Георги Михалков

В гората беше тихо. От време на време се разнасяше птича песен, изпълнена с радост и възторг. Между клоните предпазливо се прокрадваха слънчеви лъчи и листата на дърветата блестяха като златни монети.

Вятърът леко поклащаше храстите, сякаш в тях се криеше някой, който любопитно надзърташе. Наблизо монотонно ромолеше поток.

Димо вървеше бавно, наслаждавайки се на тишината, на чистия въздух, на дълбокото безоблачно небе, синьо като невинно детско око.

Той обичаше тази гора и често минаваше по пътеките, които го извеждаха ту на изток, ту на запад. Днес беше тръгнал към село Свила, закътано в пазвите на планината.

Отдавна не беше ходил там. Малко хора живееха в Свила, повечето възрастни, но много скоро никой нямаше да остане там.

Малките села в планината неусетно и тихо изчезваха като хора, които кротко се преселваха във вечността.

Преди десетина години в близките села имаше гиздави къщи, хора - млади и стари, и деца, които тичаха по ливадите, а есен гласовете им ехтяха в училищните дворове.

Димо излезе от гората и по една пътека, която отдавна знаеше, тръгна към селото. Изкачи малък хълм. Селото се показа пред очите му. Беше се свило в неголяма долина, оградено от хълмове като крепостни стени.

Малките къщи се притискаха една към друга като скупчени деца. Димо се спусна надолу и пое по една от криволичещите улици. Мина покрай къща, скоро ремонтирана.

Керемидите на покрива ярко червенееха, чардакът беше подновен с дъбови дъски, а стените боядисани в тъмножълт цвят, който грееше и топлеше.

Димо погледна към двора и остана учуден. В него бяха наредени скулптурни фигури, керамични делви, амфори. Това му се стори странно и необикновено. Явно някой беше купил тази стара къща, беше я ремонтирал и наредил в двора скулптури.

Кой ли е дошъл да живее тук, в това далечно село - запита се Димо. Той се приближи до оградата на къщата, за да разгледа по-добре скулпторните фигури. И както гледаше не забеляза, че към оградата се приближи мъж, може би стопанинът.

- Добър ден - поздрави мъжът.

- Добър ден.

Непознатият беше около седемдесетгодишен, висок, слаб с бяла като сняг коса, бяла брада и с очи - по-сини от небесната синева.

- Тук ли живеете? - попита мъжът.

- Не - отговори Димо. - Живея долу в градчето, но обичам да се разхождам в гората и понякога минавам оттук, през селото. А вие сигурно живеете тук?

- Да, от половин година, но още не познавам добре съседите. Повечето от тях идват тук само пред лятото.

- Да. Много напуснаха домовете си и отидоха да живеят в градовете, а някои заминаха за чужбина. Но вие не само сте дошли да живеете тук, а сте донесли и много красота - каза Димо.

- Да. Направих малка изложба в двора. Ако искате по-добре да я разгледате, заповядайте - и той отвори дворната врата.

Димо влезе. Дворът наистина беше изложба на открито. Имаше скулптури, делви, амфори.

- Скулптор ли сте? - попита Димо.

- Да. Цял живот живях в големите градове и сега, когато вече станах на години, реших да се усамотя на спокойствие. През повечето време съм сам и затова се радвам, когато някой ме посети. Предполагам, че не бихте ми отказали да изпиете с мен чаша вино. Приятно е човек да седне и да изпие с някого чаша хубаво вино.

- Благодаря. Не бързам.

- И аз ви благодаря. Казвам се Васил Гинев.

- Аз съм Димо Милев.

Васил и Димо седнаха под лозата до дървена маса. Скулпторът изнесе вино, чаши, чинийка с нарязан кашкавал, напълни чашите с вино, вдигна своята и каза:

- Наздраве. Радвам се да се запознаем.

Двамата отпиха от хубавото домашно вино.

- Казахте, че сте скулптор - погледна го Димо. - Сигурно цял живот с това сте се занимавали?

- Това ми е професията.

- Интересно как сте открили призванието си? - попита Димо.

- О, това е дълга история. Като дете не знаех и не предполагах, че ще стана скулптор. Роден съм в малък южен град. Баща ми и майка ми бяха обикновени хора. Баща ми - строител, майка ми работеше в пощата. Имах брат, по-голям от мен. Като дете бях много палав. Правех лудории след лудории. Баща ми и майка ми бяха вдигнали ръце от мен. Не учех, често не ходех на училище. Брат ми, за разлика от мен, беше послушно момче. Пееше много хубаво. Веднъж имаше училищно тържество в читалището. Брат ми трябваше да изпее две народни песни. Отидохме на тържеството татко ми, майка ми и аз. Салонът беше препълнен. Дойде време брат ми да излезе на сцената. Той застана пред публиката и запя. Пееше чудно. Когато свърши в слона избухнаха ръкопляскания. Публиката беше възхитена. Седях до майка ми и забелязах сълзи в очите й, тя плачеше от радост и от гордост. В този миг усетих, че и аз искам да направя нещо, което да накара мама да заплаче от радост. В училището най-много ме привличаше рисуването. Започнах повече да се старая, а и учителят по рисуване ме поощряваше. Завърших Художествената академия, но преди да направя първата си изложба мама почина. Не можах да видя сълзите й, блеснали от радост в очите й, но реших че всичко, което направя в бъдеще ще посветя на нея. Работех, виждах радостта в очите на хората. Днес видях радост и във вашите очи, когато гледахте скулптурите през оградата. Тази радост ме прави щастлив.

Скулпторът замълча и светлосините му очи се загледаха към отсрещните зелени хълмове. Денят беше слънчев.

А на фона на величествената планина се открояваха скулптурите в неголемия му двор.

Те може би щях да бъдат тук вечно, за да радват всеки, който мине случайно по малката селска улица.