СЛОВО
Из „Настъпление” (1966)
ПЛАНИНСКО ЕХО
СЛОВО
В начале бе слово. Разбирам това,
но ето - сега ненавиждам графита
и някакъв глас постоянно ме пита
кому са притрябвали мойте слова.
Преситен, просторът от думи гъмжи.
Така са се сплели неверни и верни,
че стават дъждовните капки по-черни
и шибат земята с безбройни лъжи.
Дотегна ми вече гъгнивият звън.
От гръмките речи дойде ми до гуша.
Оставайте, който желае да слуша,
а аз ще си грабна сакото и - вън!
Ще хукна задъхан през росния злак,
да гледам наболите крехки тревици.
Дървета ще плезят зелени езици
и аз ще се плезя - безмълвен чудак.
Ще легна по гръб върху губера мек,
ухаещ на прясно косена отава.
С природата слят, ще забравя тогава
и най- сладкодумния земен човек.
ГЪЛЪБИ
От Бабини Видини кули
зората на бойници бели нахлува в града
и нейния громол дочули,
виж, птици излитат из хиляди топли гнезда.
Излитат, отлитат и ето -
съвсем заприличват на точици черни така.
И песен ръми от небето.
И падат перца в пълноводната родна река.
А тук, на площада старинен,
където познатият воин с бухалка и щик -
настръхнал, обречен, невинен -
в мига пред атака е зинал устата за вик,
по сивите плочки измити
са кацнали гълъби сиви - крило до крило.
Отгоре, приело лъчите,
пилее петната им някакво скрито стъкло.
Разхождат се милите птици.
Извият, отново при хората спуснат се те.
Аз роня от хляба трошици
и гълъби, гълъби кацат на мойто сърце!
МОМИНА СКАЛА
Зората бяла бял божур разтваря.
Ни птичи глас,
ни полъх на ветрец.
В прозрачната припаднала омара
трепти Белоградчишкият венец.
А там, където пътя се извива,
стои сама, от живите по-жива,
на майката природа дъщерята.
С овални голи рамене е тя.
Ах, луда нежност ми обзе душата
и пожелах напред да полетя…
Но бързо се разсеяха чертите,
моминският й профил се изгуби
и спрял на крачка само до скалите,
видях аз нейните контури груби.
Ненужни се отпуснаха ръцете.
Сконфузено се сгърчи нежността.
Тъй камъкът от упор ми прочете
жестокия урок за близостта.
РИСУНКА ПО ПЪЛНОЛУНИЕ
Мой мил и замислен, мой нежен, далечен художник!
Аз, който обичах да гледам ръцете, които рисуват,
сега от три пирински мури направих триножник
и ето - очите ми в синьо среднощно сияние плуват.
Растат върховете, към звездната вис разклонени.
Спокойна и пълна, високо между им луната е спряла..
Светлеят скалите - епични, одухотворени,
а долу Глазие шумоли, песнопойна и приказна цяла.
Къде друга гледка такава? - Мълчат небесата.
Не, аз не посмях да рискувам - омаян; възторжено ням.
Макар некрасив и посредствен, таз нощ в планината
сънувах наяве, че аз съм творец - и красив, и голям.
ИЗКАЧВАНЕ
Възседнал зеления гръб на Пирина,
повдига се Вихрен
на своите светли зенгии от мрамор.
Нагоре!
Сърцето ме шиба по дивия склон.
Тревата развята е грива на кон.
Лети мисълта - фантастичен турист.
Тя може да скочи направо на Рила
без никакъв риск.
И прекия път е за нея най-лесен.
Най-труден за мене е прекият път.
Безумна умора в кръвта ми трепери.
Търкулва се камъче, за да премери
дали е дълбока смъртта.
С нищожна надежда, размахал крилата,
за плячка кръжи лешояден орел.
Припомням си цирков спектакъл,
когато един барабанът сече тишината
до болен предел…
Безмилостно би ме отпуснал страхът,
завинаги тук от света да изчезна.
