Въведение в проблема

Панко Анчев

1.

В историята на българското литературознание няма нито една оригинална българска литературоведска школа, течение, направление, теза, дори идея за литературата. Всичко е привнесено отвън и пригаждано (кога успешно, кога не) върху българската литература.

Големите ни литературоведи са последователи, понеже са техни ученици, на известни школи в европейското литературознание и като такива изследват литературата ни и се опитват да наложат някакъв модел на нейното съществуване и развитие.

За това има съществени причини, произлизащи от особеностите на българското историческо развитие и преди всичко от късното навлизане на българския свят в модерната епоха и бавното, макар и ускорено развитие на българската литература през този период, а и по-късно.

Модерният духовен живот започва дълго след като другите народи вече са формирали ново обществено съзнание, нов тип социално, философско и естетическо мислене.

Там, където се е зародила модерната епоха, се създават и нейните класични образци във всичките сфери на живота.

По тези образци се преценява дали едно или друго явление съответстват на правилата и нормите на новото време и могат да бъдат приети като закономерни и пригодни към новата обстановка.

Там се създава една истинска оценъчна матрица, която се налага и върху живота на новите нации и държави, за да се устроят и те по „европейския образ и подобие”, та да е по-лесно световното установяване на буржоазно-капиталистическата система с нейните стандарти, правила, норми и закони за обществено и икономическо устройство.

Първите в тази нова система формират начина на новото мислене и го налагат в нея като задължително, но и като необходимо за оцеляване в променения свят.

Новото мислене създава новата философия, хуманитаристика, литературознание, естетика. Негово дело са теориите, школите, идеологиите, естетическите и философските направления.

Те няма къде другаде да се родят освен там, където се е установило новото обществено устройство, новото обществено съзнание и където са първите резултати от световните промени и от новите условия на живота на човечеството. Там именно се раждат и новите идеи.

Българската нация още с късното си формиране е в периферията на системата и е принудена да се учи и е задължена, щом желае да напредва и да прилича на другите, да подражава на онези, които са преди нея.

И тя бърза да усвои чуждия опит и чуждите знания, да ги направи свои и с тях да построи своя свят, култура, образование, икономика.

Заедно с т. нар. „първоначално натрупване на капитала”, което продължава повече от един век, се натрупват и „първоначалните” знания, умения, правила, духовен, политически и социален опит.

Тяхното осмисляне не е достатъчно тя да роди идеи, философска система, теории, идеология. Но пък се поражда жажда към чуждите и те биват усвоявани и прилагани една след друга.

Тази жажда не утихва и не се заменя с желание за своя оригинална теория или философска система. Смята се, че задълбоченото усвояване на създаваните от напредналите и тяхното познаване е достатъчно и е важен знак за равнището на културата и духа на българския свят.

Получаването „на готово” на всичко това е станало навик и почти не се забелязват амбиции за нарушаване на  установилата се „традиция”.

Слабо е и желанието да се самоопознаем повече от това, че сме нация и че сме способни да възстановим националната си държава, за да започнем  изграждането на  някаква що-годе стройна и цялостна теория за себе си като народ и нация с положителните и отрицателните качества, начина на мислене и т. н.

Правени са отделни опити, най-задълбочен от които е опитът на Иван Хаджийски. Но и той е предимно социологически и социално-психологически и не достига да някакъв теоретичен модел. За съжаление Иван Хаджийски живя кратко и просто нямаше време да развие усилията си докрай. Такива опити, но повече на емпирично равнище, правят и други изследователи. И толкова.

А нашият опит на малък народ, късно навлязъл в модерната епоха, преживял дълго политическо робство, неравномерно развиващ се през своето възраждане, не успял да създаде националната си държава върху цялата територия на Балканите, на която живеят българи; късно постигнал своя национален книжовен език, и с ред други типологични за малките народи особености, не положи усилия да осмисли своя проблем и върху него да развие системно мислене и създаде някаква теория.

Причината е именно в историческата му съдба и условията, в които е съществувал. Той е бил подлаган, а и сега е същото, на огромен външен натиск - в това число в сферата на културата и хуманитаристиката, образованието, науката, за да му внушават постоянно комплекси за малоценност и да го принуждават „да се развива догонващо”.

А щом догонваш, каквито и идеи да раждаш, все ще са остарели, назадничави, провинциални.

Малкият и големият народ живеят различно; различно е участието им в световните дела. Съотношението между тях е като съотношението на уседналите и номадските народи в древността.

То (съотношението), колкото и да е силна тенденцията в модерната епоха към изравняване на бита като материално начало, ползване на блага и влияние върху геополитическите процеси, се запазва и то е лесно да се види и в днешната международна политика и международното разделение на труда и разпределението на благата.

