Георги Н. Николов

Доклад за литературната дискусия в СБП - книжна продукция 2020 г.

Драги колеги,

Тази година на мен бе възложен докладът за драматургичната и литературно-критическата продукция и тъй като в раздел „Драматургия” ми бяха представени само две книги, ще започна първо с нея. Без, разбира се, да подминавам и едно списание, дадено ми за информация, което ще спомена мимоходом - списание „Кино”, бр. 1 от 2020 г., в което са отпечатани два кратки по обем, но впечатляващи с дълбокото си човешко чувство сценарии на Сергей Комитски - „Вариации за цигулка” и „100 долара”, които си заслужава да бъдат познавани и да намерят място в някой сборник на автора…

Иначе, „Най-истинската любов” е озаглавен моноспектакълът на Виолета Бончева с подзаглавие „Един ден на Анета”, изд. „НЧ Даскал Петър Иванов” - Стара Загора. Коя е всъщност Анета? Най-общо: застаряваща интелигентна жена към 60-те, която пише стихове и обича хубавата музика. И гравитираща между сивата, до болка позната действителност с домашните ангажименти, алкохолизирания съпруг и любовта към Кром. Тази любов е спасителният остров за Анета, която е мислещ човек, съпротивляващ се на течението на безмилостно отминаващите години. Това не значи, че се е изолирала от предизвикателствата на живия живот. Напротив, в разсъжденията й отчетливо пулсира своеобразен протест от отношението на обществото към поколението, на което принадлежи. Защото у нас това е факт и Виолета Бончева много навременно адресира социалните разсъждения на героинята си към театралната публика. Моноспектакълът е наистина вълнуващ, с много верни послания и съм убеден, че поставен на сцена, той ще се радва на несъмнен успех…

С интерес се запознах със сборника на Банко Банков „Прозорци в зида”, изд. „Фастумпринт”, изграден от три пиеси: „Под южния кръст” - драма, „Щурец-свирец” - детска пиеса и „Последен шанс” - камерна пиеса. Първата от тях - „Под южния кръст”, е отличена с Голямата награда в десетото издание на националния конкурс за българска драматургия „Иван Радоев” - Плевен, април, 2019 г. Нейното сюжетно действие е изнесено в затънтена част на африканския континент, където група нашенци се занимават със строителство. А някои, на ръководни длъжности, заедно с това вършат финансови измами, други нелегално внасят наркотици, трети интригантстват и неуморно пишат анонимки до когото и за когото им падне. Властва духът на „новото” време, изтъкан от свирепа жажда за забогатяване; за административно и всякакво издигане над себеподобните. Това време, разбира се, не е родено от нищото. То се корени в своето българско минало с незабравеното разделение на „наши” и „ваши”, на съидейници и въображаеми противници. Едни заминават, други остават, ала никой с нищо не се променя и си остава все така актуално прозрението на доносницата Грозда, че ни е писано да работим и доживеем живота си заедно, в чорлавото отечество. Това е намек на автора, че у нас, в България, обществото преживява труден и нескончаем в социалните си и нравствени катаклизми период. Че моралът отдавна е загърбен, ако не и потъпкан и единствено мащабното, макар и цинично до крайност преклонение е пред Златния телец. Въздишките по доскорошното минало изглеждат смешни, архаичната уж ценностна система вече няма стойност, човешкото достойнство не струва пукната пара. Важно е личното облагодетелстване и в името на този фетиш всичко е позволено: и сторената с умисъл семейна изневяра, и кражбите, и бруталността. Докога ще бъде така, авторът не прогнозира, а и не е нужно. Българският модел, който е донякъде плашещ, е умален модел на света и размислите, които драмата поражда, са повече от нерадостни. Затова пък са честни, откровени и поднесени с дълбоко познаване на живия живот, което е голямото достойнство на това произведение.

