ВЕЧЕРНА ПЕСЕН
Из „Женски светове” (1982)
ВЕЧЕРНА ПЕСЕН
Изгрява месец сребърен
над моя стар Несебър.
В моряшки храм, останал без врати,
навлизат сенки. Камъка слухти
коя от тях ще се помоли гласно
на бог отминал, на звездица ясна.
Но сенките от векове са неми.
Едничък летния щурец подема
позната жалба.
Той ритмично вика,
додето се унася перуника,
градински карамфил,
зърно в шушулка,
моряшка рожба в снежнобяла люлка
и майка й - развила бавно кока,
катранен сноп върху гръдта висока…
И свети месец сребърен
над стария Несебър.
СЕЛО СИНЕМОРЕЦ
Къщи - калинки.
Спрели на ивица пясък.
Викат момичета, щурат се стринки.
Птичи писък
над всеки комин се разнася.
Роза стебло протяга -
бели прозорци
с червена уста да опари.
Лодки до прага.
Мрежа разпъват с червени ръце рибари.
А пред очите - синка.
А пред очите - вода голяма.
Казват тревожно стринките:
синьо море край няма.
Котва се люшва.
Птичи писък земята оглася.
Вдигат паница, преди да потеглят, мъжете.
Къщите здраво се хващат за пясъка.
Чакат. И плаха сълза в прозорците свети.
ЮЛИ
Една заголена ръка откъсва първа круша.
По гърлото минава мед и стига до сърцето.
А то, замаяно от бяла жега и пушилка, слуша
как се тресе от приказките на щурци полето.
С ленивостта навикнали, излизат от реката
прохладно стадо биволи.
И черната им кротост
напомня облаци, готови буря да запратят…
Но мълнията още спи на ястреба в окото.
Жена с ведро на рамото.
Нагръдника - опънат.
Обаждат се изпод басмата две узрели тайни.
На нивата, на нивата сега и нощем жънат.
Фенери - едри и безсънни -
тичат до комбайна…
Разсъмва се,
преди за сън снагата да попита.
А бързи белези от устни шията ми шарят…
Изскача от подземна фурна зачервена пита
и тръгват пак горещници над урва и чукари.
ГЛАРУСИ
Дали, обхванати от приказливост,
помислиха
за кратък отдих птиците нощеска?
Дочувам аз - над покрива ревниво
се гонят гласовете, сякаш в треска.
Един за малко надделя. Поиска
и втори път властта си да опита.
Но буйно му отвърна тънък писък -
така говори детството с бащите.
Разсмя се трети. Звънкото петаче
на радостта му
се търкулна, в тъмнините лъсна.
Четвърти почна дрезгаво да плаче -
уплаших се от болката му късна.
И дълго слушах как растат неравни
слова. Разбирах
как с дълбока горест някой вика,
макар да съм забравила отдавна
на птиците езика.
ТАНЦ НА ИЛИНДЕН
Снежен месал и погача румена
вече върти над главата си
руса невеста - лятно хубава.
А по сукмана се точи
жълта и златна везбата.
Звънкат перенч и сребро по ръцете.
Греят на кръста слънце-чапрази.
Ситно пристйпва, играе жената. И светло
с облака тъмен приказва.
„Облако-братко, почакай с черната сянка!
Облако-братко, почакай със сините мълнии!
Трябва под всяка овошка стопанка
първом да мине и кошника
с плод да напълни…
Облако-братко, от хляба
кусни - да затиснеш гнева си.
Буря не хвърляй в клоните - още превити.
Трябва под всяка овошка
моите рожби невръстни
първом на круша и зарзала да се наситят…”
ПО ЗАЛЕЗ
От хълмите слиза стопанина бос,
за повода води другаря си гривест.
Подвикват им нещо и сойка, и кос.
Но птичите думи са вече сънливи.
Със стъпка унесена коня върви.
Затъват сред пясъка едри копита.
Извиват се яки високи треви.
