Мария Маринова

А ЖИВОТЪТ…

А животът е толкова кратък!
А животът е толкова мил!
Чакай, Дух! Не прекрачвай оттатък,
от страстта на света неотпил.

Погледни синевата отсреща,
как изражда невинния ден!
И да спра ли с очи да усещам
как се влива животът във мен?

А звездата видя ли - от свода,
как пресича простора пеша?
И блестяща, проучила кода
как се вмъква в човешка душа?

А морето? Ти чу ли нощеска
как се блъскаше в кея от страст!
То ме чака със синя прическа…
Да се гмурна в сърцето му аз.

Не! Не стига живота ни даже
и за капката сладост и грях.
Нека някой сега да ми каже:
- Да! Достатъчно тука живях!

ЗАЩОТО СИ МИ ЛУННАТА ПЪТЕКА

Когато съм мъгла на кръстопът
и нямам брод към слънчева лагуна,
аз търся твоя бряг и твойта гръд
за своята накъсана душевна струна.
Защото си във нощите ми лунната пътека,
която не разпитва и не се гневи,
Тя само иска да съм риба - хлъзгава и мека,
във топлите ти, синкави води.
Разстилам се, любов, отпускам се в горещата ти плът
и в пяната на меката ти кожа,
където знам, че в синята ти гръд
до грам и до троха ще се разложа.
Обичам те, със своя кръг без край и без начало,
с космичния ти дух и нещото незримо,
което в теб лети без кости и без тяло.
Обичам те, защото
и в този ден със гларусова песен -
мъглата в моята душа разсея и разнесе.
Защото си за мен божествена магия -
с печат от вечността - за нежност и стихия.

В ЕНИГМА СЕ СВИХ

И когато в енигма се свих
и с последни лимити живея,
аз с почуда и болка открих,
че за всичко в живота копнея.
За какво ми е дом без врати -
тук отварям на всичките птици,
дето връзват на възел мечти
и ги пускат в сърца и зеници.
Ще ми липсват безброй сетива,
със които да вдишвам морето,
да му пращам вълшебни слова
и вълните да шепнат „прието”.
И листата нима ще предам -
дето есен са златна щафета,
дето с мене споделят - да знам
всяка тяхна сърдечна вендета?
За любимите хора - искри
във сърцето си вечно ще пазя,
ще ми липсват онези, дори
дето тъй, без причина ме мразят.
За какво ми е раят, не знам,
и животът спокоен, чудесен?
Не, не искам да бързам за там -
та дори да съм ангел небесен!

СЛАДКОТО НА МАМА

Мирише на есен. И спомен ме връща
във двора на моята бащина къща.
Аз виждам дървото със едрите дюли -
как вятърът-скитник листата му брули
и как се катерехме ние, децата,
от голите клони да смъкнем слънцата.
Уханни и златни, те просто искряха,
а после от сладост в съда се топяха.
Усмихната, мама слънцата следеше -
най-вкусното нещо от дюли вареше.
И ставаше нещо приятно и рядко -
кварталът ухаеше с нейното сладко.
Пресипваше мама накрая в чиния
от сладкото. Малко. За нас. Да изстине.
А ние със пръстчета в него топяхме
и в смях и закачки от радост летяхме.
Сега е прекършена старата дюля
и вятърът вече листата не брули.
Но аз и до днеска си мисля, че няма
по-приказно сладко от дюли на мама.

И НЕКА ДА Е ТАНЦ НА КРАСОТАТА

Нощта възседна гърбавия мрак и тръгна по маршрута на луната.
Едни след други златните звезди зачукаха с копита в тишината.

Светът се притаи и в сладките прегръдки на съня се гушна.
И само Господ Бог отгоре ни следи със своята усмивка добродушна.

Отдъхвай, свят, и дневните си разпри и сплетни свали от свойте плещи.
Душата си със мир възнагради и нека е без грим, сълзи и вещи.

И нека се събудиш сутринта с разголено, любовно, топло тяло.
И в погледа ти да блести доброто - единствено в борбата оцеляло.

Танцувай, свят! Издигай се над скучните вълни на сивотата!
И нека да е танц… и нека да е танц на обичта и красотата!