Не всички малки народи са бедни, но всички са поставени под заплахата да изчезнат политически, икономически и етнически, защото са в пълна зависимост от волята на големите.

Големите народи са „велики сили”; те притежават зони на влияние или зони на икономически, политически и военни интереси върху различни точки на земното кълбо и тези зони са неприкосновени.

Малките народи са заключени в тях. Всяко намерение или опит за промяна на параметрите и състава им, е причина за сериозни междудържавни, а и световни напрежения, конфликти и войни.

Големите народи живеят свой отделен от този на малките народи живот. Те заедно определят геополитическите правила и отношения и ги въвеждат като задължителни за човечеството.

А малките народи нямат обща стратегия как да се отнасят към големите и към себе си; те нямат склонност да се сближават помежду си именно защото малки и различни от големите. И не произвеждат (по принцип!) идеи.

Изобщо, малкият народ е феномен, който трябва да бъде изучаван.

2.

В българското литературознание не са правени никакви опити за системно мислене и за извеждане на типологията на подобните на българската литература славянски, балкански и изобщо на литератури на народите със сходна на българския историческа съдба.

Вместо това се прилагат и налагат теории и подходи, извлечени от литературите на западноевропейските народи или от руската или американската литература.

Литературоведските теории обикновено живеят кратко, понеже в повечето случаи са изкуствено построени, а не са извлечени от същността на литературата и историята на нейното съществуване и развитие. Те обикновено са нормативни, а не органични.

Затова и бързо отминават, а и появата им е повече реклама на модно явление, а не наука и размишление за литературата.

За да бъде една литературоведска теория органична и жизнеспособна, но и вярна, за да представя същността на литературата като изкуство и да открива механизмите, по които се развива и преминава от едно състояние в друго, е необходимо познаване на националната литература и литератури на други народи, както и любов към тях и техните писатели.

Тогава теорията няма да е мъртва литература, която е диагноза, получена от дисекция и аутопсия на мъртво тяло. Когато пък е изведена от частни случаи или от разбирането за нейния затворен и ограничен характер, а не като социален организъм и дело на високи и силни таланти, тя просто е едно словесно упражнение и нищо повече.

Разбира се, една истинска литературоведска теория (а и изобщо теория) не се създава заради самата нея или за някакво удоволствие, славолюбие и амбиция.

Тя е синтезирано познание, методологична основа на изучаването на литературата във всичките й проявления и състояние, обобщената истина за нея.

Литературоведът въз основа на нейните постулати поставя гледните точки, от които ще изучава и анализира. Без тази основа е трудно и дори невъзможно да се изберат такива гледни точки и тогава се действа хаотично и произволно.

Защото ще липсва и методология. А методологията е сбор от механизми и инструменти, с които се анализира, тълкува, обобщава и оценява.

Тя помага да се изгради стройно изложение на изследването, в което мисълта да бъде последователна, логически обоснована и действаща.

Вярната и добре приложена методология ще разгледа едно творчество или период от историята на литературния процес в реалния им контекст, в една по-широка цялост, за да се види истинската им стойност и се направят общовалидни изводи.

Вместо това нашето литературознание от миналото и съвременното не успява да види литературата в мащаба на литературния й процес. То се хваща за частни проблеми.

Дори за отделните писатели класици се пише сякаш са сами за себе си и не участват в някакъв контекст или процес.

Тогава дори и написаното да е проникновено и задълбочено, то е непълноценно и едностранчиво, щом го няма цялото и причината, поради която този писател се появява, утвърждава и присъства активно в литературата.

Литературният процес при малките народи е по-сгъстен, напрегнат, с интересно съжителство в едно и също време на писатели, които фактически принадлежат на различни времена, периоди, направления.

Дори автори, които са връстници, и издават в една и съща година своите най-значими книги, се различават по това, че са от различни епохи.

В нашата литература такива писатели са Иван Вазов и Захарий Стоянов. Но за да се установи това съществено различие между тях, което ще помогне за верния анализ на творчеството им, е необходимо да се види литературния процес не фрагментарно и буквално (т. е. щом са съвременници и връстници, значи са от една и съща епоха.

Формално те живеят в една и съща епоха, ала като писатели времето ги разделя чувствително), а диалектично, в рамките на литературния процес и неговата сложност и многообразност.

Но идващите от Европа литературоведски теории и методологии не предлагат такова внимателно вглеждане, защото е доста сложно и изисква много повече проучвания и изводи, наблюдения и съпоставяния.

Когато литературата се разглежда като функция на обществените процеси и изразителка на общественото съзнание и идеите, които то ражда, но и като свидетелка на случващото се в обществото, литературният процес придобива друг формат, последователност, посока, скорост и смисъл.

Тогава се създава друг тип система, която органично съществуват литературата и нейната история заедно с обществото, общественото съзнание и историята на нацията.

3.