С корени в миналото и с адрес - настоящето, е и камерната пиеса „Последен шанс”. Някога, преди може би три десетилетия и повече, съпругът на пенсионираната актриса Керана Йоргова, прокурор с „желязна” закалка, е участвал в скалъпено дело и е изискал присъди, подсказани му от високо място. Разбити са човешки съдби, но личните привилегии на семейството са запазени, макар прокурорът, вследствие на тежненията на съвестта, да се самоубива. Или е инсценирано самоубийство, за да не излезе истината наяве. След много време, вече в блатото на демокрацията, проваленият журналист Никола Апостолов иска да пише книга за онези парещи неясноти в тогавашната обществена действителност. Дилемата е: трябва ли да се роди книгата му в поредицата „Конфликтни години”, или е по-добре миналото да не се разравя, а и кому е потребно това? Младите поколения, с редки изключения, се интересуват от своя собствен свят, широко открехнат към пулса на планетата. Възрастните постепенно измират, или се интересуват от размера на пенсията, от болести и от съдбите на децата си, пръснати по пътищата на същия този безкраен свят. Факт е, че многото въпроси за доскорошното минало с привилегиите на едни и с проблемите на други, с извращенията, доносите и какво ли още не, стоят без отговор. Но факт е и нещо друго - че от 1989 г. насам се натрупаха още повече болезнени въпроси, при това не с изтляло минало, а с парещо настояще: за унизителната бедност на мнозинството и смайващото богатство само на шепа люде, били до вчера неизвестни; за царящата демагогия, обезлюдяването на страната, разрухата, несекващата емиграция, безработицата, опростачването, затварянето на училища и какво ли още не. Логично е да се запитаме, четейки страниците на пиесата „Последен шанс”: докъде в бъдещето трябва да стига обществената памет, когато и днес проблемите са като едно срутище и непрекъснато ни изненадват и почти всички са трудно решими? Колко успешно може да се върви напред, гледайки само назад? И докога гражданската съвест ще се разделя между бивши и настоящи праведници и пророци, а ще страда народът? И вярно ли е, че в българската народопсихология несговорчивостта е една от основните доминантни черти?   И ето ни на „Щурец-свирец”, детска пиеса, изпълнена с много хумор, привидни чудатости и ненатрапчиво поднесени примери за доброто сред природните обитатели и алчното, егоистичното, злото, носено от долетелия от странство г-н Щъркоф. С постъпките и разсъжденията си Щурчо, Форд Мустанг, Кикерица и останалите герои извикват спонтанен смях, а краят на пиеската, разбира се, е щастлив. А ние неволно се питаме доколко детското все още е запазено в душите ни чисто и непокътнато и доколко и ние не ставаме понякога за смях с някои наши необмислени идеи и разсъждения…

А сега пристъпваме към книгите от раздел „Литературна критика”. Сред тях ми бе даден и сборникът „Попътни съпричастия - отзиви, рецензии, отличия”, посветен на Трендафил Василев. За жалост, книгата не е авторска и не може да бъде включена тук, което не значи, че не трябва да се познава. А аз започвам със „Серпентини на битието - статии, отзиви, интервюта” на Боян Ангелов, дело на изд. „Богианна”. Познаваме Боян преди всичко от неговата лирика: философски мъдра, задълбочена, проникновена и изключително човечна. Адресирана до людете от различни възрасти с ясни послания за смисъла на битието; за неговите непреходни морални ценности, стойностите за добро и зло и красивото в живота. Не по-малко значими са и критическите му отзиви за други автори, разсъжденията му в уводни думи към техните сборници и дадените интервюта в различни издания. „Не съм изненадан от съдържанието на този ръкопис - отбелязва в уводните си думи Петър Анастасов. - Най-ярко се открояват двете статии, първата от които е кратка студия, посветена на един от първопроходчиците на националния ни дух, наследник на непреходните възрожденски традиции и сам възрожденски деятел - проф. Марин Дринов. И вторият - пленник на същите традиции и градител на българската култура - Райко Жинзифов. Мен силно ме впечатлиха и по-късите есеистични текстове за Иван Вазов, Пейо К. Яворов, Пеньо Пенев и други, писани по повод на техни годишнини.”     „Серпентини на битието” идва да допълни и надгради неговото второ творческо амплоа със своите взаимно допълващи се части и да ни потопи в различни времена и тематични хоризонти. Да ни направи съпричастни със знакови имена в българския интелектуален хоризонт и не на последно място - да ни подкани към размисъл достойни ли сме за техните дела, за споделеното от тях и за истините, които извеждат от динамиката на битието преди… и разбира се, днес.

Иска ми се да споделя, че нашият ХХI век е изтъкан от противоречия, спорове кое е важно и кое маловажно в сферата на духовността и още - от съвсем тенденциозно отрицание на славните дела на редица родни сеячи на мисълта, на патриотичната гордост и напредъка на страната ни в условия, често пъти изглеждащи непреодолими. Правят се опити да се изтрие от паметта на редица поколения, най-вече на младите, споменът за саможертвите, лишенията и успехите им в трудния път България да се нареди сред водещите държави в различни времена. Произведенията им да не се издават, а личността им да се загърби и покрие с праха на забравата. Иначе казано - да не помним, че „и ний сме дали нещо на света”. Съвсем открито гражданската позиция на Боян Ангелов се противопоставя на подобни жалки начинания от човеци, забравили род и родина и поставили се в услуга на чужди каузи. Стройната му есеистика е не само убедителна. Тя е изтъкана от емоционален плам, който буди заспалите съвести. Громи апатията и ни дава сили да продължим завещаното от предците с нов прочит на сътвореното от тях в различни епохи, осветявани от пера, превърнали се в патриотичен факел. „Не на забравата!” е неговото мото и ние веднага го възприемаме като доказан лек срещу чуждопоклонството, тенденциозното отричане на достойни върхове в историята и духовността ни и обезличаването на ликове, които всъщност греят като икони по пътя ни напред. Към желания просперитет и световна равнопоставеност. Не, ние не сме дали нещо на света, внушава ни в редовете си Боян. Ние сме дали много на света още от време оно и то трябва да се знае и помни. А има ли лек срещу безродието? Да, категоричен е авторът и дава един от ясните си примери: „Епопея на забравените” е камбана на съвестите ни. Нужно е по-често да се вслушваме в нейните ехтения. Нужно е да не се отвръщаме от онова минало славно, без което няма нито настояще, нито бъдеще. Затова Вазов е словесен патриарх, успял с епопеите си да подреди думите по възхитителен начин. А те станаха броня за нашите надежди.”