ОРИСАНА ДА СЕ УСМИХВАМ

Защо и кой ме е орисал
да бъда бедна аз не знам,
но в завещанието е написал:
усмивка вечна ще й дам.

Усмивка, дето не залязва,
да свети, да огрява, да звъни!
По нея всеки да я забелязва,
а не по дрехите да я цени.

И вярвайте, че аз съм най-богата,
дори без яхти, сметки и пари,
защото е усмивката ми свята,
защото другите сърца гори.

Усмивката си аз раздавам -
без договор, без лихва всеки ден.
Но от това и грам не обеднява -
по-светла се завръща тя при мен.

И знайте ли - човек не остарява
с годините на този свят.
Усмихва ли се - чудо става!
И той се чувства все по-млад!

МЛАДАТА ВИШНА

Полудяла е младата вишна -
спомен от татко на двора.
Няма ни мъка предишна,
нито сълзите доскоро.

Аромата й силен разклати,
въздуха даже над нея,
а цветчетата - свежи и млади,
с розови устни се смеят.

Някой ли чудо й стори,
с бяла магия градивна?
Как успя? Как се пребори?
Ето - възкръсна и живна.

Сигурно татко е с нея -
прави я смела, корава!
Млада е. Нека живее.
Плод на рода си да дава.

АЗ СЪМ КЪС БЕЗТЕГЛОВНА ЛЮБОВ

В този ден аз съм щастлива!
За мотива не питам дори.
Днес и Слънцето даже ми влива
щедра струя от свойте искри.

Колко странно и светло е в мене -
непознато блаженство и звук!
Моят дух е навярно неземен -
в мойто тяло заселен е друг.

Колко мило изглежда отгоре
този свят - като призрак преди!
Колко рядко за мен е отварял
свойте скрити, вълшебни врати.

Днес летя и е птица сърцето!
Нека вятърът зъл ме следи.
Нека утре отключи небето
и ми върне сълзи и беди.

Но сега съм дъха в светлината.
Аз пулсирам със божия зов.
И далеч от костта на Земята,
аз съм къс безтегловна любов!

ЗА ТУК ЩЕ МЕ БОЛИ

И този ден облече бялата си риза
и на върха отсреща се качи.
Усетих как през клепките ми влиза
и се разстила в моите очи.

О, Господи! И днес съм още жива -
за смях, за спор, за разговори ден!
И днес на слънцето лъчите ще отпивам.
Божествен дар - бъди благословен!

Не знам оттук кога ще се преселя,
Дали духът ми в друг ще се всели?
Във този свят аз истински живея.
И там, отвъд - за тук ще ме боли!

КАКВОТО Е БИЛО, ИЗТЕЧЕ

Запалвам до искри пети,
юздите съм опънала до косъм.
Но конят на годините лети
и справедливо май ми е ядосан.
Предавам се, предавам се, добре!
На земната седалка се отпускам…
Защо ми е насилствено да спре -
достатъчно на ходом ме е друсал.
Каквото съм му дала - ми е дал.
Каквото съм посяла, ми се случи.
Щастлив, успял и неуспял -
живот заслужен си получих.
Каквото е било, изтече -
привърши на живота ми лимита…
Сега ще гледам отдалече
на коня светлите копита!

ПОВЯРВАЙТЕ

Не че бягам от нещо, когато
съм увиснало в нищото тяло,
че изглеждам кълбо непознато,
с отражение черно и бяло.

Не че нещо се чувствам виновна,
затова, че съм плътна обвивка.
Че зад нея, добра и чаровна,
крия свойта безкрайна усмивка.

О, повярвайте, вътре във нея,
диша мойта душа многоцветна,
мога с нея сферично да грея
и във всеки от вас да прогледна.

Мога в златни слънца да навия
изтънялата радост в сърцата,
като свещ да стопя, да пробия
закърнелия път към душата.

Но не мога фалшиво да светя.
Да съм слънце в изкуствена фаза.
Ако обич край мене усетя,
на земята с усмивка ще сляза.

ПРОЛЕТ

И тъкмо го притисне като шлем плътта
и в нищото сърцето му притихва,
внезапно идва с полъх пролетта
и вишнево човекът се усмихва.

О, как трепти човешкото стебло
и всеки нерв пролука си намира,
духът опъва въздухът с чело
и болното си щастие простира.