Но виснал високо над хладната бездна,
аз чувам как белите мури шумят.
МОЙТО ИМЕ Е ЧОВЕК
Над гранитения Вихрен
утринната синева поема дъх.
Озарява изгревът разискрен
връх след връх.
Час на красотата,
няма струни да те озвънят.
Само кордите на сетивата
непрекъснато у мен трептят,
ала не отронват звуци…не!
Не на туй, което ми отне
в грубото подножие денят.
Не на всеки кръстопът,
легнал като кръст върху земята.
Не на слабостта и суетата.
Не на дребните въпроси.
Цялата природа - ведра и велика -
блика от енергия и носи
на възбог орлите и скалите.
Млад съм. Мойто име е човек.
За човешкото душата ми милее.
Който ме обича - да пламти,
който ме презира - да чернее.
А пък ти, родино, ми прости
колебанията и съмненията
в мигове на размисъл и самота.
Често радостта и огорченията
едновременно се утаяват
на самото дъно на сърцето.
Мое хубаво сърце - прослава!
Мои влюбени лъчи,
докъдето стигнете - ръка ще сложа.
Царствена е тази моя ложа
от гранит и мъх.
Час на красотата,
няма струни да те озвънят.
Само кордите на сетивата
непрекъснато у мен трептят…
В езерата тъжния си лик удавих.
Взех от върховете дързостта
и към гордия им ръст прибавих
своята човешка висота.
РЕЛСИ
ПОСВЕЩЕНИЕ
Камънак, трънаци, бурен гъст.
Кукувици, гущери, врабци и врани.
Под дъба - един мъхясал кръст:
свято място, отредено за курбани.
Или: стомни, пръстен под студен.
Върху бялата мазилка на стената -
някакъв купешки стар гоблен
със съперници, а между тях - камата.
Ето твоят изначален щрих
в профила ти прост и толкоз характерен.
Но не бих се съгласил, не бих,
че с единствен щрих ликът ти е намерен.
Аз те знам и друг, мой свиден край!
Ти безпримерно за своя хляб се бориш.
Ти в тресавището кът за рай
можеш с голите си две ръце да сториш.
Границата опва лък извит,
из овесите се вие весдесъща.
Ей началото! Оттук почти
българското към зората се разгръща.
Туй си ти и стига ти това…
Влакът носи въглища и пеперуди.
Вдигаш от възглавето глава
и лъчът през бистрото стъкло те буди.
ПАНТА РЕЙ
Изпод миглите на мама
е избликнала наполовин Нишава.
Затова е толкоз тиха и такава,
че очите ми блестят от дъното
като кръгли паднали огледалца.
Виждам в тях рояк деца -
босоноги шилегари от колибите.
Тънки плочки хвърляме по рибите
или голи-голенички
от брега се гмурнем всички
и по крехките ни рамена
лепнат водорасли, пясък лъска…
Спомних си това и ето на:
бистра скръб душата ми опръска.
ПАСТОРАЛНО - 1965
Залезът насипа ситна жар
в топлите огнища на количките.
Хвърли сянка пак балканът стар
и се спуснахме по нея всичките.
Спрях се аз под дивите лози
да убия жаждата си - жарката,
но не щеш ли, там се отрази
в кладенчето бистро говедарката.
На скалата седнала сама,
голите нозе си бе провесила.
Евтината шарена басма
твърдите гърди пристегна весела.
Нещо пожела да ми рече
с поглед на светица целомъдрена,
ала грабна някакво цветче
и водата затрептя накъдрена.
Паднах на колене победен…
Дълго пих, разрошил й косицата.
Тя спокойно дишаше до мен.
Кравките си хрупкаха тревицата.
КАЛУШКА
Заблестя вечерница звезда
ей над хребетите тъмни тамо.
Огън жив в сърцето си клада,
за да потанцуваш на жарта му.
Ти сравнението ми прости:
птица мургава си - не Калушка.
Твойте плавни кръгове върти
поривът на пролетна вихрушка.