Още много може да се говори за тази първа част в книгата на Боян Ангелов и не случайно прочитът на сборника започва с нея. Но тя не трябва да се преразказва, а непременно да бъде прочетена - веднъж, дваж, няколко пъти. По страниците й и читателят се преоткрива. Намира себе си в сивотата на сегашния ни делник. Отново разбира, че е потомък на славни интелектуалци и борци за просперитета на България в национален, патриотичен, емоционален план. На фона на общото книгоиздаване, заляло сергиите у нас, такива четива са повече от необходими. Те са просто наложителни, ако желаем да има културна приемственост между поколенията и гордостта им от това чии наследници са непрестанно да расте и разклонява като плодно дърво в сърцето на времето…

Не мога да отмина равнодушно и част втора - „Рецензии”. Защото тук са подбрани слова за творци - наши съвременници, които има какво да споделят и да го кажат така, че да бъдат разбрани, а ние пък да станем съпричастни със споделените им мисли. Тук са размисли върху един истински триумвират - поетичните книги на Иван Гранитски „Стрелата на времето”, „Зазоряване”, „Атлантида”; тук са „Разкази за препрочитане” на Пенка Чернева, покъртителният сборник „Безсмъртничета” на Петър Андасаров, размислите на Костадин Пампов „В търсене на философския камък”, „Звездност” на Атанас Звездинов, лириката в „Задъхани слова” на Ахмет Емин Атасой. Прави впечатление, че Боян познава в дълбочина творчеството на споменатите автори. Споделя техните послания, съпричастен е със светогледа им и поднася размислите си върху книгите им откровено, аналитично, емоционално. Иначе казано - подканва ни и ние да ги разгърнем, да вникнем в мотивацията им за създаването на творбите и да се насладим на словесната им живопис. Няма съмнение, че заглавията не са подбрани случайно: техните създатели са сред най-убедителните майстори на перото в наше време. Подходът им към време и пространство, към понятията за добро и зло, към палитрата от човешки чувства, щения, копнения е верен и бурно откликва на търсенията на българския читател…

А и в интервютата си Боян Ангелов отстоява своята гражданска позиция и се откроява пред нас като точен и верен арбитър на съвремието. Като човек, който не прави компромиси нито със съвестта си, нито с богатата си поетична дарба. Клейми „удобните” на властта писатели и отстоява тезата, че истинският духовен водач говори открито това, което мисли и го вълнува, а не това, което искат да чуят властниците по върховете. На въпроса какво е мнението му за тях и за грантовете, които получават, председателят на СБП отговаря: „Презирам ги най-дълбоко. Защото те не служат на българската кауза… Представяте ли си разсъжденията им - „защо ни трябва българска история, когато имаме световна, ние сме граждани на света и всеки от нас може да отиде където поиска.” Много интересно как човек ще отиде, където и да е, като има в джоба си само 200 долара? Свободният човек трябва да има достатъчно материални блага, за да бъде независим. Затова тези т. нар. интелигенти, които смятат, че по такъв начин могат да осъществят соросоидните си идеи, трябва да знаят, че са обречени на презрение не само от мен.”

Отново ще повторя, че с тази си книга Боян Ангелов надгражда своето творчество като тематичен избор, борбен дух и национална правда. По страниците в „Серпентини на битието” с пълни гърди диша изконно българското като патриотична кауза и културологичното, изчистено от всякакви привнесени задгранични „ценности”. Такива произведения днес са ни повече от необходими, за да се почувстваме горди потомци на велики възрожденски предци и съвременници на писатели и поети, лирата на които звучи в ясна завладяваща тоналност. Мисля, че тя непременно ще се открои и запомни като явление в потока на книгоиздаването у нас. И със създателя си - нашият съвременник Боян Ангелов…

