ЛОВ
Знам какво видях. И съм сигурен, че всичко стана точно така, както съм сигурен, че те виждам и теб в момента.
Но ако кажеш на някой, ако ми довлечеш полиция или от ония нахални журналя, ще отрека всичко, даже и това, че изобщо съм те виждал, разбираш ли ме?
Познавам мъжа ти откак се помня - къщите ни бяха една до друга и заедно израснахме. И да знаеш, не беше добър човек. Имаше нещо гадно в него. Какво точно - не знам, но още ми настръхва четината, като се сетя.
Веднъж намерихме една котка до старото кино. Тъкмо беше родила и до напращелите й цицки се гушеха две котета - голи и слепи като мишки.
Стоил ги смачка и двете: просто стъпи отгоре им и малките им телца изпукаха като узрели сливи. Аз не издържах, превих се на две и повърнах.
А когато вдигнах глава, видях, че котката ме гледа и от очите й капят сълзи. Изобщо не можа да помръдне, само се сгърчи и умря, заклещила третото в мъртвата си утроба.
Тогава започнах да страня от Стоил; колкото пъти го погледнех, виждах оная котка и смазаните й котета. И ми се гадеше от мене си, задето не направих нищо да я спася.
После, знаеш, завърших Лесотехническия и започнах работа в Горското. Бях забравил Стоил и хич не ми липсваше, да ти кажа.
Докато един ден бай Коста - и него го знаеш, живее до автогарата - не ме взе на лов с дружинката. Не беше много редно, курс не съм карал, но все пак съм горски.
Там отново видях мъжа ти; и той станал ловец. Много ми докривя и си помислих да си хвана пътя овреме, но Стоил ме прегърна, като да съм му роден брат и ме повлече със себе си.
Тръгнахме през Чамкория - тая година Малкото Мите ся под нея картофи и всяка вечер една сюрия прасета се смъкват да ровят. Имаше цяло вървище през гората, та не беше никак трудно да ги намерим: тъй си мислехме тогава и двамата.
Но стана друго. Да сме вървели километър, най-много километър и половина, когато следите изведнъж изчезнаха.
Нищо!, сякаш цялото стадо се беше разлетяло по дърветата. Беше почти в края на гората и през рехавите клони се виждаха камъните на Голо Бърдо.
Там я видяхме за първи път. Сърната! Застанала беше на една скала, изпъната като струна. Сигурно имаше поне триста метра до оная скала, но аз я виждах тъй ясно, щото ако протегнех ръка, струваше ми се, ще я пипна.
Никога не съм срещал нещо толкова красиво, казвам ти - ни жена, ни цвете! Главата й - като окъпана с кафе и мляко, нататък козината й ставаше по-тъмна и по-наситена - мека и нежна като кадифе.
И блестеше: всеки косъм сякаш беше облян в сребро и събираше лъчите на следобедното слънце, а после ги отразяваше право в очите ми.
За един миг повярвах, че ако на света има богиня, тя стои точно срещу мен и ме чака - тъй красива и приказна беше тая сърна.
Обърнах се към Стоил и настръхнах - беше оголил зъби като хрътка. Ако в оня момент бе изръмжал, то щеше да бъде най-естественото нещо на тоя свят - толкова нищо човешко нямаше в него. Когато извърнах глава, сърната беше изчезнала.
Тръгнахме да се връщаме - ни до лов ми беше вече, ни до нищо. А в гората изведнъж стана толкова тихо, щото все едно вървяхме през гробище.
Катерици, сойки - всичко се беше покрило вдън земя и на мен ми се струваше, че под краката ми пращят не съчки и шумки, а кости и черепи.
Налитали са ми бракониери да ме секат с брадви, една зима затънах в двуметрова пряспа и с часове рових като куче, докато се измъкна, а по врата си сякаш усещах бялата смърт да пъпли с ледени пръсти, но такъв страх, както оня ден в гората, казвам ти го честно - никога не съм брал.
Прибрах се у нас и още същата вечер ме втресе. Цяла седмица лежах, а като се пооправих, отидох право при бай Коста и го питах дали е виждал такава сърна.
„Не съм, каза той, ама знам за нея. Преди бая години имахме в дружинката едно каракачанче - голямо лайно беше, ще знаеш. Целеше животните в краката - не да ги убие, да ги осакати. Веднъж удари лисица и още жива я обеси на един клон. Ей тогава вече не издържах и му шибнах един в зъбите. На такава гад не трябва да й се дава не пушка, ами и прашка в ръцете, ще знаеш. Та той каза, че видял като твоята сърна. А след туй се побърка. Превъртя му сачмата, ще знаеш. Заряза си децата, жената и хукна по Джендема като халосан. Там някъде се и затри. Барем два месеца обикаляхме цялата дружинка, милиция дойде и една рота войничета го търс? башка, ама и до ден днешен нищо. Ни кокалче, ни парцалче! Не че го жаля, на такава гад не трябва да й се прощава, ще знаеш, обаче!…”
А после се прекръсти три пъти. Ако видиш бай Коста, дето псува Господа и цялата му рода за щяло и не щяло, да се кръсти, значи си видял всичко!
Две недели подир това се видяхме с мъжа ти в кръчмата до Горското - брадясал като поп и пие ракията като да е чешмяна вода.
Ти твърдиш, че малко се бил променил, аз ти казвам, че направо се беше смахнал. Хич не ми се занимаваше с него, но тръгнах да го изпращам: едно, че сме били приятели все пак, но повече - да не направи беля и да не утрепе някой човек.
Не му личеше изобщо да е пиян; крачката му беше здрава и не заваляше думите. А като стигнахме до мостчето на Горна Бяла, и двамата се смръзнахме - на другия край стоеше сърната и ни чакаше.
И пак все едно до мене беше - хем красива, хем толкоз страшна, че да не шеш да я погледнеш. Но аз я гледах право в очите и казвам ти, тия очи не бяха на животно, човешки бяха!
Не можах да спра Стоил, хукна след нея като хрътка, а аз - подире им. Някъде към последните къщи, до Славчови, ги изгубих.
Повъртях се малко и тръгнах и аз през гората. И пак оная мъртвешка тишина…
Стоях и треперех като лист, и се ослушвах да чуя нещо. И го чух, ама по-добре да не бях. Вълчи вой - проклет вълчи вой - тънък, проточен и страшен като смърт.
Вълк досами града и то в ранна есен. Абсурд! Ако можех да пищя, сигурно щяха да ме чуят чак оттатък Балкана, само че гърлото ми беше тъй стегнато, че не можех даже и да изхълцам.
А после се обърнах и търтих към града толкоз бързо, че можех да надбягам и вятър. Отидох право в полицията, казах, че съм изгубил Стоил в гората, и вдигнах всички накрак.
Ти знаеш, половината град излезе да го търси и до ден днешен нищо - ни коклаче, ни парцалче! Мен ако питаш, отпиши го мъжа си, защото оттам, където го е завлякло онова нещо - пък то е всичко друго, само не и сърна - връщане няма.
Питаш дали съм я виждал оттогава? Не съм, бога ми! И да пази Господ, Исус и Светата Майчица Богородичка никога повече да не я видя!
