Пенка Чернева

На Надя Попова

Върнаха се мокри и мълчаливи. Той я пое от лодката и внимателно, като скъпа чуплива вещ, я остави на земята. Жената тръгна, смеси се с дъжда, дъждът се оцеждаше от роклята по краката й.

Имаше странното чувство, че нещо я моли да спре, някаква невидима сила я кара да се върне обратно. Не спря. Не се върна. Не се обърна. Така е по-добре. Дъждът беше заличил разликата в цветовете на небето, морето, реката.

Късно беше за каквото и да било. Не може по това време един дъжд да е неочакван. Но въпреки това тя бе спряла до „Есперанса” и бе помолила:

- Карайте. До отсрещния бряг.

По някое време в лодката й се стори, че някога друг път е изживявала същия този миг или че същият този миг й предстои, тя ще го догони и ще го изживее наново.

Бе отметнала глава, имаше усещането, че лежи върху трева и както е загледана нагоре, изведнъж земята започва да се полюшва, полюшват се и крайчетата на небето, тя натиска ту едната, ту другата си ръка да пази равновесие, притиска цялото си тяло о земята да спре това люлеене, но то става все по-силно, парчето земя, върху което лежи, се откъсва и увлича със себе си също такова парче небе…

Така, между къс земя и къс небе, се бе почувствала веднъж, отдавна, когато непреодолимо желание я бе принудило да слезе от колата, да нагази в поляната край пътя и да спре под рехавата сянка на едно младо дърво.

Караше тежка бременност и бе убедена, че само тази трева под тази нежна сянка ще внесе покой в промененото й тяло. Почувства лекота и сигурност.

Също както в полюшващата се лодка. Откъде идеше тази лекота и този неизразим душевен екстаз? Загледа се в мъжа с веслата. Той не беше отронил и дума.

Ръцете му бяха силни, сякаш се бяха срасли с веслата. Ръце, на които можеш да се оставиш да те водят. Имаше някаква магия в притихналата река, в лодката посред водите й, в непонятния език, на който веслата си общуват с нея.

- Заваля. Да се връщаме ли? - сепнаха я думите на лодкаря. Искаше й се да извика: не разваляйте магията, моля ви! На глас каза тихо:

- Не. Карайте нататък.

Дъждът се усилваше. От пелената му река, море и небе ставаха еднакво белезникави на цвят. Когато стигнаха устието, лодкарят за втори път наруши мълчанието:

- Отсрещният бряг е много далече.

- Нищо, - каза тя - важното е, че съществува.

Съпругът й я посрещна гневен. Нали ти казах, че ще вали, развика се. Само глупачка може да се разхожда по реката в такъв дъжд. Не разбираш ли, че лятото свърши и че трябва да се махаме по-скоро оттук. Сега и колата ще намокриш, нещастнице! - кресна и така силно затръшна вратата, че за малко да премаже ръката на Лина.

Тя не беше попитала мъжа от „Есперанса” как се казва. Не му беше казала и своето име. Кратка среща в края на лятото, която скоро ще бъде забравена. Всеки по своята пътечка, всеки на своя бряг.

Лина огледа натъртената си ръка. Болеше я. Заболя я още повече, когато видя пръстена. Камъкът на любимия й пръстен го нямаше, на пръста й беше останало сребърното му гнездо. Ще трябва да огледа на спокойствие пода, седалките, цялата кола. И защо пак й се случва случка с пръстен?!

Имаше някаква пристрастеност. Беше й останал смътен детски спомен за галеща ръка, топла и целителна, а пръстенът на майчината ръка й изглеждаше приказно красив.

Мамо, дай да му видя оченцето, - молеше майка си да се полюбува на аметистовото камъче. Когато пръстчетата ти порастнат, той ще бъде твой, галеше я ръката с неземно красивия пръстен.

Обирът в жилището бръкна направо в душата й. Крадецът беше обърнал всичко наопаки, до последното чекмедже, до последната възглавница.

Пари, разбира се, не беше намерил, но скромните й бижута ги нямаше. В това число маминият пръстен. Беше неутешима. Голяма работа, почна да я дразни мъжът й, едно изкривено железце. Той много добре знаеше, че не е така, но беше започнал вече периодът на голямото незачитане.

Все по-често я обиждаше и нагрубяваше, дори пред детето. Колкото по-забележими ставаха нейните професионални успехи, толкова по-язвителни биваха неговите упреци.

Присъединяваше се и майка му, още по-злъчна и коварна. Лина много искаше и дълго се надяваше свекървата поне донякъде да замени мъртвата й майка и правеше всичко, което зависи от нея.

Не се получаваше. Уважението срещаше неуважение, кога перфидно и тънко поднесено, кога почти по каруцарски маниер.

