ДЕНЯТ
Из “Всичко, както всеки ден” (1973)
ДЕНЯТ
Загрижен ден. Звъни зора мъглива.
Оцежда се от покривите влага
на хората в очите да попива,
на мислите им примка да залага.
Но хората, преспали до огнище,
изпълнени със детско трополене,
не казваха за грижите си нищо -
минаваха усмихнати край мене.
Не чувстваха, че дъжд отгоре пада,
че тоя дъжд до кости ги измокри.
Те виждаха деня в оная сграда,
която вечерта ще има покрив,
те виждаха деня в ония длани,
изсекли върху камъка кокиче
и в нишките за дреха изтъкани,
и в хляба, който бавно се изпича,
и в грохота на влакове огромни,
и в зърното на мокрите полета…
Да, този ден със слънце ще се помни
от слънчевите песни на поета.
НАПЕВИ
На поета партизанин
Кирил Маджаров
Корени букови слизат.
Еньовче в здрача гори.
Къщи до бряст и до извор
има по тия гори.
Яростно крие боаза
дири на черни коне.
Само сърцето си пазя.
Я го опазя, я не…
Хората черпят с ракия.
Вино малиново ври.
Кости оставих по тия
букови тъмни гори.
Всичко за мене е кратко.
Тръвам. И само видях
облак от черни забрадки -
бели пътеки към тях.
СЪЩНОСТ
Огъня от вятър остър пазя,
зърното - от юлски суховей.
Пазя от тревоги, от омраза
тоя, който утре ще живей.
Залъка си сетен бих откъснал
да е весел, да замръкне сит.
Рухнал бих от залпове разкъсан
вместо него върху някой зид.
В жилите ми рязък тласък тупа -
сълзите си крия в полунощ,
да не би на него да се струпа
болката ми и да стане лош.
И спасявам слънцето от облак,
вярата - от навика студен.
И спасявам първата му обич
всяка нощ за утрешния ден.
…Спи дете на топлото ми рамо
с поглед чист по изгрев и роса.
И разбирам, че от всичко само
себе си не мога да спася.
ЖАЖДА
…Когато влязоха в една пустиня
и хлябът беше свършил, и водата,
те изведнъж разбраха - ще загинат.
Да се завърнат - късно. А нататък?
Свирепа беше жаждата им, страшно,
гореше ги, не можеха да дишат.
А хоризонта беше пуст, запрашен,
препълнен с пясък, друго нищо.
Едните почнаха да стенат и да плачат.
Проклинаха честта си, свойта същност
и гледаха нататък с поглед мрачен
към другите - спокойни, жадни също.
Но другите си мислеха за всяко нещо -
за слънцето, за хората оттатък,
за своята земя, за нещо смешно,
за пътя безнадежден, страшно кратък.
И засънуваха реки, реки студени.
Потапяха уста във извор смътен.
Осъмнаха внезапно утолени.
А първите от жажда бяха мъртви.
ТРЕВОГА
Оставам аз във паметта ви
със звук, със багра, с тишина,
с това, което ще изправи
човекът паднал настрана,
с това, което от бащите
започна и ще продължи
след мен към дните неоткрити
без мъка, злоба и лъжи,
с оная чистата идея
под знамена със цвят на кръв.
Дано успея. Ще успея
да бъда винаги такъв.
Кръвта ми тоя свят тревожи.
Не, не живея на шега!
И във пръстта глава да сложа,
над мен ще се стопи снега.
ОТДАЛЕЧАВАНЕ
Вратите отвори да плисне въздух леден,
гледец от морава звезда на прага да се спре.
И в този първи миг, и в този миг последен
да мисля, че заспивам с теб и с тебе съм добре.
Дойдох за малко, от далеч звезда донесъл,
надъхан с ветрове в горчива пепел под дъжда,
дойдох във себе си разплакан, външно весел,
усетил във очите ти и в думите вражда.
А пак очите ти са тъмни, топли още
и устни чака кожата ти гладка, тръпне пак.
С обърнат гръб, с душа, ударена от снощи,
след дълги часове ме сварва изгревът на крак.
На много празнични трапези днес ме чакат -
от студ да ме спасят, на мълниите от гърма.
Единствено не чакаш ти. И тръгвам с влака,
и векове не мога да се върна у дома.
МОЖЕ БИ…
И душата изстива, внезапно изстива,
без да видиш това, без да знаеш защо
към човека, със който пътека трънлива
си преминал…И страшно, и болно е то.
Нямаш сили за ласка, дори за утеха
дума нямаш, а само в сърцето ти - жал.
Хлопнеш тежки врати, метнеш пътната дреха
и пътуваш далеч недоял, недоспал.
Може би между всичко, което било е,
има миг разрушителен? Трябваше ти
да усетиш това, да направиш завои,
да се върнеш назад, да разтвориш врати,
да изтръгнеш от себе си чувството още,
че си сам и пътуваш така във нощта.
И горещите устни в самотните нощи
да целунеш с разбити от вятър уста.
Да забравиш за миг всички тъмни идеи,
всички тежки дела, всички мисли отвъд
и да знаеш, че ти си единствен за нея
и че тя е единствена в трудния път.
РЪКОПИС
В приказка попадам като в пряспа
и не мога да избягам още.
Ветровете влизат в дълга разпра
денем с облак, със мъглата нощем.
Лунен кръг в липите се закача,
позлатява всяка тяхна гънка.