Разпусни косите си докрай,
че по тях да пада свободата.
Зарад всички нас играй, играй
по жаравата на резедата.
Стрък настъпен, сто ще порастат,
по нозете ти да се обвият.
Път да сториш - тук се прави път
и по него релси ще се вият.
Ах, танцувай, моят край следи
всяка твоя гъвкава извивка
и небето му с безброй звезди
благославя светлата усмивка.
КАМЪКЪТ
Виж палатката!
Тя прилича на голяма книга,
с гръбчето обърната нагоре
и полуразтворена,
израсла от тревата…
Под брезента
моето легло сънува релси.
Плаче ми се призори от здраве
и ухае
на коси момински
бялото възглаве…
Ден, това се казва ден!
Сякаш цяла нощ са се целували
земята и небето.
Куче някое
да тръгнеше сега след мен,
докъм пладне ще умре…
Никой
не умее тъй лошо да бърза:
най-напред върви сърцето,
а след него - аз!
Да го гоня - нямам сила.
Да го викам - нямам глас.
Ах, прости,
прости, девойко мила!
Но девойката
престана да ме гледа.
По лицето й застина бледа
неразцъфналата нейна радост.
А когато в огъня последен
пламъците
се разделяха с жарта,
аз намерих на кревата си
тоя камък с форма на сърце…
Вкамени ми се от жал душата
и поисках
най-пламтящите си ласки
да му дам,
та на мойта длан да запулсира
и по всичко след това да стане сам
като туй сърце, което имитира.
СТАРИТЕ ШЛАГЕРИ
Старите шлагери, пълни с въздишки,
пълнят със сълзи очите на баби и лели.
Те се пренасят в далечната своя интимност
и по лицата им свехнали и пребледнели
розови облаци носят любов и измяна…
Старите шлагери, пълни с въздишки,
пълнят очите на нас - синовете и внуците -
с малки лукави слънца,
дето престорено тъжно трептят като звуците
за кавалера самотен в нощта под липите.
Тия връстници на Граф Цепелина!
Вехтозаветни са техните дни безутешни…
Ние се смеем и все ни е страх да признаем
колко по-бързо от тях остаряваме,
колко по-бързо нещата сега стават смешни.
ЕЛЕНОВИ РОГА
Прегърнах гениите груби,
чието трудно творчество не губи
ни своя боров дъх,
ни своя Ботев връх.
След малко щях да си замина.
Очаквах само да се появи фугина,
по мен на своите да прати вест.
А той се бавеше, решил
да отгърми,
каквото има да гърми за днес…
Запали залезът последния фитил.
Човекът хукна по изровения път,
но някаква находка интересна
под ореха внезапно го отплесна.
Отекна в ехото гърмът.
Смъртта изригна черните кълба
и гроб дълбок пред него издълба.
Задъхан,
пребледнял и изпокъсан цял,
работникът прескочи гроба си сега
и дотърча
със свойто сухо орехово клонче,
наподобяващо еленови рога.
ЕТЮДИ
ВЕЧЕР НА ПОЕЗИЯТА
В МОСКВА
Изплита залезът букети
за живите и мъртвите поети.
От нервите на нежността обзети,
те търсят
интонации за красотата
и ритъма на вечерта.
А вечерта кипи припряна.
От сини пориви пияна,
люлее светлините на неона
и спира стихнала пред трона
на поетическата власт.
Отеква глас:
целува хора, къщи, обелиски,
надипля трепетно простора цял
и разстоянията стават близки
като крила на гълъб полетял.
Москва самата е стихотворение,
започващо от всеки праг.
Над светлото й настроение
вали лирическият руски сняг.
СНЕЖАНКА
Отдалечавам се от Ленинград
по волята на релсите студени.
Но ти растеш,
изпълвайки спокойната вселена
над заледената Нева.
Снежинки ръсят русата глава.
Протегнатите ти ръце цъфтят.
Траверсите извиват и звънят
през ласкавата степ
и влакът ми с отворени прозорци
кръжи, кръжи, кръжи край теб.