Нищо, направено от Лина, не беше достатъчно добро, умно, полезно и така нататък. Всичко, харесвано от Лина, не беше достатъчно изискано, напротив, беше направо незначително и никакво.

Като например онази самаркандска ваза, бяха й я подарили колегите по някакъв повод. Свекървата дали неволно, дали съвсем волно я бе бутнала и изкара детето виновно за всичко. Лина щеше да отмине счупеното, но не можеше да преглътне пренебрежителното: голяма работа, на Женския пазар има къде по-хубави вази!

Отначало мъжът й я подкрепяше, като деликатно се дистанцираше от майка си. Постепенно мина изцяло на другата страна. Направиха убийствен тандем срещу „нашичката за къде се е нагиздила така, че без нея не може да се съмне, не може да се мръкне”…

Една нагиздена мургава ръка привлече погледа й в трамвая. На всеки пръст имаше пръстен, един от тях - нейният, маминият! Зави й се свят, обля я ледена пот. Направи си път до собственичката на мургавата ръка.

Започна по женски: много красиви пръстени имате, сигурно с всеки от тях ви свързва някакъв спомен, а на мен един от вашите пръстени ми напомня нещо много скъпо, бихте ли се съгласили да ми го продадете, готова съм да платя колкото кажете.

Гримаса и ядовит поглед насреща. Опита по друг начин: не знам откъде го имате, но ето този пръстен тук е краден, откраднат е от моя дом, да се разберем с добро, колко искате за него… Мургавелката разбута хората пред себе си и скочи. Щом трамваят потегли, Лина я видя да показва среден пръст.

А сега ще трябва да прежали и този пръстен, от който й е останало само сребърното колелце. Групата се движеше бавно по улиците на далечния северен град, бяха стояли дълго край паметника на Кирил и Методий, толкова неочакван в далечния север, толкова до сълзи чак въздействащ.

Не им се прибираше в хотела, беше късна вечер, но по това време в северния град слънцето забравя да залезе, вървяха по улиците, спираха пред витрините на отдавна затворените магазини.

Екскурзоводът сложи ръка на рамото й: харесахте ли си нещо, колко жалко, че е затворено. Харесала си беше, беше го избрала веднага и беше сигурна, че ще го помни дълго.

Почти не спаха тази нощ, много пяха, смяха се, и стихове се чуваха, и грешни падежи и думи. Тя изрецитира онова прекрасното за целувката наместо пръстен. Тръгваха си много рано, екскурзоводът задържа ръката й малко повече от обичайното…

Мъжът от „Есперанса” я пое от лодката, стори й се, че остана в ръцете му един миг по-дълго, очите й бяха на височината на неговите тъмни и питащи, тя изпита страх, че ще я остави на земята и това никога повече няма да се повтори…

Един ден на входната врата се звънна. Тя отвори, мъж в моряшка униформа на шега й козирува, имате поздрав от Мурманск, аз съм случаен приносител.

В плика - кратичко писмо: дано съм запомнил, че това харесахте и понеже не зная на кой пръст ще го носите, целувам цялата ръка…

Изтърпя някак си хулите, подозренията и подмятанията на тандема майка-син, уверяваше ги, че си е предплатила пръстена, че не се е надявала да го получи и вече е била забравила случая.

Нищо от това не беше истина. Истината беше друга: при нея винаги се случваше да съжалява за това, което е могла, но не е направила, и много често - да се разочарова от направеното. За нестореното може да си представя варианти: ако-ако. Може да пропъжда лошото, грозното, пошлото. И да задържа при себе си хубавото, топлото, вълнуващото. А стореното си е сторено и нищо повече не може да се направи.

Понякога се улавяше да съжалява, че не е направила нищо повече. Като при онова детенце, което си чакаше реда, другите казваха кое какво си е наумило и какво би искало, то каза тихичко: аз съм за погалване…

Нищо вече не може да се направи, наистина. Ще огледа на спокойствие пода, седалките, цялата кола. Може пък да намери камъчето. Да беше попитала лодкаря как се казва и как живее без своята „Есперанса”.

Бе зърнала периферно една жена пред прага на близката барака, можеше да попита мъжа със силните ръце сънува ли кораби понякога, когато реката му отеснее. И в кой сезон на душата се свива, когато лятото си е отишло, без да го погали.

Можеше да му благодари, че й подари надеждата за отсрещния бряг.

Лина нямаше как да знае, че за Марин тя самата е била надежда. Защото реката има два бряга и всеки от тях е отсрещен за другия.

На дъното на „Есперанса” той щеше да намери скъпоценно камъче. И щеше да го къта до идущото лято.