И пламък
през гъстата грива прелита.
Глава понавежда червения кон.
Подире му иде, подире му бърза
крайбрежния мой сгорещен небосклон -
с лъчи неброени
за гривата вързан.
И хълмите срязва лилава черта.
А ниското слънце тръстиките пали,
додето дохожда на пръсти нощта -
да грабне и кон, и стопанин, и залез.
МАСЛИНЕНО
Морето вечер -
преди да изскочи месеца крив,
преди да изтегли с меча си
бразда от безкрая до кея ръждив.
Очите коси, продълговати
на оня мъж, тръгнал за кораба -
макар да люлееха ветри водата,
макар да изчезна зад пяна простора.
Веднаж да ме беше погледнал, нарочно
да беше ми хвърлил усмивка русия дявол.
И може би щях да започна
живота си женски съвсем отначало.
Нощта - загубила всички звезди и небето,
заспала на моя праг.
И смътния сън за дървото, което
поскърцва и чака -
да лумне на изток мак…
НА СБОГУВАНЕ
Дори да обърна гръб на морето,
дори надалеко оттук да замина,
аз зная, че зиме и лете
ще иде в съня ми
вълната с шепот копринен.
Пресекли безброй километри,
ще идат в съня ми - да викат и плачат -
големите, мокрите ветри,
които запращат сол по високите мачти.
Ще иде усмивката ласкава на капитани.
Но техните остри очи хоризонта ще режат.
И пак ще се люшка морето - бяло от пяна,
повлякло и кораб,
и дълга катранена мрежа.
Ще иде моряшката майка, от грижи превита.
С нозе натежали ще спира на кея.
И скръстила тънки ръце на гърдите,
ще чака отново -
света да се върне при нея.
СЕЛО ВИНИЦА
Зад хълма остава морето.
А тука са новите къщи с прозорци измити.
И празното място, където
следобед присядат
със стока градинска жените.
Дохождат рояк курортисти.
Кантара скрибуца,
излъскано блюдо се люшка.
И френското грозде с мъниста
червени блещука
до праскови едри и чушки.
Но стоката аз отминавам.
Аз гледам
лицата на селянки млади и стари.
Горят изпод кърпа кафява
малинови бузи.
И бръчки ветрило разтварят.
Стопанките - все приказливи.
Те стоката хвалят,
подвикват над чуждо и свое.
А в моите мисли почиват
ръцете им черни, забравили отдих какво е.
АВГУСТ
На кратък дъжд
дъхти света. На влажен карамфил.
И влаковете бързат още за море.
Но край стърнища огнени оре
самотен трактор, сякаш подранил.
Летовниците търсят още пясъчни легла.
Оранжеви чадъри сбират чужда реч и глъч.
Но тръгва да изпраща слънчевия лъч
на щъркелите писъка и техните крила.
Градинските дървета охкат, натежа плода.
Къщовници излъскаха тави за мармалад.
Но щом се мръкне, иде до вратите хлад.
И в сънищата
пак пропява с тъмен глас дъжда.
Нетраен дъжд. На облаците лудия катун
побягва…Небесата ръсят синева.
Но люшка сред обрана нива рижава глава
последен слънчоглед -
оставен за незнаен клюн…
НОЩЕН ОТДИХ
Заспаха всички птици, всички хора.
Но млъква ли щуреца? В тишината
извива глас, разказва неуморно -
да знам добре, че вън е още лято.
Да знам добре, че близките градини
са пълни с цвете, с ароматна влага.
И болката ми - болка без причина -
на пръсти да си иде, да избяга.
Да знам добре, че близките баири
лепят звезди по дрехите си тъмни.
И само сънища с къпинов мирис
да ме спохождат -
чак додето съмне.
Щуреца бъбри, думите се лутат…
А времето изтича - дъжд от злато.
Не мога да заграбя ни минута,
макар че вън е лято, още лято.
ТАНЦ НА ОРАЧИ
С цвете главата на коня закичвай.