Определено стойностен и богат със събраното по страниците си е сборникът на Пенчо Чернаев „Есенни листа” - портрети, рецензии, отзиви, отпечатан в изд. „Българска книжница”. Както сам авторът отбелязва: „Предлаганите в тази книга текстове не са нещо единно и цялостно; те са есенни листа от моето битие в литературата ни. Все пак помислих, че могат да се свият в малък букет, който ви поднасям. Всички са от последните години, само няколко - четири - са от по-предишни.” Внимателният прочит на споделеното от Пенчо Чернаев илюстрира неговото дълбоко познаване на процесите, протичащи в развитието на българската литература от преди и днес. Както, разбира се, и творческата лаборатория на авторите, за които пише. Дали можем да ги определим като знакови, или по-малко познати, всички те са обект на добронамерен, съдържателен идейно-естетически анализ; той, в разглежданите техни произведения, не е поднесен сам за себе си, а в контекста на изграденото до сега от тях творческо амплоа. Редовете не са просто регистратори на текста, те са често пъти облечени в полемичност, съпоставка със случващото се в гражданския делник и фон, върху който е създадена една, или друга книга. Включените в сборника портрети, рецензии и отзиви са кратки, но в тяхната краткост е съсредоточена много продуктивна мисъл. Плод на дълбокото познаване на творческия процес, на неговите социални, естетически и психологически корени и разбира се - на личното познанство на Пенчо Чернаев с творците, за които пише. Става дума за Банко Банков, Велин Георгиев, Иван Гранитски, Любомир Левчев, Павлина Павлова, Чавдар Добрев, Здравка Евтимова, Продрум Димов и т.н. Сред тях битуват и „непрофесионални” писатели, какъвто например е Георги Карауланов, или музиканта, диригента и професора Емил Янев, но те са наредени сред галерията от останали творчески имена със своята самобитност и оригиналния си поглед както върху споделеното в книгите им, така и за живота въобще. Много интересни са статиите „Поети с критически пера” и „Критици-поети”: за жанровото преливане на разглежданите тук автори от едни литературни рубежи в други и до каква степен присъствието им там е убедително. Оправдано ли е преминаването им от поезията към критиката, или не и разбира се - обратното. „Целта е - както споделя Пенчо Чернаев - да се привлече вниманието върху едно положително явление в съвременната ни литература, с корени в предишната, видни лирици да отбелязват и подкрепят плодоносните усилия на свои колеги. Тази тенденция помага за утвърждаването на тъй необходимата творческа атмосфера в писателските среди”. Не е подмината с разбираемо възмущение и насмешка т.н. „писоарна лирика”, за която май забравихме. Тази псевдолирична вълна като че ли отмина. Но текстът ни навежда на някои размисли за хода на съвременната поезия, особено младата, застанала на позициите на криворазбрания модернизъм, на неясния символизъм и въобще, без да бъде в никакъв случай писоарна, в полето на безидейността. Защото вече повече от 30 г. у нас безконтролно нахлуват всякакви преводни примери, голяма част носители на съмнителни художествени качества и неясна естетика. Лесно е, в началото на творческия си път, младите хора да бъдат увлечени от нея и да й подражават, но до какво води това, е повече от ясно: до задънена улица, творческо безсилие и отпадане от общия процес на съвременната духовност. В този смисъл книгата „Есенни листа” е своеобразно противопоставяне, без непременно да й бъде афиширана подобна цел, на криворазбраната естетика в българската литература на 20 - 21 в. Включените в сборника имена са продължители на най-добрите традиции в българската литература, тематичният им спектър е много широк, цветен, близък и разбираем. Споделените от Пенчо Чернаев мисли, изводи и тенденции носят печата на житейското познание, на мъдростта и добронамереността. На ясен поглед върху процесите в лоното на съвременната българска литература и е запечатало имена и заглавия на книги, които си струва да бъдат запомнени…

„Петото измерение - книга първа” на Георги Майоров е дело на изд. „Феномен”. Тя е с подзаглавие „Генезисът на таланта” и в първата страница уточнява, че е продължение на „Четвъртото измерение”. Нека се върнем малко назад и надникнем в отзива за „Четвъртото измерение” на Иван Есенски под надслов „Петдесет критически отливки”: „Книгата на Георги Майоров се появява в продължилия хронически глад за критика, във вакуума, предизвикан от размитите оценъчни категории и опитите на домотканите по чужбинска матрица наши псевдоучени да променят генетичния код на литературата. Неочаквано - но навреме, нестандартно - но на място иде това „четвърто” измерение, в което писателят е разположил дългогодишните си прецизни наблюдения, резултат на неотклонното му съжителство със съвременната българска литература”. Тези процеси наблюдаваме и в новото книжовно измерение на Георги Майоров, все така прецизни, аналитични и с дълбоко познаване на съвременната ни литературна палитра. Ще ми се да добавя, че по редовете сполучливо се усеща и журналистическият пулс, който критикът продължава да носи в съзнанието си и който минава през перото му. Книгата е изградена от две части, наречени съответно „Утвърдени гласове” и „Демократичната вълна”. Самото заглавие на първата част подсказва, че Майоров е подбрал свои текстове за творци, отдавна и успешно съграждащи словесната духовност в годините и житейските превратности, поставяни пред обществото ни във времето. Ще си позволява сред многото да спомена някои от тях, а би трябвало да спомена всички: Тодор Коруев и Иван Есенски, Петър Андасаров, Светозар Казанджиев, Стоянка Митева-Балева, Георги Ангелов, Ваня Душева, Димитър Златев, Борислав Владиков, Продрум Димов и т.н. и т.н. Авторът не само отлично познава нещата, за които пише, но и е наясно с генезиса на литературната материя, основана и върху народопсихологията на българина; на неговите копнежи, щения, съкровени надежди и което е особено важно: на смисъла да се живее и твори. И на критериите му за добро и зло, стойностно и маловажно, актуално и мимолетно, достойно да се превърне в нечия добра кауза, или просто да бъде отминато. Езикът на Георги Майоров е точен и конкретен. Изводите-послания: ясни и разбираеми, като например изводът му (а той е само един от многото), че все по-голямо внимание заслужават творците на перото които са далеч от шума на славата. По думите му те идват на този свят внезапно рано, „като стихотворение”, или закъсняват по стръмния път, защото рецитират живота и на тях „бог чете стиховете” им. Без да преразказвам повече ще обобщя, че в тази негова първа част теорията на литературния процес е умело вплетена в реалните дадености на разглежданите книги и писатели. Често като тематичен фон се възправя родният му Родопски край, а най-общо, чрез коментара за включените творци, се оглежда съвременна България такава, каквато е; запечатана в творчески идеи и художествена интерпретация, които си заслужава да бъдат запомнени от читателите. Още повече, че полагат жалони за коловоза на родната ни литература в цялото й многообразие, реалистичен подход и здрави корени в живия живот, към бъдещото време. Където ще продължи да бъде надграждана адекватно в предизвикателствата, стоящи пред отделната личност и пред гражданството като едно неделимо цяло…