Системното литературоведско мислене изключва изваждането на фактите от контекста на литературния процес. И това важи все едно дали изследването е рецензия, кратка статия за книга, биографична или творческа скица за автор, пространна монография за писател, направление, период, цялостна историята на литературата.

Защото всеки литературен факт, без изключение, съществува в някакъв контекст и в него само има своя физиономия, смисъл и значение, които неизбежно губи, когато бъде изваден от него.

Писателят, творчеството му, самата литература не съществуват извън литературния процес. Той е тяхната живителна среда, въздухът, който дишат, за да не умрат.

В него те са органично и диалектично свързани и обвързани с всичко, което съдържа в себе си литературният процес.

Няма друга система, в която националната литература да живее пълноценно, да открива своите тайни и да създава своите високи постижения, освен литературния процес. И да изразява националния дух и идеите на обществото.

Затова и най-важната задача на литературознанието е изучаването на литературния процес в неговото актуално състояние и движение, но и историята му в нейните преображения, противоречия и цялост.

Само тогава можем да получим „цялостно знание” (Владимир Соловьов) за литературата, писателите, творческия процес, жанровете, изразните средства.

А литературният живот е, така да се каже, „инфраструктурата” и „логистиката”, необходими за протичането на процеса.

В литературния живот са „материалните факти”: книги, списания, издания и издателства, дискусии, периодика, литературни сдружения, групи, дискусии, но и писателите…

Когато отделяме литературния процес от литературния живот, трябва да помним, че връзка между тях все пак има и тя е твърде здрава.

Защото те взаимно си влияят, въздействат, съществуват един в друг, но и си противоречат и си пречат в определени моменти.

Те са две подсистеми на системата „литература”, а подсистемите никога не са открояват физически и механично начин от системата.

Те не са „подразделения”, а органични нейни съставящи я, които се събират в нея и се обособяват като самостоятелни по определен начин и съществуват автономно всяко по свои правила и норми, ала в полза на системата. Поради това се подчиняват на нейните правила и норми.

Автономното съществуване и функциониране на двете подсистеми изисква те в никакъв случай да не се смесват произволно и едната да представлява другата.

Или изреждането на факти и явления от едната да се поставят като равностойни на факти и явления от другата и така да се описват като автентичната история на литературата.

Но така се прави в нашето литературознание - особено когато се подчертава и обосновава зависимостта на литературата от обществото. По този начин системата се разрушава и не може да бъде анализирана в цялата й същност.

Ние все още нямаме достатъчно цялостна и добре написана история на българската литература именно поради това, че системата се разрушава и двете подсистеми се разглеждат в тяхната неправилно установена връзка.

В тези истории се вижда как литературознанието ни не е способно да различава литературния процес от литературния живот като подсистеми на системата литература, поради което си служи с аргументи от една подсистема, за да обясни явления от другата, смятайки, че те са едно и също.

Затова и като причина за явления в литературния процес се посочват събития или поведение на творци, а и на държавната власт.

Подценява се автономията на литературния процес, но в същото време не се държи сметка, че той съответства по свой определен начин на историческия процес.

Периодизацията му винаги се основава на събития от литературния живот.

Литературата от своя страна е подсистема на системата общество и нация.

Фактите в литературния процес се създават в определен исторически момент, ала не остават в него.

Те живеят толкова дълго, колкото е мощен и дълговечен талантът на писателите и тяхната естетическа стойност.

Ние знаем, че „Илиада” е творба на гръцката античност и е създадена преди новата ера, но тя продължава да е актуална и днес. Днес тя придобива нови качества, откриват се в нея нови идеи.

И в голяма степен тази велика творба оказва влияние най-малкото върху съвременната литература. История и съвременност са като едно цяло в актуалното съществуване на „Илиада”.

Това обаче не означава, че литературоведският анализ непременно трябва да извади от нейната епоха и да я анализира като произведение на нашата модерност.

Резултатите от подобен анализ няма да са кой знае колко добри и полезни. „Илиада” изразява идеите на своето време и като такъв изразител е жива и актуална и днес.

Друг е въпросът, ако все пак се анализира като творба на днешния ден заради актуалността на съдържанието й.

Но тогава подходът трябва да е много внимателен и с познаване все пак на античността, на неговото мислене, представи, разбиране за литература и човек.

4.

Системното мислене освобождава литературоведа от това да бъде „нормативен” и да признава за художествено значими само онези автори и творби, които съответстват на неговия естетически вкус и разбиране за художественост и литература.

Но от друга страна, безполезен е оня литературоведски анализ, който смесва художествените стойности и признава за литература произведения и автори с нисък талант и възможности.

Нелепо е да четеш изследване, което проследява някакъв процес, очертава границите му, служи си умело с някаква методология, но подкрепя изводите си с примери без художествена стойност, бездарни и посредствени.

