КАТО ФИЛМ
Вече не можеше да става от леглото. Пазеше го, както казваше баба й, а тя се смееше - какво му е на леглото, че да го пази и от кого. Втренчваше се в таблата му с изрисуван лебед и в детската й представа всичко си идваше на мястото. Красивата птица има нужда от закрила, макар водата и небето да бяха спокойносини и да не предвещаваха нищо опасно.
Сега отново се налагаше да прекарва денонощно в друго легло и да го „пази”. Помагаха й, макар и за кратко, книгите, струпани на нощното шкафче до главата й.
Те отвличаха вниманието на поетесата от болестта, която се бе заселила в сърцето й завинаги. Там бяха и спомените за скъпи хора, отдавна отпътували към по-добри светове, в които болестите не съществуват.
- Подай ми ръчица - казваше баба Верка и мачкаше с палец и показалец ръчичката на Вяра. После и челцето, като си наплюнчваше пръстите или правеше въртеливи движения на слепоочието й. Следваше и масаж на крачетата, сетне болката бе побеждавана. Без хапчета, инжекции и сложна апаратура, само с компреси и оцет.
Когато след ден-два се окопитваше и скачаше от леглото, Вяра още по-настоятелно молеше баба си да й измисля приказки за юнаци и караконджули. Разбира се, първите винаги побеждаваха, а другите си получаваха заслуженото наказание.
Но как се лекуват болестите на сърцето? Баба Верка я няма отдавна, за да й помогне. Тя си тръгна един ден, без да си вземе сбогом - тихо, в съня си, като птиче. Беше кротка жена. Никога не повишаваше тон, нито държеше гарез на някого.
Случваше се понякога да замълчи и да гледа дълго през прозореца, без да отговаря на безбройните въпроси на малкото момиченце. Тогава Вяра също замълчаваше и се сгушваше в нея, а топлите ръце на баба я галеха по косичката.
Косите й сега бяха посивели и не й трябваше гребен, нито огледало, което да отразява безпомощните й очи, преди дълбокосини, като на баба й.
Странно как започнаха да си приличат двете, макар и в различни дрехи и по-бързо отброяване на часовете.
Баба Верка никога не бързаше, макар да беше сръчна и всичко да си идваше на мястото в определения час. Питката бе топла, градинката окопана, а привечер цветята се радваха на влага и възхита.
Винаги смогваше и никога не се оплака за нищо. Не беше никога уморена и ръцете й винаги правеха нещо.
Сега в този домашен затвор също имаше цветя, но в саксии. Дори капризни орхидеи от чуждоземски страни. Те не ухаят, само са част от интериора. Загиваха по-бързо от градинските си посестрими, но Вяра ги получаваше по даден повод, например представяне на своя книга.
Мярна се в спомена й грамаден букет от рози, които клюмнаха на втория или третия ден - красиви за кратко, скъпи жестове на уважение и внимание, които не винаги изискваха същото.
Кога за последен път бе помирисвала истинска роза, като онези от венците, които децата изплитаха за празника на буквите?
Стаята се изпълни с детски глъч и смях, замириса и на зеленика. Слънцето изведнъж стана по-жежко и разтопи сладоледа във фунийката, лакомството, без което този празник нямаше да е истински.
Сладостта по устните й бе неописуема, усещаше я и сега. Тези устни, на които подсилваше цвета с черница, когато беше вече „мома”, а по-късно и с червило.
Баба й не я укоряваше тогава, а се подсмихваше под връзката на забрадката и я тупваше леко по дупето: - Не бързай, чедо, и това ще дойде един ден, няма да се разминеш с късмета си.
Вяра очакваше този „късмет”, в резултат на който отгледа синовете си, вече големи и самостоятелни мъже, бащи на деца с деца.
Сама в стаята, Вяра гледаше филма на живота си, завъртян на бързи обороти. Ден след ден. Наближаваше краят на лентата, на места цветна, а на други чернобяла.
Както е редно при всички хора. Оставаше последният надпис…