Мина Карагьозова

ВИНО

Отпивам вино, но отпивам сякаш детство,
звънят китари като в цветен сън.
И спомените са последното наследство,
без тях не знам коя съм и не съм…

Отпивам вино, или глътка нежност
и прошка, и любов, и красота…
Рубинът свети в мъничка безбрежност
на чашата, живота и смъртта.

Отпивам вино, силата на слънцето
събрало в слънчевите пурпурни искри.
И ясно е - покълва в мене зрънцето
на плаха обич и на щастие дори.

Отпивам вино, или глътка вечност -
изчезва болката в обруления свят.
Безсмъртие отпивам с тази течност -
и сливам се с вселената и необята!

РОКЛЯ НА МАКОВЕ

Изтичах набързо на джипито от кабинета.
Направо, страхлива и жалка, избягах…
Трима човека със Ковид са били пред мен…
Закрачих по жарката улица - стройна, напета
в копринена рокля на макове -
погълна ме лакомо летният ден.

Беше течен от жега асфалтът, лепеше обувките,
като огнени змейове автомобилите дишаха жар.
Маранята трептеше - не се виждаха буквите
от табелата на отсрещния бар.

А край мене - приведени, тежко навъсени
влачеха бавно краката си някакви хора.
С бермуди и дънки - модерно разкъсани,
свъсили вежди в униние, страх и умора.

Пък аз храбро вървя с мойта рокля на макове,
като храбро врабче пърха в мене сърцето ми.
И аз боледувам, умирам от страх и очакване,
какво ще се случи със мен и детето ми…

Но не си позволявам никакви гневни гримаси,
никакво мрънкане, упреци срещу съдбата…
И строя хубав живот в чувствата и във ума си -
надявам се - свърши се вече разплатата.

Аз вървя в мойта рокля на макове в жегата,
като знаме я вея над унилия озлобен свят.
Ще оживеят ли нейните цъфнали макове -
флаг на надеждата,
че животът ни ще разцъфти пак?!