Много актуална и много навременна е и втората част на сборника - „Демократичната вълна”. Ето какво споделя за нея сам Георги Майоров: „Тя е посветена на поколението на освободеното творчество и в частност на свободния стих. Третира предимно дебютните книги на най-младите писатели в краткия тригодишен отрязък от време, което наричам междукнижие. В конкретния и разширения смисъл. Отделянето на най-младите писатели от утвърдените не е тенденциозно. Продиктувано е от динамиката на литературните процеси. Това е творчество на родените през деветдесетте години на отминалия век, с особен отпечатък върху поезията. Налага се уж модерен стил на творене - Нова социална и Асоциална поезия, която е остаряла още преди да се появи у нас, като ехо от Запада, за да се обезличи авторската самоличност, подобно на размиването на половете, което се отличава от здравия разум на биологичните закони.” Разбира се, това заключение съвсем не обхваща всички млади автори, но е факт безконтролното книгоиздаване у нас. В никакъв случай не говоря за цензура, но днес всеки може да отпечата ръкописа си, а още повече - да вземе съмнителни естетически примери от също така хаотично превежданата чужда литература и да ни предложи „свой” в кавички псевдохудожествен вариант. Срещат се нашенски безсюжетни романи, а в т.н. стихове липсват римата, препинателните знаци, мелодиката, сполучливо подбраната метафора и разбираемото послание. Липсва и избистрената потребност какво и как да споделиш без непременно и веднага да смаеш читателя. Липсват и теоретичните познания за художественото писане такова, каквото го познаваме. Не липсва обаче, често пъти, тенденциозното отрицание на всичко създадено преди тях. Тук искам да припомня мечешката услуга, която някои измислени критици правят на младите дарования с бомбастични захаросани рецензии и епитети като „ново явление”, „ярко дарование”, „недостижим талант” и др. недомислици, които младите автори едва ли могат да извоюват с първа-втора книга. Необходимо е време, много творчески търсения и верни сравнения на написаното с пулса на планетата в ХХI в., преди да бъдат пуснати на критичната сергия превъзторжените дитирамби. Затова и Георги Майоров сполучливо е отделил несъмнените заявки на младите за талант и писателско бъдеще от маниерността и схематизма, които ще бъдат забравени още с първия прочит. И както сам прокламира, с младите трябва да се работи. Да бъдат приобщавани те към светлите традиции на българската литература, за да се превърнат в техни ярки продължители - истински майстори на словото. В заключение ще споделя, че „Петото измерение” е безспорно съдържателен и навременен сборник, сериозен принос към нашата литературно-критическа мисъл… Където среща си дават утвърдените дарования с духовното бъдеще, за да има приемственост и предаване на щафетата от поколение на поколение, който процес в никакъв случай не бива да бъде прекъсван.