Това не може да се нарече литературознание!

Целта на литературоведския анализ и изводите от него е да се получи цялостен образ на състоянието на обществото, на процесите и явленията в него.

Без такъв анализ не е възможно да се нарисува картината на никое време и период в историята на обществото и нацията. Литературоведът анализира литературата, но всъщност изучава обществото и нацията.

Неговите анализи и изводи допълват анализите и изводите на историците и дори може да се каже, че ги определят. Защото само онова, което литературата е уловила, усетила, почувствала и осъзнала, реално е съществувало или се е случило по същото време.

Не го ли е установила литературата, то не е било.

Но за да придобие литературният анализ подобни способности и функции, е необходимо литературоведът да мисли системно, глобално, универсално и непременно да разглежда литературата като социална дейност, свидетел на обществените процеси и изразител на обществените идеи.

Много са важни периодите, в които се извършва преход от едно състояние в друго - в обществото и в литературния процес.

Българското литературознание все още не успяло да изучи механизмите, по които се осъществява епохалният преход от Средновековие към модерната епоха, в който приключва средновековната литература и се полага началото на възрожденската.

Все още се твърди, че връзка между двете епохи и литератури няма и че възрожденската литература започва едва ли не от нищо. Т. е. преп. Паисий и неговата „История славяноболгарская” раздират завесите на средновековния „мрак”, за да засияе светлината на новото време.

Но това е твърде опростено и не почиващо върху реални аргументи твърдение. Никой преход не е механичен край на старото и начало на самозародилото се, т. е. дошлото от нищото, ново. Такова преминаване от една епоха в друга не е възможна!

Между двете епохи винаги се очертава една, така да се каже, „зона на ускорение”, когато новата епоха вече се е зародила, но е още невидима или трудно се забелязва, но чието време без съмнение е настъпило.

Тя започва да се движи ускорено и в някакъв срок двете епохи съществуват успоредно или заедно; те преливат явленията от едната в другата, подчертават значението на една пред другата, но не може да се каже, че Средновековието вече си е отишло, а Модерната епоха се е установила.

Това литературоведът е длъжен да го установи кога е, в кой именно момент настъпва и да го докаже с примери от литературата и обществено-икономическата реалност.

Проблемът за прехода между епохите или отделните периоди е изключително важен, защото именно в такива исторически мигове се проявява цялата същност и особеност на нацията, обществото и националната литература.

Разбира се, най-важно е каква е предходната епоха в края на своето съществуване и какви характеристики притежава новата епоха в зората на своето битие. От това зависи в какво състояние ще е литературата в преходните моменти.

Тук са тайните и на самата литература, на нейната устойчивост и способност да се променя и превъплъщава в нови измерения.

Сега се извършва преображението на традициите, отсяват се наследствените белези, които ще се проявят отново в новата епоха, но и се изчиства всичко онова, което ще остане в миналото и няма да бъде продължено.

В този момент се извършва преображението на общественото съзнание. Литературата го съхранява и свидетелства за него, но е необходимо голямо изследователско умение, за да бъде забелязано и описано адекватно.

Нямаме ли картината на този момент, едва ли ще можем да установим каква е изобщо литературата в новата епоха в цялото нейно съдържание, идеи, сила на внушение, способност да свидетелства за времето и да изразява неговите идеи.

Системното мислене е мащабно мислене. То позволява и на малкия народ да възприема и пресъздава себе си и света, в който съществува, в техния универсален смисъл като участник в симфонията на културите и литературите.

Защото важен е не толкова техният диалог, който в повечето случаи е чисто и просто монолог на голямата култура пред малката, а симфонията, съзвучието и разбирателството между тях като равноправни участници в един общ за всички процес.

Всички изпълняват една и съща композиция, но всяка култура и литература излъчва собствен тон и звук и по своему изпълнява композицията.

Замлъкването на една култура или литература означава обедняване и омаломощаване на звука на цялото, намаляване на звучността на цялата симфония.

В такъв контекст отделната национална литература по-лесно ще осъзнае своята роля и важност както за самата себе си, така и за целия световен културен и литературен оркестър.

Системното мислене преодолява провинциализма! Провинциалното съзнание е една от най-големите беди на българския ум. Провинциализмът е голямата беда за малкия народ и неговата литература.

Той ги кара да са потиснати и да се смятат недоразвити, изостанали, непълноценни и че за да излязат на широкия „европейски път”, трябва да подражават и да заприличат на „европейците”.

Ние сме натоварени от историята да излезем от литературоведските си пороци, да погледнем на себе си като на мислители и анализатори на обществените процеси, за да придобием и умения за пълноценен и смислен анализ на литературата.

Литературознанието е длъжно да обича литературата и да я говори за нея като за върховен изразител и свидетел на обществените процеси, на националния дух.