ГЛАД
Ловджията, че е зевзек, зевзек е. Ако дивото прасе, дето е убил, е петдесет килограма, той ще увеличи три пъти тежестта му и ще станат сто и петдесет. Рибарят е по-голям зевзек - ако е хванал риба, дълга двайсет сантиметра, той ги умножава повече, по четири, и рибата става близо метър.
Дерменджията, когото в по-ново време наричат воденичар, е нито зевзек, нито повече от зевзек. Той е по-мързелив, защото водата му върши работата. Но не лъже, защото водата е с памет и го слуша, макар че кречеталото понякога заглушава това, което казва. Най-много да вземе уем, шепа или две повече, ала това не се смята.
И воденичарите, подобно на ловджиите и рибарите, си имат приказка - за вадата и варада, за камъните и мекото брашно… Един ден Кадир Кадиров от махала Ухловица довтаса във воденицата.
- Добър ден, бай Исеине. Нося един чувал. Ще ми смелиш ли…?
- Няма да мога. Ще трябва да почакаш до вдруги ден.
- Вкъщи няма какво да ядем. Мене и жената остави, ами децата са гладни - помоли го пак Кадир.
- Яла да видиш колко чували са докарали агата и ходжата. Нали знаеш,че кожата е на ходжата, а на агата - армагана до вратата.
Влязоха в съседната стая, дето служеше за склад - наистина имаше пълни чували със зърно. Паспалът покриваше и пода, и стените, а през малкия прозорец почти не влизаше светлина.
- Бай Исеине, вземи си двойно уем!
- Мене ми не трябва повторно уем, а повторно ум.
- Това за акъла е божа работа. Господ дава веднъж - не добавя и не отнема. Ние, големите, и гладни да си легнем, не е беда. Сънят, и хубав, и лош, не стърже стомаха. Ала децата не разбират от нямане, тая вечер жената ще ги залъже с качамак, защото няма как, но утре… За последно какво ще отсечеш?
- Вдругиден!
На Кадир му идваше да го удари с кокуда в лицето, ама нали е много здрав, ще вземе да го пребие. Ще го вкарат в зандана и ще стане по-лошо.
Исеин отиде да оправя вадата, а на Кадир му мина през акъла - да извади горния воденичен камък, та да види тогава как ще мели житото и на агата, и на ходжата.
На бедняка се отказва, на богатия се подмазва. Помисли си и го направи. Нарами камъка като едномесечно агне и се въздрапа обратно по нагорнището към Ухловица.
И когато пътеката се изгуби в гората, Кадир остави камъка в ровина и го покри с елови чепе. Защо да го носи до махалата?
Върна се Исеин и възвря от гняв.
- Цървулът му с цървул. Не зърното, главата му ще смеля. Толкова години съм на воденицата, но никой досега не е крал тежкия камък… Не като човек, а като муле е як тоя Кадир! Ще му дам да разбере кой съм аз…
Постепенно ядът на воденичаря се разсея, защото разбираше, че заканата няма да му върши работа, няма да върне воденичния камък.
И още в ранна утрин на следващия ден тръгна за Ухловица. Изпитваше страх, но не от пътя и диви животни, а от срещата с този помак, който не се знаеше какво може да му стори.
Почука плахо на вратата и отстъпи с две крачки.
- Кадир, прощавай, сбърках… Постъпих като ахмак. Донеси си камъка! А аз отсега ще меля твоето зърно, без да отделям уем.
- Аз дойдох при тебе заради децата. Ти чувал ли си плача на глада, който къса сърцето, а нямаш хляб - да отчупиш краищник и да го подадеш на момчетата. Нали си баща?…
Исеин се смири като отронена борова иглица. Върнаха се заедно. И двамата мълчаха.
Птиците се пробуждаха с песен, както и заспиваха с песен. Небето бе ясно и денят щеше да е хубав.
Край реката воденицата на Исеин отново заработи - кречеталото поднови своя монотонен шум, двата камъка отново се прегърнаха, все едно не бяха се разделяли никога.
