Бойко Беленски

откъс от романа

Още през 1895 г. Лидия, съпругата на професор Иван Шишманов, бе създала Дружество за закрила на изкуствата. Подобно на Мария Петрова-Чомакова и Султана Рачо Петрова Евгения също започна да събира знаменитости на чай. Така домът й стана притегателен център за един кръг от хора, които имаха влечение към литературата и музиката, въобще към изкуствата, що облагородяваха. Покани и Вазов. Няколко месеца той все не намираше време да се появи на нейните интелектуални сбирки, но накрая на 12 април вечерта потропа на входната врата.

Семейство Елмазови от десетилетие живееше на улица Търговска, недалече от Архитектурното бюро на Грюнангер, чието дело бяха най-впечатляващите виенски сгради в столицата. В ъгловата кооперация с номер 24 имаше голяма табела: Зъболекарски кабинетъ. Д-ръ М. ЕЛМАЗОВ. Входъ - от булевардъ „Дондуковъ”. Българският дентален специалист бе наследил клиентелата на немския си колега Шумлер и дори я беше увеличил, защото ратуваше за безплатното лечение на учениците и войниците. Той успешно се бореше срещу самозванците, в чиито бръснарници се четеше обявата: Вадим зъби без ох. Популярността му бе толкова голяма, че го търсеха и от Двореца.

Ето, именно в тази сграда се появи Иван Вазов, за да попадне в обкръжението на приятелката на Евгения от детството актрисата Адриана Будевска и младата надежда на театър Сълза и смях Сава Огнянов, на поборника Стоян Заимов, с когото се знаеха от Влашко, на току-що пристигналия от Лайпциг журналист Димо Кьорчев. Заимов вече бе написал спомени за Васил Левски и Христо Ботев. Той обичаше да разказва за участието си в революционно-освободителната борба и заточението си в Диарбекир. Другите го слушаха с интерес.

Вазов се озова в просторния хол и радушно бе посрещнат не само от домакинята, а и от присъстващите. Огледа се. Евгения бе подбрала мебелите, килимите и картините с вкус, за да създаде най-съвършената хармония между цветове и форми. Обхванатите в рамка гоблени и пейзажи създаваха усещането за личен избор и собственост. Всяко нещо в голямата стая подсказваше, че е било докосвано безброй пъти с умиление и загриженост от женската ръка. Към окръжаващите я предмети тя се отнасяше с такава любов, каквато питаеше към цветята, съпруга и децата си. Вътре всяко ъгълче и плоскост бяха пълни със саксии и вази, в които имаше най вече рози, а миризмата им обгръщаше всичко. Ароматът бе толкова силен и плътен, че навярно от него пчелите щяха да натежат и нямаше да могат да литнат. Съжали, че не бе се сетил да й купи букет, а на децата - някакви подаръци (захарни петлета или играчки например), но той не глезеше дори собствената си племенница Събка. Рядко й носеше лакомства - най-много някое бонбонче, което случайно се бе оказало в джоба му.

Появата му в къщата на семейство Елмазови бе сензация, както присъствието му в дома на Михалаки Георгиев през 80-те години на миналия век. Там той се бе сближил с Христо и Мара Белчеви, със Спас Вацов и Тодор Влайков. В компанията бе и младият литератор Иван Шишманов. Това бяха все личности, които щяха да станат гръбнакът на българската литература.

Поканиха го на най-личното място и той веднага стана център, придаде тежест на компанията. С възхита огледа Евгения Марс. Тя бе облечена в дълга лъскава черна рокля, над чието деколте блестеше перлена огърлица. Косата й поразяваше с необикновената си жизненост. Бе гъста и чуплива и сякаш не растеше, а извираше; като че не беше мъртва тъкан, а жива, с кръвоносни съдове и неврони. Въпреки това косъмът не изглеждаше дебел, як, а лек и гъвкав. Така кичурите мърдаха като живак и при най-малкото движение. Очите й вече бляскаха игриви, жадни. Не пропускаха нищо важно, щом можеше да й е от полза. Гледците са външният израз на духа. Същински бог Марс, но в женски дрехи! - помисли си той.

След като се настани, дълго чаканият гост възкликна:

- Значи, по подобие на знаменитата писателка мадам дьо Стал си създала този интелектуален оазис? Но тебе аз бих нарекъл Мадам дьо Стил! - поласка я именитият творец, който бе голям ценител на женската красота.

