Янислав Янков

Из “Всичко, както всеки ден” (1973)

ВИСОКО БЪРДО

С разлистени листници минах нагоре
по чуки, кълвани от слънчева сприя.
За себе си питах. И мъж ми отвори.
Вода озвездена ми даде да пия.
Позна ме от дума, позна ме от песен,
която за него съм късал от мене -
за пътя от двама до болка харесан,
за дните студени, за дните зелени,
за бръчката остра, лицето разсякла
на юг и на север, на две половини.
Той бръкна дълбоко във старата ракла,
извади от нея два спомена сини.

Единият беше за първо оране.
Надипли се птица във слънчева нита,
врата се захлопна, две жилави длани
разчупиха мълком най-тежката пита.
А другият беше за сватба голяма.
Звънци залюляха усоите пусти.
Отпихме тогава от канчето двама
ракия прегрята от нашите устни.
Ледът се разпука…Високото бърдо
от мене до него изчезна тогава.
И виждах - живота на дъното твърдо
как в студ и по слънце щастливо минава.

ВЕДНЪЖ….

Душата на камъка в нощите дълги изстива.
Нима и сърцето студът като нож ще прониже?
Прилича денят на обрана тютюнева нива.
Оскъден животът ми става без летните грижи.
И тръгвам тогава. На грижите извора диря.
Разравям снега поутихнал… намирам пътека,
забравена брадва, от огън разпръсната диря,
която раздухвам и пламъка вдъхвам полека.
За мене животът е тайна. Но тайната луда
за него съм аз, побледнял от безсъния нощем.
От припеци жадни донасям отломъци руда
и пролет, и шепа цветя, ненаречени още.
И дните ще стават по-дълги, а нощите - къси.
И мракът ще хуква на едри парцали разнесен.
Така ще се върна веднаж…и отминал дома си,
ще вляза завинаги с нещо в родопската песен.

РОДОПА

Всяка пътека звезда на гръбнака си има.
Бавно изкачване сутрин и слизане вечер.
Тътнат копита. И вятър усоен през зима
влиза в дома ни на одъра дъбов съблечен.
Кървави устни от жадния въздух въздишат.
Сол се утайва на хората в едрите шепи.
В извор потъва душата, събужда се скришом
и не заспива, и с вятъра дълго си шепне.
Сънища нося, обагрени в жълти тютюни.
Живо отнище богата вечеря изпича.
Слизат берачки в средата зелена на юни,
в кърпа завързали слънце и звън на звъниче.
Те се докосват до мене - усещане диво
в гладката кожа пълзи като мравка и хапе.
Слизат берачки. Отварят вратите страхливо
и по перваза на залеза восъкът капе.
Боже, къде съм се срещал по изгрев до тука
с толкова ясност, достигната крачка по крачка!
Песен родопска в душата ми търси пролука,
а ме заключва в сърцето на всяка берачка.

ЛЮЛКИТЕ

Панаири, стари панаири…
Слънцето на пъстра черга спи.
Смях до бога. Някой меко свири
на кавал под прашните липи.

Рохкав пъпеш във гнездо от слама.
Ситен звън на медено звънче.
И вървяхме със баща ми двама -
аз - момче и той почти момче.

Виждах стомни като припек светъл.
Носех стомни пролетни поля.
Времето във тях насипа пепел,
изворния хлад от тях изля,

чергите се скъсаха, колите
ден след ден остават без коне.
Знам ли как, от вихъра на дните
люлките запазихме поне.

Споменът се чупи като стомна -
чирепи в нозете ми хрущят.
И не мога друго да си спомня -
люлките тъй бързо ме въртят.

КЪРДЖАЛИ

Усещане за лято с мириса на диня,
за пъпеши, за покрив от зелено плетен,
където хлябът се изпича в заран синя
и морави звезди по залез светят,
където птиците се любят на рояци гъсти,
където като зърно се разсипва влага,
където в полунощ умората на пръсти
по стълбите върви и в топъл облак ляга.
Раздавах всичко за един напев провлачен,
за глътка дъжд над шумата лисича,
за поглед на жена, за миг един във здрача,
за шепа пръст, която жътвен ден предрича.
Защото всяка първа бръчка като фреска
дълбоко в паметта се вряза…и ще помня
една земя, люляна в дълга юлска треска,
от слънчев удар изсушена като стомна.
Гърми вода, от езерата пълни слиза,
макар че в рохкавия облак зрее суша.
Сърцето на земята бие страшно близо
и късно вечер всичко млъква да го слуша.