Зърнест сняг нахлува в полуздрача.
Светлината става много тънка.
Храстите напомнят ръкописа
сам объркан, писан безразборно.
Ти не знаеш думите какви са -
те са всички образи на хора,
тупкащи, задъхани от изгрев,
луди, на лъжа неподчинени,
първият, последният ми изблик,
същия в нощта, такъв и денем.
Ритъмът в сърцето е стакато.
Звънва ясно в ударите къси
слънце като тежко, старо злато
и кова за теб от пламък сватбен пръстен…
ВЛАК
И пътувам пак. И слънце ме обгаря.
И дъждът погася моите следи…
Чакай ме на следващата гара,
винаги по гарите бъди!
Моят влак ще профучи оттука.
Той не е така обикновен.
Мълния в прозорците му чука.
С дъжд го среща идващия ден.
Пепел между зъбите ни хруска,
застояла глътка в гърлото горчи.
И край нас планетата препуска
скрила от замайване очи.
В коридора висят тежки дрехи
с дъх на пясък, въглен и цимент.
Вместо куфар носим за утеха
образа на град непостроен,
слънчев диск и стрехи огнездени,
улици със смътни имена:
пролет - слънцето избухва в мене,
изгрев - плисва бяла светлина.
И през дните тъмни, в дните бели
след години минали с калта,
тоя влак внезапно ще насели
с радост и добруване света.
БРАНЕ НА ТЮТЮН
Две крачки преди изгрев в мрака рехав
като вода, която се обистря…
Очите си разсъмвам с хлад от изток,
в слуха с петел, на рамо с тежка дреха.
Въздъх на хора. Жилав пласт на рамо.
От понеделник ми люти в очите.
Във вторник жажда ме измъчва само.
Плещите в сряда стават по-превити.
В четвъртък хляба ми се усладява.
Във петък мисля за неделя и тогава
разбирам в събота, че има още
бране за пет такива дни и нощи.
Препълнен кош тютюн - два хляба обли,
за тебе рокля, а за мене шапка,
петел наперен - от дъгата капка,
завивка бяла също като облак.
След коша кош. И дните натежаха
почти за къща с орехова стряха
от розов камък, с букови корнизи.
Тежат, тежат навързаните низи -
на слънцето опъстрената дреха
две крачки преди изгрев в мрака рехав.
ИКАР
На падналите за свобода
Кова от звездни люспи яростни крила.
В небето ме изтегля страшна сила.
Кръвта човешка колко силна е била -
смъртта дали я би успокоила?
От себе си излизам като гъвкав смок
от кожата на старите привички.
Поглеждат ме със гняв студен. Брегът висок,
от който полетях, изплаши всички.
Предричаха ми смърт. Смъртта не бе една…
Неверниците, скрили в пазви злоба,
облякоха във черно моята жена
и търсеха сърцето ми във гроба.
Не чувате ли звън в нощта? Кова, кова
крилата си от слънчев лъч откъртен.
Изгрява рано сутрин моята глава
и падам във душите ви безсмъртен.
ТАБЕЛКАТА
Ти помниш табелка такава -
бръснарница ВЕСЕЛ ЖИВОТ.
С две лампи денят продължава
над мокър от стъпките под.
От зимната вечер затрупан
пристъпваш по две стъпала.
Бръснарят снега ти отупва
със малка и остра метла.
Запенен на печката в пара
огромният чайник шепти.
С опарени пръсти бръснаря
захвърля капака. А ти
на стола олющен задрямал
сънуваш как в юлския ден
по ситна и хрупкава слама
се връщаш в дома уморен.
Бръснарят е виждал такива -
години след него лежат.
Събуждаш се бръснат и живо
поемаш по снежния път.
Остават далече след тебе
две лампи над мокрия под
и малката стара табелка -
бръснарница ВЕСЕЛ ЖИВОТ.
ВОДА
Чудатите мъже, мъже чудати…
Когато мартенски порой гърми
от зимника изваждаха лопати
и зидаха във припека чешми.
Със трескави очи, с неистов трепет
те падаха от страшната си жад
и рукваше вода във сухи шепи,
и носеше по пътищата хлад.
С тютюнев дъх горчаха ветровете,
раздипляха се буки и ели…
И никой за труда им не се сети
жълтица или хляб да отдели.
… За мъст и удар камък не прахосвай!
Вгради го в зид, вгради го във чешма.
Вземи си жилка от дъжда и после
сама ще потече вода, сама.
Вода от хладна дълбина пролята -
вдъхни я с дъх, опитай я с очи.
Мълчи и пий! Водата тук е свята
и на такова място се мълчи.
НОВИЯТ ГРАД
Както звънва по плоча подкова,
тъй звъни по желязото чук.
В този град и реката е нова -
от върха я докарахме тук.
В този град от априлската жега
даже камъкът пусна листа
и децата, родени във него,
са на възраст от седем лета.
Те не помнят на коня камшика.
Тънки гуми… Вихрушки от кал…
Някой горе на покрива вика
сякаш близък човек е видял.
Има радост, ми казва, голяма,
обща радост - това е закон.
Сватба правим на покрива. Няма
още сватбен за всички салон.
Вино силно за силните хора.
Писва музика. Удрят пети…
Пъстро множество, сякаш отгоре
вавилонска градина цъфти.
Няма време човек да отдъхне,
да полегне на твърдия нар.
Пъстър облак по хълмите съхне
като риза, опръскана с вар.