Тръгвай след ралото, тръгвай след плуга.
Но се възкачва…на трактор яко момиче.
Същата уж е земята. Дните са други.
Пъшка земята - от пек вкоравена.
Газят през жълти стърнища хората.
С тяхната глъчка
идат и щури, и мъдри промени.
Вечна остава ранната оран.
Стряскат се птици,
от ниско стригана нива излитат.
Вик се разнася, изпълнен с тревога.
Хвърляй, разстилай
жарава пред трактора - житото
утре да грейне червено, огнено.
Танц ли е? Труд ли е?
Хората бързат, с трактора крачат.
В края на нивата - старо дърво, чворесто
сторва дълбок поклон на орачите:
вечна остава ранната оран…
УПЛАХА
Уплахата, че може да си ида
внезапно от света…
А бляскат с нови керемиди
градинските къщя.
Пътува над пресечки тесни
безоблачен простор.
И пее с гласове небесни
един неук, нестроен птичи хор.
Горчилката, че много младост
безумно пропилях…
А само през една чемширена ограда
трепти висок момчешки смях.
Съзнанието, че в земята
ме чака плътен мрак…
А лятото съвсем не смята
да сваля своя пъстър флаг.
КАФЯВО
На Албена
Спомняй си гладкия скрин, където
майка ми слагаше ризи и книги.
Беше разтворен прозореца, мирис на цвете
влизаше с меката реч на синигер.
Тънкия хитър студент не забравяй. Орехов
профил накланяше той, китара прегръщаше.
Чуваха радостно хората
как се възема песен - слънце могъщо.
Вече не тътне Бухенвалд с луда камбана.
Няма пред теб
за кафява редица стрелци да говоря.
Твоята младост вярва: ще станат
днес или утре всички палачи история.
Спомняй си първата рохка бразда. Послушно
свети земята, готова нови зърна да приеме.
Спомняй си първата зряла мушмула…
И неспокойните сухи треви,
под които майка ми дреме.
СТАРАТА ПЛЕТАЧКА
Сама присяда всеки ден
на пейката пред къщи.
Над веждите й - шепа сняг, макар и да е лято.
С движения, от памтивека все едни и същи,
ръцете й ту куките, ту бримките отмятат.
Расте дебелия чорап, наречен да опази
сина от сребърния мраз - другар на януари.
И майчината обич слага винени первази
на плетката -
пембени капки зимата да шарят.
Порасва тънкия чорап, наречен за снахата.
И на плетачката в очите
женска хитрост светка.
И всички ярки цветове, разцъфнали в лехата,
дохождат да го украсят с градинските си четки.
Проточва се чорапчето, наречено за внука.
Ще тича то с момчето, ще подскача и ще пада.
- Дано го срещат винаги усмивка и сполука -
повтаря старата жена
и тихо става млада…
СЕЛО ЗВЪНИЧЕ
Близка рътлина, далечна ливада.
С остра пищялка свири птиче.
Благо приглася коза белобрада.
Стадо се връща в село Звъниче.
Тежко се люшка лъснало виме.
Хлопки се гонят -
греят и гаснат.
Всеки звънец своя жалба си има.
Двор се разтваря, слуша прехласнат.
Кой ги измисля тук имената?
Дроздова баня
сред село Звъниче.
Слиза по рижия скат тъмнината.
Звездната мечка в герана занича.
Колко невести помни ведрото,
ехо пристъпва по камък и лишей…
Рожба заспива - кротко, кротко.
А из съня й -
все хлопки въздишат.
СЕПТЕМВРИ
Жарава по всички стърнища.
И викат, проплакват сепнати птици.
Дима с посивели езици
не смее да каже нищо.
Крило до крило. Броеница висока
разделя на две небето.
С буквар поема на път детето -
започва на грижи училищни срока.
Събира берачи шумливо лозе.
Просветва в зърната празник.