Забравил свойта зимна самота,
открива сам божествена лагуна,
където да настрои с нежността
раздрънканата си душевна струна.

Разцъфва тялото като набол цветец -
за слънцето спасително се хваща,
и вързан за надеждата със бял конец,
за полет нов човекът се възражда.

РАЗЛИЧЕН

Просто не мислеше как ще изглежда -
всеки път беше безкрайно различен,
бе неотложна поредната среща -
знаеше колко и как го обичат.

Отметна завивката тъмна. Надникна.
Отсреща се будеше изгрева златен.
Изчака за малко - с лика му да свикне
и тръгна по свойта пътека позната.

Качи се на хълма и мрака прокуди,
кокетно се плъзна по земната маса,
дори се усмихна, небето събуди…
Накрая пред целия свят се показа.

- Хайде, момиче! - над мен се надвеси.
В очите му светли небето извира…
Животът е хубав - ми каза - чудесен!
И хукнах с деня - усмивки да сбирам!

ЕСЕНЕН КРЪГОВРАТ

Пожълтелите листи болят
като думи в гръдта на Земята.
Колко спомени само шептят,
колко трепети в тях се премятат.

Всеки лист е летящ властелин
на съдби и на чувства в телата,
но в простора светът е един,
а пък друг си е тук, на земята.

Колко радости, колко мечти
са мъждукали в младите клони.
Там животът вълшебно лети,
а пък долу - на части се рони.

Златни листи! Във корена жив -
свойта мъдрост и сок му принаждат.
Ще възкръсне върхът му красив.
И напролет - отново ще ражда!

ЕСЕН

Изсмука нощта от простора последната глътка тъма
и по гладката кожа на склона за миг се изхлузи.
От другия край на света като девствена сочна мома
се надигна от сън утринта със запалени розови бузи.
Гората с протегнати пръсти разкърши лениво снага
и в миг тишината изпука с гласа на прекършени клони.
Навънка е есен златиста, разстлала в простора тъга -
самотна и кротка и нежна, различна от други сезони.
Обичам красивата фаза на този вълшебен, надземен живот,
когато сме пълни със радост, телата с примамливи тръпки,
когато по стръмния хълм на житейския приказен свод
оставяме мъдри слова и смели, рисковани стъпки.
Обичам златистите морни листа, които просторите палят
и моите мисли на тих словоред спокойно и тихо се валят.

БЯХМЕ БУЙНИ И МЛАДИ

Беше толкова лесно. Бяхме буйни и млади.
Като диви коне по безкрайните пресни ливади.
Без юзди, стремена и без чувство за нещо виновни,
разтопявахме камък под нас от огньове любовни.

Но сега е различно. Сякаш в миг преродени,
днес не пърха кръвта ни в нозете и в нашите вени.
Той, животът, ни грабна и рязко ни люшна
и ни върза в неудобната своя тясна конюшна.

Завъртя ни в бунара на житейските зрели проблеми,
да опъваме шии пред дела и пред сложни дилеми,
и коне със капаци - монотонно във кръг да вървим
и със нашите спомени бели само на сън да летим.

НЕИЗБЕЖНА СЪДБА

Приличам на оная свещ, която
по светло всички подминават,
но аз съм вечно тук, когато
потърсят брод да се спасяват.

Спасявам се. От радост грейвам.
Душата си превръщам в пламък.
Аз всяка тъмнина разсейвам,
изслушвам всяка чужда драма.

И кой какъв е аз не питам -
за всичките еднакво светя.
Аз първа рискове опитвам,
макар и с огън мимолетен.

Какво, че съм чуплива, нежна,
и стръв за вятъра суетен?
Съдбата, знам, е неизбежна.
А мойта е - за друг да светя!

В ТАКАВА НОЩ

Какво небе космично.
Безбрежен необят.
Отвсякъде наднича
неземен, пъстър цвят.
Звезди златистокоси
са втренчили очи
и сякаш омагьосват
простора да мълчи.
Свещена тишина. Полепва
по мене звезден прах.
Дори и да прошепна,
направо ще е грях!
А в земната обител,
а в земните недра,
се леят новините
за кървави дела.
Дори във нощ такава,
сред тази белота,
когато Бог раздава
със шепи доброта.

