ЛИНЕЙКА В НОЩТА
АПОКАЛИПСИС
Животът ни изпълва се с омраза.
Човекът ближния си ненавижда.
И дните му са монотонни, празни,
обгърнати от самота прииждаща.
Ще настани под покрива си Ева.
Ще си родят деца, ще пият вино.
И всеки - сам от себе си обсебен -
без обич под небето ще премине.
И в края на самотния спектакъл
ще бъдат те себични и далечни.
И ще зазидат апатично в мрака
нелепо отчужденото човечество.
ЛИНЕЙКА В НОЩТА
На мама, която вече отлиташе…
Ти няма никога от живота ми да си тръгнеш,
ще останеш искрата, запалила огъня в мен.
Изправен пред бездна, притиснат до ъгъла,
превъзмогвам тъгата си сред здрача студен.
И прелитам над спомена за детството светло,
и погалвам прощално ръката ти топла и нежна…
А линейката дрезгаво вие в нощта неприветна
и след миг във небето може би ще се врежем.
Не бързай, мамо, в отвъдното да прекрачиш!
Остани още миг - да дочакаме утрото синьо…
Ти ме гледаш и не можеш дори да заплачеш.
Но те моля: греховете към тебе прости ми!
СПОМЕН ЗА МОЯ БАЩА
Не мога да забравя твоята усмивка,
деликатната ти артистична осанка.
Идваш в съня ми и си напълно жив,
слушаме мълчаливо Рахманинов…
Загрижен, ме питаш после за мама.
Далечна, тиха тъга в очите ти свети.
От двайсет и осем години те няма,
но знаем, че ни обичаш и от небето.
Често говоря на дъщеря ми за тебе,
твоята светлина искам да й предам.
В живота ми ти бе истински хребет.
Ти ме въведе на изкуството в храма!
НАЗАД ВЪВ ВРЕМЕТО
На Стефан
Прииждаш в мислите ми неусетно,
назад във времето тихо ме връщаш -
когато съзерцавахме нощем небето
от двора с брезите на старата къща.
Когато слушахме „Поема на екстаза”
и говорехме за романтичния Скрябин.
И искахме света загрубял да опазим,
да не допуснем в живота си слабост…
Сега от небето ни гледат мама и татко
и още живеят с нашите болки и грижи.
И са щастливи, че ние останахме братя,
щом вече липсва обич сред ближните.
ПАНИХИДА
В памет на мама
Една безутешна тъга ме обгръща,
мама е вече в отвъдния свят.
Празна е, празна е моята къща,
спуска се тъмен вечерен хлад.
Взирам се още в нейната снимка,
нежно нашепвам обични думи.
Моля се жива за миг да я има
и зная, че това не е приумица…
Тихо четиридесет дни си отидоха,
още чакам мама да ме прегърне.
И тръгвам за тъжната панихида,
но не вярвам, че мама е мъртва!
ИЗБРАНИК
В памет на моя брат Стефан
Взрив разцепи сърцето ми алено,
щом моят брат отлетя към небето.
Нямаше време за думи прощални,
но обич безсмъртна просветваше.
Тръгваш нагоре по лунната стълба,
моите натъжени очи те изпращат.
Дълго гледам полета ти безмълвен
в небосвода - смирен и изящен.
Ти имаш светлата участ на ангел,
даряваше ближните с хляб и огън.
И на Горния свят стана избраник,
за да бъдеш по-близо до Бога!
УТЕШЕНИЕ
Блажени чистите по сърце,
защото те ще видят Бога.
Матей 5:8
Говорехме за стари свои драми,
споделяхме си болки лични.
И помежду ни нямаше измама.
Но ти си тръгна безразлична.
Дали когато си обърнем гръб,
сърцата ни ще се пречистят?
Една студенина набъбваща
отне предишната ни близост.
Но вярвам, че ще видим Бога -
и не докато се молим в църква.
А утешим ли ближния в тревога.
И на врага си простим първи!
ЕСЕННО ДИХАНИЕ
„Сигурно, сигурно тъй било писано
във незнайни небесни тефтери…”
Мая Панайотова
Навлизам в прелестната есен,
която исках да посрещна с тебе.
А днес дори не знам къде си,
къде е твоето дихание целебно.
И си припомням онзи пламък,
душите ни когато се целуваха.
Когато не допуснахме измама
да стъпче крехките ни чувства.
Не знам дали съдбата е орисала
животът ни самотно да премине.
Да бъдем двамата без пристан -
на прага на прииждащата зима…
КОПНЕЖ
С поглед теменужен ме прониза.
Спря дъхът ми, като те видях.
И прегърнах полъха на бриза.
Устремен към тебе, полетях.
Исках този бряг приют да бъде
за нежния копнеж - неугасим,
да оставим есенната мъдрост,
защото още можем да летим…
Но светлият ми сън си тръгна.
А аз във спомена живея още.
Догарям бавно като въглен.
И моля се смирен за прошка.
ЕК СРЕД ТИШИНАТА
Онези, които сеят със сълзи, с радост ще пожънат.
Псалми 126:5
Ще продължи навярно още моят път.
И вятър ще ме понесе със листопада.
Ръка навярно ще ми подаде светът
и след сълзите - ще пожъна радост.
Ще си припомня неугасваща любов,
която сънищата ми съпътства нощем.
Ще паднат от сърцето ми оковите
на самотата, ще ти поискам прошка.
И ще се взирам дълго в далнината.
Достигнах неусетно есента ръждива.
А ти прииждаш като ек сред тишината.
И бавно тръгваме към залеза красив…
УБЕЖИЩЕ
На Венчето
Когато нощем дойде споменът свещен
за моите родители и в мен се вреже,
навярно ще достигна просветление,
че корените са изконното убежище.
За грешките ми ще поискам прошка.
И ще се взирам в пътя извървян…
Безсънни и самотни ще са нощите -
на път към осиротялото пристанище.
А в утрото една ръка ще ме погали.
И дъщеря ми ще нашепне нежно,
че в този свят суров, безжалостен,
за нея аз съм светлото убежище…
СВЕТУЛКА В МРАКА
Пътуваш ли сега към края си -
през есента с последен влак?
Нима успял си да изваеш ти
поне една светулка в мрака?
Дали изпита съвършена обич
към ближен и дори към враг?
И винаги ли с чест и доблест
живя - макар немил-недраг?
Достигна ли, кажи, до хребета,
от който можеш да извикаш:
В живота винаги бях себе си!
И не предадох - никого!