Момиче търчи…да опази
от мъжка ръка лицето си - роза.
Но здрача дохожда с нозе подранили.
И чува, смутена слуша душата ми -
въздишат насън
септемврийци в земята.
И някъде… кон до разсъмване цвили.
СПОКОЙСТВИЕ
Песен пладнува. Слънце препича.
Трепка на клона дума птича.
И наедрява круша златна
в щедра градина, в приказка лятна.
В мрежеста люлка спи момиче.
Плод от тясна блуза наднича.
В черните плитки светва сламка.
Дълго ли трае обедна дрямка?
Паяк тегли тънка верига.
Тънка лозина цвят издига -
синя чаша,
пълна с почуда:
дълго ли трае танц пеперуден?
Всичко отлита…Истина стара.
Листите вече жар обгаря.
И се провиква жерав невидим.
Есен ли почва? Залез ли иде?
ТАНЦ НА РАЗДЯЛА С ПТИЦИТЕ
Уж люшках пред вас разперени пръсти.
Уж мятах примка от дълъг косичник.
А викнахте сбогом
на клони гъсти.
А литнахте вече над сини ракити.
С нозе на момиче подире ви хуквам.
С ръце на момиче подире ви махам.
Защо изоставам? Оставам тука -
слана да ме свари край цвете плахо.
Все по-нависоко, все по-надалеко
въздушния пръстен вие въртите.
Не може
в прегръдка да сграби човека
рояците птичи и висините.
Крилете ви срутват небето бледно.
Сиротен ще бъде утре простора…
Но аз - запъхтяна - спирам да седна
до съчка и сламка, до своя корен.
МИКРОПРОИЗШЕСТВИЕ
Как се случи? Кога?
Нежността беше птица. Напусна ни.
Няма слънце, няма топла шега
ни на моите, ни на твоите устни.
И горчилка изтегля бразди
по лицата ни сиви, уплашени.
Няма вече звезди
ни в прозореца наш, ни във вечерната чаша.
Уж сме още един до друг.
А внезапно не сме си нужни.
И върти времето своя струг.
Кой ще сбира на вчерашна близост стружките?
Чувам глас - едва доловим,
позабравени думи, правило старо:
„…много време ни трябва, додето градим.
Малко време ни трябва, щом ще събаряме…”
РЪЖДИВО
Гората на хълма е цяла в ръжда.
Високи дървета загърбят баира.
Те крачат с подземни нозе, не спират
и в дълги редици стигат града.
Отделят се вече из целия град,
просветват големи ръждиви корони.
А пламъци срива от всички клони
вихрушка - поела напред, назад.
По прежда ръждива
смутено вървя -
от нещо неясно се плаши душата.
Вихрушката бяга - сега опашата.
И залеза бързо скрива глава.
Избликва накрая болка в мен -
ръждата показва умора. Старост.
Не знае никой дали ще покара
за него отново… лист зелен.
В КЪСНО ЛЯТО
Да очаквам от някого поздрав.
А край мене земята голяма
да мълчи - глуха и няма -
в късно лято с незряло грозде.
Да се питам защо
не достига обич на моя свят.
Да повява отнякъде хлад.
И да пада златно листо.
Да се чудя как ще мога
с толкоз болка да се оправя.
А насреща луна лилава
да се вдига - бавно и строго.
Да усещам сякаш през сън: доброта,
топло ехо е нужно във всеки живот…
А под тъмния вече свод
да се ронят отново листа.
СЕЛО ВЕТРЕН
Има някъде село Ветрен.
Името-приказка
ми е познато…
Пърха над онези стрехи прането.
Конски гриви браздят небесата.
Ветри вият хоро на мегдана.
Тънко дърво играе,
зелена глава склонило.
Малко момче тича - да хване
лудо-полудяло, отлетяло хвърчило.
Здравец расте без почивка
в стръмни градини, край къщи бели.
Руса стопанка с топла усмивка
къса ябълка, късно узрели.
