Иван Д. Христов

Вървя през житната нива и обгръщам с очи разцъфналата шир от разлюляно злато. В синьото небе пътува бял облак, раздиплил позлатения си гребен, а слънцето разплискало любов, целува земята с поток от палещи лъчи…

Полъхва тих вятър и мигом се подемат злато - зърнести вълни и преливат една в друга, докато се изгубят в маранята на летния ден. Над нивите дълго се носи мирис на зряло зърно и препечен хляб.

Забелязвам как натегналите от плод класове замислено се вглеждат в земята. Откъсвам зрял пшеничен клас и едрите му зърна натежават в ръката ми.

Струва ми се, че съм попаднал в някое безкрайно море, че се люшкам под гръмкия ритъм на падащи и ставащи вълни.

Неволно си спомням ранното ми детство - ръжения хляб и почернялото от жега и вятър бащино лице. И кой знае защо, чувствам се и радостен и тъжен…