След комплимента му разговорът рукна, а Евгения обясни:

- Знам за дейността на тази личност и соаретата й, определяни като литературна академия, а също и за салона на улица Пигал на Жорж Санд. Но Миша ми е разказвал за една обаятелна московска княгиня - Зинаида Волконска. Именно от нея бях впечатлена.

- И аз нямах честа да я познавам, но съм й се възхищавал - добави Вазов.

- Тя владеела четири езика, пишела стихове и новели на руски и на френски. Учела живопис, рисувала прекрасно, свирела на пиано и пеела… - задъхано и патетично продължи Евгения. - Само двадесет и три годишна изнесла запомнящ се концерт в Париж. На сбирките в дома й присъствали Пушкин, Адам Мицкевич, Баратински, Делвиг…

Княгинята приемала знаменитостите в аристократичния си дом с герб над входа. Сградата се намирала на Тверской булевард № 14 и по-късно бе станала печално известна като Елисеевския магазин - на името на новия собственик, търговец на храни и напитки.

- И макар Волконска да се е вихрила преди повече от половин век, именно от нея се вдъхнових за идеята си.

Позата на Евгения и умението й непринудено да насочва разговорите го вдъхновиха, за да напише с възхищение след време:

От кресло кадифено,

дето царствено седеше,

в плен тя гостите държеше

с умна реч, с лице засмяно.

И още:

Беседа водим тиха, задушевна.

Дими пред нази чая кехлибарен,

блести по чаши заника пожарен

и по коса ти. Стихва врява дневна…

Разговорът се насочи към литературата. В приятна обстановка одумаха повестта на Ана Карима Под натиска на живота и книгата й Разкази. Подхванаха темата, която повечето не интересуваше, само за да угодят на част от гостите. Присъстващите искаха да демонстрират познания, да раздават присъди. Поетът бе чужд на тези желания. Стигнаха и до ръкописа на Евгения Марс Из живота. Вазов изрази задоволството си от стила й и експериментите с диалога и монолога. Впечатлен от грижливо подбраната библиотека, събирана още от баща й, в която имаше произведения на Юго, Толстой, Чехов, Мопасан и сборници със стихове на Бодлер, Лермонтов и Некрасов, закачливо я предупреди:

- Само внимавай със символиста Бодлер!

Вазов имаше проницателни очи, които понякога криеше с леко отпускане на клепачите и така в края им се образуваха игриви бръчици. При него те издаваха добронамереност.

Евгения се изсмя кръшно, закачливо. Отвърна му нещо духовито. Гласът й беше ясен, звънък сопран, мелодичен и кристален особено когато се засмееше. Вазов попиваше тембъра й, който му се струваше по-хубав от песента на птиците и от шума на вятъра в клоните.

- А ще ни изсвириш ли нещо? - предложи Адриана.

Евгения тръгна към пианото. Движеше се уверено, но леко като бриз, който гали само върховете на дърветата. Дългата й бляскава рокля едва доловимо шумолеше и невидима следа от ароматно ухание бележеше пътя й. Седна пред пианото и преди да изсвири серия от акорди, леко се поколеба, ала присъстващите бяха настоятелни. Пръстите, чиито кожички на ноктите бяха оформени като правилни полумесеци, се плъзнаха по клавишите. Прелюдията се стелеше нежна, опияняваща, но Вазов не я чуваше. Виждаше само ръцете й, които като два лебеда танцуваха пред капака, и косата, която се стелеше върху раменете. Ръцете й бяха бели и на тая белота малките черни косъмчета му причиняваха нещо като изтръпване. Изведнъж тя спря и възпроизведе няколко пъти един и същ тон.

- Фалшиво, нали? Този клавиш бие малко приглушено, плаче за акордьор. Да беше зъб, Мишо досега да го е оправил - вметна недоволно и продължи.

Нейната необуздана жизненост - толкова силна за деликатната й фигура, направо увличаше. Мъничките черни косъмчета на ръцете настръхнаха. Настръхна и Иван, но не от музиката, не от изяществото на китките, дланите и пръстите, а от критичното подмятане към човека, на когото тя навярно дължеше всичко. Стана му неловко. И все пак имаше нещо приятно в това да знае, че освен в музикалния инструмент и в семейството на приятеля му съществува някакъв дисонанс. После Евгения започна да пее леко, ненатрапчиво. Думите се лееха ефирни и нежни, бяха по негови стихове. Сама бе композирала музиката. Това говореше много, беше показателно и обещаващо.