А за новия си сборник „Белези от огъня на словото” - Т. 1, изд. „Захарий Стоянов”, в писмо до мен Лалка Павлова споделя: „Непрекъснато пиша статии за отделни автори или конкретни техни произведения. Реших да ги събера на едно място в том 1. Миналата година (2020) през месец май книгата видя бял свят. В нея са поместени 53 статии от 47 автори, подредени хронологически от Иван Вазов, Елин Пелин, Багряна, Дора Габе…… до най-младите наши съвременници, Камелия Кондова, Ивайло Терзийски, Росица Василева…” Веднага искам да добавя още знакови имена, включени в книгата, като това на Леда Милева, Вътьо Раковски, Георги Джагаров, Любомир Левчев, Боян Ангелов, Петър Андасаров, Иван Есенски, Надя Попова, Мюмюн Тахир, Димитър Христов и пр. Както и в други литературно-критически статии на Лалка Павлова, и тук е избегнато равнодушното изброяване на това е хубаво, онова не е хубаво, с което така сме свикнали под авторството на самопровъзгласили се критици. Повечето от текстовете й бих оприличил на музикална словесност, в която царува демиургът на литературното дарование. Налице е осъзнатото вдъхновение, представящо ни един, или друг творец в конкретната същност на тематичните му търсения; на постепенното му израстване и надграждане на идейно-естетическите върхове, където той се откроява, утвърждава и остава в аналите на българската литература. Искам да потвърдя това си виждане със заглавията на някои статии, като например „Антиномията хуманоид - човек в поемата „Желязната ръкавица” от Любомир Левчев”, „Горчивата истина за човешката екзистенция в цикъла „Любители на чай” от Андрей Андреев”, „Безсмъртието на света и смисълът на човешкото съществуване в есетата „Многоточието” и „Тревите” от Николай Петев”, „Виденията на прогледналия в цикъла „Отечествени видения” от Иван Гранитски”, „Ипостасите на страданието - един възможен прочит на стихотворенията „Напуснатата стая”, „Метафора” и „Те чакат” от Боян Ангелов”, „Светът е само временна обител. А сянката на Господ е пастира” в „Сянката на Господ” от Яна Кременска”… Без да посочвам повече заглавия, защото трябва да посоча с читателска благодарност всички. И да цитирам за всекиго по нещо от анализите на Лалка Павлова - т.е., квинтесенцията на споделеното, тръгващо от един или няколко литературни примера, за да се разгърне в широкообхватен анализ и на представената тема, и на творческото амплоа на разглеждания автор, с което той фигурира в стойностната българска литература. Докато се стигне до цялостни общочовешки обобщения, които не могат да бъдат подвластни на времето, или пък на краткотрайни по жизненост модернистични теории. Всичко, споделено в „Белези от огъня на словото” е подчинено до символа Човек. Защото именно човекът със своите каузи, лутания, преклонения пред теологичното, или пред нещо по-реално и разбираемо, е двигател на литературното творчество. Той е носител и на живия живот в цялата му енигматична същност, непредсказуемост и краткосрочие. Художествената жарава в разглеждания сборник е дълбоко познаване на създаденото от включените автори и на върховите им, олицетворяващи ги в годините заглавия; едновременно е и сбор от реалности, сполучливо съчетани с убедителна метафоричност, понякога с метафизичен полет над планетата Земя; с историчност, съвременност и заявка за едно предсказуемо бъдеще. Тук свое място по право имат вярата на отделните творци и идейно-естетическите им въжделения, вижданията им за добро и зло, за стойностно и маловажно, за мимолетно и дълговечно. Разбира се - и за каузата на изживяната и проумяна мъдрост, която са вплели в посочените от Лалка Павлова произведения, с философския им анализ и очаквани, или неочаквани изводи. Всички автори са различни и самобитни, завършени майстори на словото, моделирани от Лалка Павлова в обща галерия на художествената си завършеност, достижение и естетически прогнози. И са ярка илюстрация в пълноводния процес на писмовното майсторство какво ще остане за идните поколения и с какви достойнства…

Проф. Инна Пелева е автор на сборници, монографии, учебници и учебни помагала. Сред всички нейни заглавия ще спомена „Идеологът на нацията. Думи за Вазов”, „Ботев. Тялото на национализма”, „Алеко Константинов. Биография на четенето”, „Йордан Радичков. Дума, разказ и тъга” и редица още нейни трудове, които си заслужава да бъдат познавани. Най-новият й сборник в поредицата е „През това време”, изд. „Жанет 45″. В уводните си думи Инна Пелева отбелязва: „След труса от 1989-та преживяхме години, в които изглеждаше, че са изчезнали основи и основания, цели материци от билото, че са завинаги изгубени корени и произходи и всичко трябва да бъде започнато от нулата, от една гола, пуста и враждебна земя. Всъщност като четем какво и как разказват по-талантливите ни сънародници днес, бихме могли да помислим, че не е точно и не е само така. Че тази тук култура се е оказала по-жилава и устойчива, отколкото изглеждаше през 1990-те, че линии на наследяване и памет за конститувното й продължават да работят и да пресъздават, потвърждават нейната идентичност.” В подкрепа на тези твърдения искам да припомня как на и след вододелната 1989 г. станахме свидетели на един двулинеен поток на интелектуалното отрицание за тогавашната ни и предхождащата я българска духовност. От една страна причина бе инвазията с всякаква преводна литература. Сред нея, разбира се, имаше и много стойностни имена, но в общата си цялост останалите бяха носители на съмнителна естетика, неясни, отвлечени идеи и неолиберални химери. У нас този поток бе приветстван от безгръбначните отрицатели на българската идейна, тематична, историческа и естетическа памет, готови да загърбят всичко родно, макар и с примери доказало се по света. И проповядващи смешната, новаторска уж идея, че на всичко „старо” се поставя кръст и се започва от бляскавата нула, за да се достигнат непознати дотогава у нас творчески висини, пред които светът ще ахне. Нищо такова не се получи, не се получава и днес, макар отрицателите пак да надничат иззад пердето какво се случва в реалността. Затова не можем да не се съгласим с проф. Пелева, че „погледнато от определен ракурс, това, дето предишните ни светове (заедно с травми и болки), не са напълно заличени (излекувани) - въпреки бурните промени наоколо, -  може да доведе и чувство за потиснатост. Обаче пък същите фактологизми могат да подскажат и мисълта, че просто сме оцелели, и то като себе си, без да бъдем превърнати, сменени, безостатъчно рециклирани. Издръжливостта не може да е чак толкова лошо качество.” По страниците на сборника среща си дават такива теми, като българско Възраждане и българска съвременност в произведения на Димитър Шумналиев и Деян Енев, отново поглед върху Яна Язова, разсъждения върху съвременността чрез романите на Елена Алексиева, Емилия Дворянова, Недялко Славов, поглед върху написаното от Мария Станкова, Георги Тенев и Илия Троянов под общата тематичност „Родина и чужбина. Отново” и т.н. Включените в сборника автори са много, всеки поставен върху плоскостта на своите тематични предпочитания, досег с времето и с обществените нагласи. Веднага прави впечатление дълбокото познаване на художествената материя, с която проф. Пелева борави, аналитичното й вникване в психологията на включените имена, в мъдростта на духовните им открития и в тяхната творческа лаборатория. По редовете научното, идейно-естетичното и скрито емоционалното се сливат в общ фон, върху който Инна Пелева излага мислите и наблюденията си, подкрепя ги с убедителни примери и изводи от живота, който всъщност е истинският двигател на битието а в неговата сърцевина - и на словесното изкуство. Книгата „През това време” е изградена от текстове-открития-размисли-изводи, достъпни за читателската аудитория от различни възрасти. За всеки, който се интересува от хода на творческия процес в различните негови етапи: от идеята, през житейските превратности до оценката на времето и правото на сътвореното произведение да съществува в аналите на българската литература. И мисля, че тя е своеобразно надграждане и в личното научно развитие на създателката й, за което можем да я поздравим…