ВЕЧНОСТТА

Понякога душата ми прилича,
на слънчева корона на дърво -
тя някъде нагоре ме отвлича
и съм едно прозрачно същество.

Избрулила е всичките ми болки
от клоните на тежките ми дни,
и лека, безтегловна, без тревоги,
се рее сред космични висини.

Така ли е, когато те обичат,
когато си единствен на света,
когато в теб препълнени се стичат
най-нежните реки на любовта.

О, как е хубаво да си родена
сред звездните небесни светила,
да чувстваш, че с простора си родена,
да носиш обич в ангелски крила.

Издигай ме, любов, все по-нагоре,
и чувствата ми - пролетни листа,
да пият сок от този силен корен,
от който е родена вечността.

ЧОВЕК ДО КРАЯ СЕ УЧИ

Мойте мечти за житейски сполуки,
за другите бяха загадки и схеми,
и всички пътеки, стени и пролуки,
за тях се оказаха слепи и неми.
Кои завидяха на мойте зеници,
които от изгрева светъл блестяха,
и с тези запалени светли искрици,
зашивах душите, когато кървяха.
Трепти срещу мене животът с клепачи -
не ще да повярва и нещо го дави,
че в джоба си слагам проблеми, задачи,
и нито се плаша, нито се давам.
Не казвам, че всичко при мен се получи.
Но знам, че до края - далечен и близък,
Човекът във всякаква кожа ще влиза
и до последна минута се учи.

МОЕ СЪРЦЕ

Мое малко сърце -
моя кръвна система,
ти си руля в мойте ръце
за безкрайната мощна вселена.

Ти си мое небе,
и дъждът, който в мене се стича,
който чувствата мои плете
и чрез него скърбя и обичам.

Ти си в мен божество
и чрез тебе пръстта се обажда.
Ставам плодно дърво
и шумя, и разцъфвам, и раждам.

ПРОЛЕТНА ПИЕСА

Как те очаквам, вълшебнице Пролет,
пак да те видя в любимата роля,
пак да отвориш завесата сива
и да поставиш пиеса красива.
Първо, на земната сцена голяма,
знам, че овошките в бяло ще пламнат.
После цветята в усмивки ще светнат,
облаци тъмни платна ще отметнат.
Пак ще накацат в поля, по комини
щъркели бели със свойте роднини.
Ще се разпеят и птиците в клони,
вятърът техните звуци ще гони.
Гледам изящния, пъстър сценарий
и радостта във гърдите ми пари.
Щом красотата от обич прелива -
значи Земята ни жива е, жива!

ДЪХЪТ МИ С ДЪГАТА СЕ СЛЯ

Ти направи душата ми цветна
и дъхът ми в небето опря.
Извисена, потрепна, просветна
и в дъга пъстроцветна изгря.

Аз подминах враждебни гонзоли
и безлични безброй небеса,
изкачих се до куп ореоли,
да блестят върху мойта коса.

Надживяла съм хорската свада
и човешките тъмни черти.
Аз изгрявам по-цветна от радост!
По-светла от детски мечти!

И успява вълшебството! Грее!
Аз ви пращам от него сега.
И се плиска във мен и се смее
седемцветната пъстра дъга.

И на възел дори да ме сгънат,
и в кълбо да ме сринат в пръстта,
аз дъгата надлъж ще разпъна,
за да мине под нея света.

И дано я подпира със рамо
чистотата в човешката гръд.
За да светне една панорама,
във която живее мирът!

МЪДРО ЛЯТО

Бе време, бях готова,
живота си за теб да дам.
За теб да се събудя нова,
за теб света да пресъздам.
Аз мислех с мислите ти даже
и чувствах с твоето сърце,
Излизах, влизах, щом ми кажеш -
перце във твоите ръце.
Ти беше мойто аз, любими,
вървях по твойта суета -
аз шепнех само твойто име
и друго… нямаше в света!
Но Бог ми прати мъдро лято -
сега дори не ме боли…
Една любов е истинска, когато
от двамата по равно се дели!

СПОМЕНЪТ

Как блестяха звездите тогава
и сияеше целият свод…
Аз мечтаех и все се надявах,
да се слеем в единствен живот.

Беше чудно! Прекрасно! Свещено!
Но кое ли добро е до век?
И защо е така отредено -
да изпита от всичко човек?