Стар баща гледа на припек да седне.
Вижда сърцето
на ветрите танца крилат.
И благославя със сили последни
белия свят…
ОКТОМВРИ
Първа мъгла -
бяла над морските заливи, сива над София.
Спомен за скърцаща конска кола -
въглища идат,
някой дотичва със зеленикава кофа.
Малко момиче слуша
приказка за пролетарски камбани и бунт.
Грозен цар и гладен мужик
се хващат за гушите.
Зимни пера си пришива
гарван с излъскан клюн.
Сменят се мъчни епохи, сменят се ветрове.
Рижи лози припламват,
чепки тежат - до една светлооки.
Сини гвоздеи бързо кове
дъжд по стръмни покриви.
Малко момиче слуша
приказка за оскрежени гори и снежна следа.
Гледам в очите ти мъжки -
уж кротки, уж простодушни.
А предусещам отново женска беда.
ОТЧАЯНИЕ В СОЗОПОЛ
Ще си тръгне сезона курортен.
Ще потеглиш с него и ти.
Ще си кажеш, че времето скоро
ще изтрие моите странни черти.
Ще се спуснат други жени към тебе.
Ще си кажеш, че стават навред чудеса.
Но ще видиш, че моя сребърен гребен
не просветва в ничия друга коса.
И ще викнеш на помощ
спомени - кродки лодкари.
Ти къде беше вчера - безгрижен и млад?
Но в дъжда географските карти
ще загубят моя нетраен
и вечен созополски свят.
Няма връщане. Нека не знаеш
кой тъгува, кой забравя,
кой се пита кога ще умре.
И сърдито, черно, безкрайно -
след сезоните цветни
се люшва самотно море…
ТАНЦ НА ГРОЗДОБЕР
Цял ден прибираме чепка по чепка.
Слънцето ляга в шепите,
празници бъдни греят в гроздето.
Лакомо ято на близкия кладенец трепка.
Тръгнем ли ние оттук,
ще нападне лозите дрозда.
Ризите лепнат от сол и есенна захар.
А не мирясва кръвта,
ще навържем хоро край лозите.
Пиле с пембени пера
се спуща без вик от небесната стряха,
време дохожда - силата своя да губят боите.
Цял ден прибираме чепка по чепка.
Скоро небето
ще просне отгоре ни звездна постеля.
Тича лозарката бяла с черните клепки.
Светят през роклята
- вехта и тъмна - зърната узрели.
Време дохожда за отдих,
време дохожда - целувка да краднем.
Слизат по гъвкава шия лакоми длани,
до първото копче замират вече.
Иде насреща вечерник, в косите му хладни
блясват внезапно зърната на пътя Млечен.
ГРАДСКА ЕСЕН
Пристигна русия сезон, беляза
с умората си
припеци и клони.
Саксиите напуснаха перваза
на хиляди прозорци и балкони.
Зададе се отнякъде метача
на суха шума -
уж настилка златна.
Подире му унило заподскача
един врабец, измамата отгатнал.
А всички други птици се укриха.
Дали не отлетяха надалеко?
Просветнаха - внезапно тихи -
градините с пометени пътеки.
Но синя топка хукна през тревата.
Дете извика
и протегна длани…
Дори да свърши сетното ми лято,
живота вечен
млад ще си остане.
СИВО
Пуловера, метнат през твоето рамо.
Преди да заминеш, ти нещо каза.
Сега те няма.
Сега се ослушвам напразно.
Неравната пепел
от огъня, кратко танцувал за мене.
Ще скрия лицето си в шепи.
Сега е студено.
Тепърва
започва моето време горчиво.
На късна есен мирише земята, посърва.
Наоколо всичко е сиво.
Не се учудвам,
че мръква в необичаен час.
Но как ще заспивам сега? Как ще се будя?
С очи ослепени ще видя ли
как посивявам и аз…
ДЪЩЕРЯТА НА СЪСЕДА
И днес покрай градинската ограда -
с едно последно цвете украсена,
върви усмихната Шехеразада.