Литературовед, историк, философ, публицист, Панко Анчев практически не се нуждае от представяне. Несъмнен е неговият принос за съвременната българска литература с такива изследвания, като „Философия на литературната история”, „Българският ум. Непрочетеният Иван Хаджийски”, „Разумът в българската история”; с осъвременените си анализи за Цветан Стоянов, Тончо Жечев, Раковски, Димитър Талев, Достоевски и разбира се, още редица изследвания. Сега той се представя с две книги: „Въведение в Йордан Радичков - опити върху творчеството му”, изд. АТЛ-50 и „Идеите в литературния процес”, изд. „Захарий Стоянов”. За Йордан Радичков е писано много - още, когато беше жив, пише се сега и естествено, ще се пише и в бъдещото време. Защото той несъмнено е цяла вселена, цветно световъзприемане, дълбок психологизъм и мъдрост, трудно достъпни за много от неговите съвременници. Най-общо казано: проникновен изследовател на българския национален характер, за чиито особености в едно свое интервю от 1982 г. отбелязва: „Любопитство към механизмите на света, упоритост, трудолюбие и… инат. Това в никой случай не може да бъде изчерпателно, то е само една малка, незначителна част от огромната и подвижна материя, която наричаме национален характер. Трудно е да се даде определение на този национален характер, защото всеки един човек у нас е като отделна държава и мисля, че ние никога не можем да говорим за среден българин, както се говори за среден американец например. Българинът не се подвежда под общ знаменател и, слава Богу, че е така! Това е също тъй черта от нашия национален характер”. Именно националното и индивидуалното като жалони на мисълта си дават среща и в книгата на Панко Анчев, в която акцентът пада върху понятието „малък човек”. При прочит веднага става видно мащабното познаване на Анчев върху творчеството на Радичков от началото на неговия писмовен път и до финала и бих нарекъл сборника „Панорама за явлението Радичков”. Бих искал да отбележа такива изследвания в него, като „Йордан Радичков преди да е станал Йордан Радичков”, „Българският свят от края на 60-те и през 70-те години на ХХ век според Йордан Радичков”, „Съпротивата на времето срещу промените на времето”, „Българският свят, съизмерен със света на другите”, „Малкият човек” на Йордан Радичков” и разбира се, всички останали подбрани теми за великия творец. Сам Панко Анчев прогнозира: „Никой не би могъл да се похвали, че напълно е разбрал и изтълкувал творчеството на Йордан Радичков. Ще добавя, че още никой не го е прочел достатъчно пълно и вярно. Всяко успешно тълкуване е само едно приближаване към Радичков и към величието на неговия талант. Аз се опитвам да разгадая тази загадка. Опитвам се да прочета това творчество, да проникна в него, да го обясня. За мене са важни идеите, които то носи в себе си като свидетел и изразител на своето време, на българския свят от втората половина на ХХ век. Чрез художествените свидетелства на Йордан Радичков се опитвам да проследя как този свят се е развивал, въздигал и преживявал кризи и упадък.” И добавя, че може би отново ще се върне към тези опити, но според мен той и сега ни е поднесъл мащабна и успешна илюстрация на своите търсения. На проникновенията си в явлението „малък човек” и неговата изконна майка - природата, издигана във вековечен култ. За дилемата между селото и града, продиктувана от социалните промени у нас и за първите пропуквания на колективистичното общество, в резултат на които ентусиазмът и привидната хармония отстъпват пред суровия реализъм на менящия се делник. За митологията, Бог, вярата и вярванията, с които героите в Радичковия летопис съществуват, за да възприемат и донякъде омекотят връхлитащите ги промени чрез странен, но убедителен микс от християнство, езичество и фолклор. И привидно се носят по течението на годините, мъчейки се да сдобрят, ако мога така да се изразя, спомена за отминалата патриархалност и днешния ден, а какво ще дойде утре, ще видим. Но сам задълбочен психолог и познавач на хорската природа, Панко Анчев конкретизира: „Обикновеният човек” не е еднакъв в различните времена и условия. Той следва хода на историята, развива се спрямо нейната посока и я преживява в цялата й пълнота и само привидно се слива с нея. Обикновеният човек не е безличен, а човек с характер”. Убеден съм, че тази негова книга дава цялостен поглед върху Радичков като творец и личност, също трудно разгадаема, като неговите персонажи. Тя не е само въведение, а мащабна панорама на едно рядко срещано дарование и пример за безкрайна духовност, все по-рядко срещани в наши дни. И че прочитът й ще ни даде отговор и на много наши дълбоко лични терзания за същността на човешката природа, за които засега нямаме емоционално, а и логично обяснение…