Не очаквах, че скоро ще падна
от предателска твоя стрела,
че жаравата става и хладна,
след угаснали в нея крила.

Само споменът днес ме усмихва
и в душата ми кротко седи.
Само в него гальовно притихвам.
И съм същата, както преди.

ОЧАКВАНЕ

И ето ме на празната ни гара.
Пристъпвам със копнеж от крак на крак.
И гарата е като мене - с вяра,
че сладките неща пристигат с влак.
Ах, как съм се затрупала с въпроси,
които искам в миг да ти задам!
Вълнува се, тресе се коловозът -
дали без мене си тъгувал там?
И вече си представям срещата…
Блестят светулките в зелените очи,
а твоята усмивка - най-горещата,
в прозореца отворен ще стърчи.
От стълбите високи ще поискаш
в прегръдките ми рамо да склониш,
машината от радост ще изписка,
ще хукне да разказва новини.
И ето го, пристига влакът.
И слизат хора, куфари, цветя…
Изплаква свирката - достатъчно изчака.
И в мене всичко, всичко опустя…

ЗА ТЕБЕ, МИЛИ МОЙ

Сърцето си в машина трансформирах -
за тебе само да кърви и да пулсира.
За тебе, мили мой, и днеска още, още
въртят се на земята дни и нощи.
О, думите ти бляскави и мили
като звезди във мен са се стаили.
От тях небе във кръг съм извисила
и доброволно в тях съм се вградила.
И днеска обичта към теб ме вдига
и вярвай ми - на мен това ми стига.
Не иска нищо друго никога сърцето,
щом вече с нещо е препълнено, заето.
Благодаря ти, Боже, че съм преживяла
една любов - но истинска и зряла!

ИЗГАРЯНЕ

Бях за теб лотарийно число,
най-случайно в тиража избрано.
И разбрах - любовта е едно,
а пък друго е - само желана.

За това ли съм нужна била -
като ангел с крила да те пазя,
да съм твоя въздушна мъгла
и в нозете ти тихо да лазя?

Затова ли пътека ти бях
и за теб като длан се изпъвах?
Аз се ронех от болка и страх,
за да няма какво да те спъва.

Станах облак в една висина
и светкавични сблъсъци гонех,
вместо теб се препълвах с вина,
само ти да си сух и спокоен.

Аз се свих като пламък превит
и сама си повярвах накрая,
че съм твоят живителен гид
и че точно това си мечтая.

Твоя свещ съм запалена аз
и ти светя, и път ти отварям,
а самотна във тъмния час
мълчаливо и бавно изгарям.

И В БУРЯ НИ ВЪЗДИГА

Тогава и не знаех, че има друга фаза,
в която се привключват човешките души,
че може след раздяла да бъдеш просто смазан,
внезапно, земетръсно да страдаш и тъжиш.

Дори не предполагах, че нищо общо нямат
телата сътворени от плът и имена
със другото - невидимо, голямо,
което в нас витае във дух и светлина.

Когато то нахлуе в сърцето без да пита
и в облак ни издигне и в пясък ни смали,
изхвърлени зад борда, остава в нас да скита,
една душа разбита и вечно да сълзи.

О, тази мощна сила, която гравитира
и властно ни върти в космичния ни зов,
тя нас ни пресъздава и властно моделира,
а носи нежно име. И простичко - любов!

МОРЕТО И ЛУНАТА

Тази нощ морето е така гальовно!
С ласките си пие бледата Луна.
Толкова е кротко, нежно и чаровно!
Да не би да чувства някаква вина?
Може би защото често се бунтува
и избухва в дръзки, пенести вълни,
или пък защото надалеч пътува
и отлъчва свойта мила настрани.
Тя не знае колко то без нея страда,
как далеч от нея всичко му горчи.
Колко пъти тихо в нищото присяда
и я търси дълго с влюбени очи.
Може. Но сега е тук и няма сила
обичта му нежно придошла да спре.
Топлия си дъх Луната е стаила
в мощната му гръд и тъй й е добре.
Дълго ще танцуват плавно и ритмично,
ще потъват страстно в своята любов.
Тази нощ е тяхна и ще се обичат.
Тази нощ не чуват призив или зов.