ЗА СЛАВЕЯ
Чух, славею, през пролетта
да пееш на разцъфнал клон.
Вълнуваха се младите листа.
Короните ти правеха поклон.
Сега дърветата са други.
От студ земята е скована цяла.
Една виелица неспирно е запяла
бездушните си зимни фуги.
Поисках да те чуя, закопнял
за веселия твой гласец…
Къде си ти, защо си онемял?
Не те признавам за певец!
КАПКАТА
Вълната е силна със своята сила.
Тя може с единствен замах
да стрие скалите на прах.
Но капката повече мощ е стаила.
Попитайте плочника, сивия плочник,
защо е пробит слепоочник.
А аз съм човек, развъртял своя чук
в избрано от мене пространство.
Разбирам аз капката.
Очудва ме само
как нейният малък юмрук
не се наранява… И как тя самата
не се е побъркала от постоянство!
ЕДНА ВЪЗДИШКА
На Мариана Бончева
Огромна люлка на вековни страсти,
люлее в тая тъмна нощ морето
любовен вик и писък на удавник.
Могъщо и безсилно,
между стени от хоризонт и камък,
то тътне и реве, то стене и ликува…
А ти прошепна през тъга:
Дали морето би могло да се вълнува
като брега?
РЕКВИЕМ
Това е всичко… Друго няма.
Да извървим последен път
на истината вечната измама.
Звездите все така блестят,
непостижимо близки тая вечер,
а сенките ни, разделени вече,
вървят забързано, за да скъсят
притихналия път,
от лунното сияние подмамен…
Роден съм сам на одър сламен
и нямат моите мечти близнаци.
Виж, скъпа, скъпите ни знаци
под разцъфтелите звезди!
Като преди
да се прегърнем без преструвка
в нощта на искрения май.
Ще скъса веселите перли утрото,
ще ги захвърли над света
и… край!
БОЛКА
В радостта не знам забрава.
Страдам - до побъркване.
Болката по теб ме вцепенява
от зори до мръкване.
Търся нови срещи. Ще успея
да удавя някак си тъгата:
може би, оставайки без нея,
ще остана и без теб самата.
УТЕШЕНИЕ
Нямаш основание да губиш вяра.
Виж, фонтанът все така шурти,
влюбените сеят семки през пазара
и животът - ролка подир ролка -
своя карнавален филм върти…
Болката ще отболи -
да отстъпи мястото на друга болка.
ПОСЛЕДНО ПРОЩАВАНЕ
Няма утрото малинов вкус.
Свършена е на нощта баладата.
Влюбеният мой Ян Хус,
минал през светата инквизиция,
се успокои едва на кладата.
Знаеше, че не изгубва нищо:
пламъкът е ореол на всяка вяра.
Бавно вдигна гордата глава
и потърси с поглед благ огняра -
да благодари за сухите дърва.
ЕСЕНЕН МОТИВ
Крача сам през жълтата гора.
Уча мъдростта на листопада…
Горо, не разбрах кои листа са
с участ по-добра:
падналите, падащите или тези,
на които предстои да падат!
ЩРИХ
Забравям думите за накит
и става сдържан моят жест
в гнева и любовта.
То само бръчките ми днес
са дълги изречения, които
дообясняват нещо на света.
КОНТРАПУНКТ
За злото никой топла дума не намира.
А мене всичко днес ме убеждава,
че то е по-достойно да се уважава,
отколкото да се презира…
Защото не забравя никого от нас.
Не го интересува постът ни, умът ни.
Като вълните мътни
влече и кал, и цвят с еднаква страст.
АВТОБИОГРАФИЯ
Мойте мисли натежават
от копнежи,
от сълзи, от смях…
Уж в главата ми узряват,
а сърцето ме боли от тях.
ЩАСТИЕТО
Бяга щастието, ние ти-ичаме…
Ще го стигнем - без съмнение,
ако толкова и другите обичаме,
колкото обичаме поне
себе си в нормално настроение.