СЪНИЩА

Сенки на птици разстилат по хълмите здрача
в миг, след което земята под нас ще изчезне,
в миг, след което се чуват забързани крачки
като откъртено ехо от облачни бездни.
А в глъбината на кратката вечер се спуща
въглен оранжев - цигара разпалена лудо.
И зад вратите умората слага обуща,
топли от стъпки и пълни със пясък от руда.
Стръмно и тежко отпущане в сънища къси…
Стряскат се хора от някакъв ритъм люляни.
Стъпвам на пръсти, задържам в гърдите дъха си -
да не разбудя мъжете от първата смяна.
…Тръгват мъжете по изгрев да леят олово.
Пръсти забили във пейка, която се мята,
своите сънища в рейса сънуват отново,
за да ги помнят през дългия ден на земята.
Ние, си казват, съня си не трябва да мътим -
нека е чист като облак и бял като пряспа.
Будят се бавно очите, ръцете, гласът им
и се разсъмва внезапно, и се проясва…

***

Прокапва дъжд. Реват реките
и тътнат стръмните места.
С лисича козина покрита,
дими под вятъра пръстта.

Предчувствието зимно гледа
направо в нашите врати.
Но става нещо - сянка бледа,
зелена сянка се върти.

Трева избухнала прегази
усоите като пожар.
Дори и старецът ми каза,
че само го наричат стар.

Една объркана череша
цъфтеше, пак не удържа.
И думата за зима беше
като шега, като лъжа.

…Бъди спокоен. Този сетен
и пролетен, зелен обрат
ще дойде в теб, за да усетиш,
че винаги ще бъдеш млад.

ПРЕДЧУВСТВИЕ

Ако си отидеш, моят път
ще стане празна, чужда стая
и стъпките ми ще вървят
в посока друга, не във тая.
Дори да срещна някой, ще боли,
когато почна да обичам
и на откъртени скали
очите ми ще заприличат.
Ще дойде ден след сняг и дъжд,
ще видя птици да се гонят,
но ще почувствам изведнаж,
че техния език не помня,
че не обичам вече бос
следи по пясъка да правя…
И ще осъмна като мост,
по който никой не минава.

ОГНИЩЕ

Задушават ме стаи и вещи -
нещо в мене покоя прогони.
И живея със кратките срещи
по хотели, по прашни вагони.
Моят дом е зад пламъка светъл
запокитен над нощите къси,
затъмняват го облаци пепел,
дъждове го измиват с дъха си.
Вместо стълби и тесни алеи
коловозите тътнат нататък
и крилото на птица люлее
моя сън като мълния кратък.
Няма в него премеждия малки,
никой нощем не стъпва на пръсти
в тоя дом без врати и ключалки
зад пердета от облаци гъсти.
Остър вятър насреща му духа
да отбрули очи разлюляни
над постелка от листница суха,
на възглавница - лакет и длани.
Ясно слънце небето тревожи.
Гръмотевица в ъглите светка.
На стената, която не може
заличена да бъде от четка,
новодомци, когато ме сменят,
ще надраскам упътване късо -
този дом без огнище строен е,
аз го стоплях с дъха и кръвта си.

ЧЕТВЪРТАТА ЧАША

Кой ли път, кой ли вятър свиреп ме е влякъл?
Утре сняг мълчалив ще вали и студен.
Този миг зазорен с мирис топъл на мляко…
Трите чаши. Четвъртата празна - за мен.
Ти я слагаш по навик, макар че ме няма.
Дъщерите са свикнали. Знаят, нали?
Празен стол като вик. Тази странност голяма.
А снегът ме застига и в мене вали.
Сиви тънки луни под очите ти сухи,
за раздяла две сълзи, две бръчки под тях,
зад прозореца вятър насреща все духа.
Колко вятър по пътя си дълъг видях.
Тази нощ кукумявка, ми казваш, са чули.
И защо я виниш тази птича душа?
Често няма гнездо, зимен вятър я брули…
Бих под покрив я взел и дали ще сгреша?
Но разсъмва денят и към теб приближава.
Ще разтворя врати и денят ще звъни.
И в четвъртата чаша ще плисне тогава
побелялата грижа на твоите дни.

ТВОРЧЕСТВО

По хълмите гърмят на сипеите костите,
обзема ги внезапна, дъждовна резеда…
И аз поемам с клетва оръжието, поста си,
дори на прах да стана, а може би - звезда?
Стихът ми в този юг суров като премеждие
ще бъде ясен, остър, наточен в канари,
ще бъде стих за хляб и извор на надеждите,
възмездие ще бъде за мъката дори.
…Окапа се дъжда от дланите разтворени
и слънчев сок прокапа, тревата задимя.
Ще стане той на плод, на извори, на корени.
Целувам тая жадна пропукана земя.
Планинците мълчат, изправят ме притихнали -
сълзите не понася суровия им нрав.
И казват те в просъница - ти пишеш стихове,
бъди ни като дъб, дъбът умира прав.