгръщане на конфликтите, за изграждането на характерите, изобщо за всичко, което е художествена практика. Характерът им много често може да бъде условен или съвършено измислен, стига, разбира се, да не бъде антинаучен. Но и това е условно като се има предвид бързото развитие на науките и колко научни идеи, подхвърлени от писатели, са се превръщали в жива реалност. В случая авторът няма никакви подобни амбиции. Истината и познанието в тая книга трябва да се търсят само на териториите, които принадлежат на литературата, т.е. в човешката душевност и човешките взаимоотношения.

По тоя повод авторът е длъжен да заяви, че не бива да се търсят прилики или аналогии с действителни лица, учреждения и институти. Но това не означава, разбира се, че книгата е измислена, а просто наблюденията са правени върху много по - широк кръг от обекти, които тук са намерили своя синтезиран и условно литературен израз.

15.02.1975 г.

Павел Вежинов

Какво бих могъл да кажа за моя роман „Нощем с белите коне”? Наистина не е прието авторът да говори за образите и идеите на своите книги. Пък и смисълът на всеки прочит се крие именно в това - читателят сам да стигне до изводите на автора. И все пак ще споделя с вас някои по общи мисли, главно за образа на моя основен герой академик Урумов. Несъмнено това е човек, минал през горчилките на живота, особено що се отнася до това, което сме свикнали да наричаме лично щастие. И въпреки това в никоя част той не е сломен герой, въпреки трагичния край на живота му. Но коя е причината за неговата все по нарастваща душевна сила, за неговия несломим характер? Отговорът на тоя въпрос, разбира се, не е един. Но ще си позволя да подскажа най - главният от тях - неговото чувство и усещане за лично достойнство. Или за човешко достойнство.

Авторът на тая книга е смятал, че лишена от достойнство, човешката личност едва ли би имала сериозното основание да се нарича изобщо личност. Борбата за изграждането и съхранението на човешкото достойнство е безспорно най-тежката и най -драматичната, която може да се води в моралното съществуване на кой да е човешки индивид. А оттук, разбира се, произхожда и простото следствие, че едва ли има по- голямо морално престъпление от всяко посегателство върху достойнството на човешката личност.

В тоя роман аз несъмнено съм бил улеснен от собствения си жизнен опит. И то от опита на целокупния си живот. В литературата волно или неволно авторът в своите герои (…) нещо от себе си. Все пак, строго погледнато, в тоя роман няма автобиографични моменти. Но не може да няма някои биографични сходства.

30.06.1981 г.

Павел Вежинов

————————–

Библиография:

Вежинов, Павел. „Нещо за себе си”. - В: Вежинов, Павел. „Следите остават. Роман”, четвърто издание, С., „Отечество”, 16.03.1978 г., с. 3 - 6, 281 - 282.

Вежинов, Павел. „Нощем с белите коне. Роман”, трето издание, С., ОФ, 5.03.1980 г., с. 395.

Вежинов, Павел. „Нощем с белите коне. Роман”, четвърто издание, Пд., „Христо Г. Данов”, 30.06.1981 г., с. 7 - 8.

Дичев, Стефан. - В: „Корени” - режисьор Иван Рачев.

Дичев, Стефан. - В: „Знаци по пътя” - публицистично предаване на БНТ, режисьор Милена Гетова, 2005 г.

Матев, Павел. „Натрупани мълчания”, трето издание, Пд., „Христо Г. Данов”, 30.01.1981 г., 184 с.