И вика нещо с две очи зелени.
Люлее шарки алени фустана
под жълти клони и хвъркато върше -
повтаря сякаш огнена камбана,
че хубавото по света не свършва.
А може би
това е Жулиета.
Проблясва меко шията й млечна.
Разбира ли девойката напета,
че хубавото по света е вечно?
А може би засмяното момиче
напомня Евридика. И с лукава
уста нашепва: - Чувствата еднички
нетрайното
с безсмъртие даряват…
СЕЛО ИГЛИКА
Той живееше вече в града.
Беше стар. На хиляда години.
Нощем никнеше гъста бяла брада
под високите скули - голи рътлини.
Той живееше кротко у свое момче и снаха.
Но сънуваше само село Иглика.
Нощем идеше гълъб - да клъвне троха
от широката длан на старика.
Аз запомних очите му в късния ден.
Подранила печка,
в стаята - жега,
а селяка се молеше с поглед зелен:
- Нека стигне, деца, до село ковчега.
Ще пълзи по ребрата ми змийски студ
и постелката сетна ще бъде корава,
ако знам, че не спя в черния скут
на земята игликина, дето
хляб ми е давала…
НОЕМВРИ
Отново дъжд. Отново дъжд - студен
палач за сетните щурци до мокър корен.
Посрещам - слисана - рождения си ден.
За хубостта нетрайна с огледалото говоря.
И бързам през света, макар
да знам, че няма
да прехвърля пътя и наполовина.
Отново дъжд. Отново дъжд - гробар
за всяко цвете в мъртвите градини.
Ноември. Времето на скорпиона и скръбта,
тъй както отбелязват летописци стари.
Защо не смогвам вече да простя
дори на оня, който
само от нелепост ме удари?
Защо забравям, че настава миг -
човешкото сърце да чака
тъкмо прошка и дълбока нежност?
Отново дъжд. Отново дъжд - камшик
катранен и реснат
прозореца ми реже…
УМОРА
Когато някой повярва в мене,
когато усетя -
на някого ставам потребна,
тогава търся непохабени
и ласкави сили в себе си.
Така е хубаво - казвам си -
нескривана обич да срещна.
Да зная - със слънце
за някого съм белязана,
за някого съм безгрешна.
И аз се грея на чуждата нежност,
душата ми стоплена
медени глътки отпива…
Додето старата моя умора уж небрежно
ми спомни, че в същност съм грешна и сива.
Додето ме блъсне въпроса,
зададен хладно от трезвото време:
ще мога ли
още дълго да нося
на чуждата нежност бремето?
СВАТБЕНО ХОРО
Тъпана тътне, флигорната свири.
Скрова ръце под престилката
момина майка - бледна и кротка.
Куме, заметнат с два бели пешкира,
тръгвай полека. Тежко повеждай хорото.
Булката стъпва до тебе,
бялата пазва е бухнала.
Момкова майка се смее под китка сърмена.
Знае: на стари години ще има разтуха,
влиза невеста в дома й -
да шета, да ражда и кърми.
Кръшно подвиквай, кумице! Момъка
иде след тебе, лицето му - в огън.
Свиват коляно, високо подрипват сватбари.
Шушнат на булката дружките: много са
в раклата писана дарите…
Първия писък на гайда сега се прокрадва
в тътена, в тропота. Люшва се цяло хорото.
С поглед, какъвто запомних от моята сватба,
момъка гледа булката -
свършване няма и няма живота…
БИЛКА
Да бъда много добра,
когато видя в крайпътна прах
следи от кръв, разпилени пера
и поглед на птица - пълен със страх.
Да бъда много добра,
когато по пътя е минал пушек,
когато е минал пламък…
Когато застава пред мене гора -
от болки изсъхнала, няма.
Да бъда много добра,
когато по пътя е минал дъжд,
когато е минал град…
Когато излита студена зора
над моя объркан свят.