Всички присъстващи я харесваха. Аплодираха музикалното й изпълнение или поне се преструваха, че са възхитени от стила й.

Изживяното Вазов претвори в Nocturno на Шопен:

Пианото екна и пее

под нейните пръсти - за радост

неземна за обич и младост,

душата възнася, лелее,

с чаровна упойва я сладост -

пианото пее.

През цялото време писателят наблюдаваше как съпругата на Михаил пърха и сияе и установи, че тя владее изкуството да живее с усмивка и с въображение.

Евгения непрекъснато улавяше погледа му и не знаеше къде да сложи ръцете си, а по бузите  избиваше руменина. Същевременно той мислено й казваше: Наблюдавам те, защото ти си най-прекрасната жена, която съм виждал през живота си. Тя чувстваше, че преживява един от онези съвършени мигове, които би желала да удължи и съхрани завинаги в съзнанието си.

Накрая си размениха фотографии с паметни надписи. Първото посвещение, написано предварително, бе: На госпожа Евгения Марс, поетеса, любима дружка на музите и грациите в знак на дълбоко уважение и преданост. София, 10 април 1906.

След около година тя щеше да получи и втора снимка с надпис: На очарователната Евгения Марс подарявам този си лик в знак на моите почтителни и дружески чувства. И отдолу дата: 22 май 1907 г.

Полученият в замяна портрет на любимата ученичка бе окачен в кабинета му. За него по-късно щеше да напише:

На стената в мойта стая

женски лик виси прекрасен,

с него самота не зная,

водя разговор безгласен.

Случката бе запечатана от главния редактор на вестник Народно единство Никола Георгиев.

По повод на посещението в дома на Елмазови Вазов след време сподели:

Тя имаше вълшебна фризура и диадема, която излъчваше прелест и красота. Диадемата хармонираше с нежните черти на лицето. Домакинята напомняше богините от легендите… Сервира ми мляко с какао, а по-сетне чер хайвер на филийка хляб. Разговаряхме за поезия и белетристика и аз констатирах, че тя е начетен човек. Посвири ми и на пиано…

А един от първите й гости - Константин Георгиев, за нея щеше да напише: Евгения Марс правеше силно впечатление не само със своята биеща в око хубава външност, но не по-малко и с духовната си култура и устременост към по-възвишени идеали от онези на ежедневието. Тя обичаше много музиката и самата тя свиреше много добре на пиано. И между това обичаше да изразява мнението си по различни социални въпроси и нещо повече - да ги докосва с перото си на млада начинающа писателка…

На 24-ти същия месец Иван Вазов облече най-новите си дрехи и отново триумфално се появи в дома й. Оттогава почти всяка сряда, а по-късно всеки четвъртък, когато му беше възможно, посещаваше нейния Литературен салон, за да издигне реномето му, а себе си да постави в центъра на илюзиите, които подмладяваха. Гостите й бяха във всеки случай отбрани хора от различни възрасти. Вазов беше тогава на 56 години. Той започна да се възражда в тази среда на младост, музика, песни… и разнообразни разговори - щеше да си спомни Георгиев.

С течение на годините кръгът на присъстващите се обогатяваше и утвърждаваше, дори стана престиж да си част от това затворено и лелеяно общество.

Заредиха се излети до по-близки и по-далечни места. Съвместно пътуване със семейството й до Търново, Хисаря и Вършец. Но никога сами. Винаги се срещаха в присъствието на съпруга й, който беше широко скроен и поне засега неревнив мъж, въпреки кохортата почитатели и ухажори, които обграждаха красивата му половинка. Така поне словесно се сближаваха и станаха неразделни.

Започнаха да си разменят писма. Отначало бяха със съвсем невинно съдържание, като това, писано на 24 октомври 1906 г.:

Уважаема г-жа Евг. Марс,

Благодаря горещо за сладкото. Много сте мила, много ме задължавате с вашата деликатност. Ще вкушавам сладкото с най-голямо удоволствие, то ще е по-приятно от нектар, бидейки приготвено от ръцете на Евгения Марс…

Ваш всепредан И. Вазов.

От този момент нататък Евгения постоянно присъстваше не само в представите му, а и в Слънцето, което щедро огряваше простора; в облаците, които носеха благодатен дъжд; във водата, която утоляваше жаждата и къпеше зеленясалите камъни в потоците. Сякаш я бе предчувствал, преди да знае за съществуването й.

Беше се влюбил.