И последната книга в настоящия преглед е „Идеите на литературния процес - Българската литература в Модерната епоха” - един мащабен труд и несъмнен принос в съвременното ни литературознание. За нея редакторът й Иван Гранитски обобщава: „В сблъсъка на художествените идеи се оглеждат фактите от обществено-политическото развитие на обществото, убеден е критикът и със сериозни и разгърнати аргументи доказва това в главите „Реализмът в българската литература от ХIХ и ХХ век” и „Духът и умът на българския модернизъм”, „20-те години на ХХ век и първото възвръщане към традициите. Защо тогава?” и „Гео Милев, Европа и българският свят”. И ако според автора големият обновител на реализма в българската литература от края на ХIХ и началото на ХХ век е Йордан Йовков, то естетическото извисяване на модернизма е в лицето на сътвореното от Пейо Яворов, Петко Тодоров, Гео Милев, Теодор Траянов”. Но понеже говорим за критика, не мога да подмина изследването „Литературната критика като „съдна способност” на литературата и обществото”. И да се съглася с Панко Анчев, че у нас често теорията на литературата, историята на литературата и литературната критика се поставят под общ знаменател и разграничение между тях почти не се прави. И още, цитирам: „Днес българската литература е лишена от своята критика. Рецензиите, литературните бележки и рекламните анотации, с които се имитира критическа дейност, не са критика - те са нещо като носталгия по нея, неин заместител и показват, че потребността от анализ и оценка поне на текущия книжовен процес още не е изтляла и е още жива.”

Като горещо препоръчвам и тази книга на вниманието на всеки, занимаващ се с литература, бих искал да споделя няколко заключителни, финални мисли.

Преди всичко - има ли у нас стойностна литературна критика? Има и това твърдение се доказва от разгледаните тук книги. Но количествено е малко, което също личи от броя на въпросните заглавия за цяла една календарна година. И извън стойностното, задълбоченото, ерудираното, обосновано добронамереното, в нея в делника се наблюдават явни негативни факти. Сред тях е констативното равнодушие при анализа на новоизлезлите книги, а още повече - пороят от сладникави, хвалебствени, бонбонени панегирици, писани по чисто приятелска линия. Без никакви критерии в т.н. „рецензии” и без никакъв срам - целта е пишещият да се хареса на дадения автор по най-различни причини, възвеличавайки го като явление, космически пратеник и колос в иначе безличните му писания. Колосите, разбира се, са благодарни, но понятието „литературна критика” определено се обезсмисля. Обезсмисля се то и от страха да не обидим някого, да не го разсърдим, още повече, ако е на важен служебен пост. Да не получи той интелектуален гърч, ако му кажем истината в очите, но нека не забравяме, че нашата задача е освен да откроим явните достойнства на една творба, да посочим и недостатъците, които следва да бъдат изгладени. Не по-малко вредни са и псевдокритичните текстове в стил „някой някъде някога нещо си написал”. Оперативната литературна критика предполага конкретност, яснота и откровеност, а не нагаждачество и безадресен жупел. И трябва да работим, да изграждаме новите, младите представители на литературната критика в дух на лично достойнство и откритост, освен на дълбока ерудиция и широта на мирогледа. Така, както трябва да работим и с новите поколения поети и белетристи, търсещи себе си - разбира се, далеч не всички - в мъглата на неолиберализма, недоразбрания модернизъм, съмнителните писмовни експерименти и чуждестранното подражателство. Ще ми се да не подмина и езика на критичните текстове, някои буквално претъпкани с чуждици - явно създателите им считат, че така демонстрират висока култура и не знам още какво, ала прочитът извиква повече недоумение от подобна маниерност. Е, тяхна си работа. Но за изправянето на всички „кривици” имаме сили, нека се потрудим здраво и продължим достойните традиции на родната литература от време оно. Като, разбира се, даваме с перата си личен пример. Без него всичко друго са празни въжделения…