Да бъда много добра,
когато някой разкрива скръб насъбрана.
Когато в тежък час разбера,
че трябва любов -
билка за толкова рани.
ЧЕРНО
Къпини, къпини - от детска ръка откъсвани.
Дъската в моята първа училищна стая.
На мама косите - вълнисти, лъскави.
Нощта навън,
когато идва на дълга приказка края.
Хлебарка, из детски сън полазила мудно.
На циганин -
спрял сред пазара - гърдите голи.
Дълбокото гърло на рудник.
Добиче, заклано за страшна Коледа.
В студена чаша - гъста утайка.
Незнайна стара икона,
която прилича досущ на майка ми.
Висок рисунък от мартенски клони.
Дъждовен ноември над градски стрехи.
За празник изписана, женска вежда.
Гърбати жалейни дрехи.
Земя разкопана -
за всички ни сетно убежище.
БЛАГОСЛОВ
Благословен да бъде всеки цъфнал мак.
И всяка птица, песен на полето дала.
Благословен да бъде сипкавия сняг -
на черната земя дошъл с прегръдка бяла.
Благословен да бъде вечния простор,
богат с червени бузи, с вяра в чудесата.
Благословен да бъде вечния простор,
насечен от крилати пътища и вятър.
Благословен да бъде всеки слънчев лъч,
на сутрешния град прозорците запалил.
Благословен да бъде веселия глъч,
когато дългия работен ден преваля.
Благословен да бъде всеки залез тих,
на къщи и дървета обещал отмора.
Благословен да бъде всеки кротък стих,
донесъл мед на тъжни и безсънни хора.
СЕЛО ЗЛАТИ ВОЙВОДА
Случва се нощ сърдита,
хващат прозорци небето сляпо.
Стъпки се счуват. Дали не минава войводата?
Златен перчем ли просветва,
затиснат от рунтава капа?
Вярна дружина ли гази катранени бродове?
Шепне предание смътно,
че имал златни ръце юнака.
Слязъл веднъж от далечни боази,
мост да изгражда започнал с побратими яки -
с бяло седло от камък дива река да язди.
Шепне предание глухо,
че носел златно сърце оня комита.
Голи стопани повикал, жълтици харизал.
Старци видели - в нозете му вятъра смита
облаци тъмни и вее високо юнашката риза.
Бяга, за миг не мирясва
реката на дните и нощите.
Много сила и хубост отнася времето.
А се държи за жилав корен легендата. Още
в късен безсънен час се обажда -
и златен въглен в думите дреме…
ДЕКЕМВРИ
И вече няма спор -
ще бъде утре зима.
Прощават се на село и в града с годината.
И аз се питам пак: какви сполуки имах,
през колко болки моя път премина?
Но може би това остава без значение.
Кои въпроси в мене най-тревожно светят?
Сърцето ми човечна песен да зачене
и с плод да ни зарадват нивите, дърветата.
Едно дете
по име птица да повика
и шумната планета да отвърне с ласка.
Против живота
да не тръгва никой.
И само сред музея да тъмнеят каски.
Дочувам -
селски двор посреща градски гости.
Веригата си ще откъсне, скача кучето.
А слушат през земята дядовите кости:
с пантофки нови стъпва галената внучка…
ГОСТ
Нощния вятър потропа на моя прозорец.
Каза ми:
няма я майка ти вече, отиде си рано.
Как ще решаваш, с омразата как ще се бориш,
щом без съветница, щом без подкрепа остана?
Нощния вятър внезапно извика:
вече мъжа ти отвърна от тебе сърцето си.
Ти го накара да носи злъч под езика.
Как ще живееш,
щом обич под вашата стряха не свети?
Нощния вятър глухо попита:
твоята рожба вече порасна - такава
неблагодарна, нехайна -
и хукна към далнините.
Как ще овардиш ума си,
щом дъщеря ти дори те забравя?
Аз не изправих глава
пред госта…Пред змея.
Само тръпнех, лицето си с длани прикрила.
Само шепнех:
отговор още да търся не смея -
много е женската мъка, малка е моята сила.
ТАНЦ НА НИКУЛДЕН
Изтегляй въжето! Изтегляй въжето!
Червена диря по длани солени остава.
Голямата мрежа достига морето.
А слиза над мокри пясъци гъста лапавица.
Играйте, момчета! Играйте, рибари!
Сърдита е зимната пяна
и бърза нозете, гърдите да кваси.
Морето огромна уста разтваря.
Но който се плаши, да спи у дома си!
Изтегляй въжето!
Две стъпки вдясно, една - обратно!
Голямата мрежа се качва, ляга на кораба.
Назад ще се дръпнат
родния праг и огнището златно.
Люлеят се в люлки високи просторите.
Играйте, момчета! Играйте, рибари!
Започва пак времето
- трудно и весело - на риболова.
След кораба вее тръстики земята стара.
И пак натежава в женските пазви
крайбрежния страх - буца олово.
КРОТЪК СНЯГ
Чаках го, чаках го толкоз отдавна.
Слиза над спечени хълми, над рохкави дюни.
Голи дървета и пясъци равни
иска с прохладни уста да целуне.
Празничен иде, разкошен.
Сипе се меко над мокри квартали,
сякаш досяга с ласка и прошка
къщите - хиляди грижи и грешки събрали.
Пада неспирен. И приказка стара
с шарки разгубени, с думи - далеч отлетели -
бавно по черни площади разтваря
своите страници бели.
В бяла отмора целия бряг се превръща.
Дреме зад първата преспа и вятъра…
Нужни ми бяха
тия минути с целебно могъщество,
точно откакто светува земята.
МИНЗУХАРЕНО
Сега не ме е страх, макар и
виелиците зимното небе да сринат.
Сънувах минзухари -
белязали пъртина.
Сънувах детска буза и къдрица.
Сънувах детски колена, отново голи.
И с човка минзухарена ми каза птица,
че зимата завършва с пролет.
Сега не ме е страх, макар и
нощта да се люлее - буреносна, снежна.
Огряха ме внезапни минзухари
и стана моя сила
златната им нежност.
Отмятам от гърба си болки и тревога
- като палто, събрало много влага…
Но ме пронизва студ - дали ще мога
на хубави предчувствия
до края си да се облягам?
РАЗГОВОР СЪС СЕБЕ СИ
Не слушай своя гняв,
не слушай смътната си ревност,
дори хиляда пъти с пот да те окъпят.
Учи се да прощаваш всекидневно
на хората, щом още ти са скъпи.
И злото, и доброто са нетрайни.
Но ти от празна гордост
не прахосвай време -
ръка протягай с глад и всеотдайност
към хората, щом още
за огнища и слънца ги вземаш.
Не се откъсвай в миг лудешки
от хората, щом още ти са близки.
Ще дойде нощ и с длани тежки
сърцето ти ще почне да притиска.
Ще дойде самота, най-грозната присъда
за живия човек.
И ти ще проумееш неизбежно,
че гол и страшен твоя цял живот ще бъде,
ако поискат хората
да те лишат от нежност.
СЕЛО ЗВЕРИНО
Реката минава през него -
сега е тъмна, мразовита.
И черния път на влака е легнал
край глухи дървета,
от студ декемврийски превити.
Снега нерешителен още не е натрупал.
Не свети стряха с бяло руно.
Прегърбен мост напомня хралупа
на звяр незнаен с глава от ледунки.
Какво си втълпявам? Жени пъстрополи
се спират за малко до ниска ограда.
Жените…приказват вече за пролет -
трепти по лицата усмивка млада.
И аз си представям Зверино утре.
Разцъфват череши, праскови, трънки.
Момиче изплита цветно венче на скута си.
И цялата моя земя
се качва към слънцето…
