Георги Майоров

Просторната планина Родопи обиколи света с мистичните песни на гласовити родопчанки, пробили и космоса. Храбри юнаци са кръстосвали меч за нея.

И не един писател ги е прославил, но остават и неосветени кътчета от нейната душевност, от душевността на безбройните обикновени родопчани, които са истинската мая на добродетелите, стоицизма и непокорността.

Кръстопътна твърдина на България от времето на Орфей, та до наши дни.

За тях писателят Георги Гривнев отваря сърцето си в поредната книга „Неосветената икона” (2020). Защото в своя житейски и творчески път той не се е отделял от нея, от нейните възторзи и страдания.

Това е една малка, ненаречена автоантология, книга от стотина страници с разкази, тридесетина със стихове и тридесетина с отломени от живота сентенции и вариации на поговорки. Нищо крилато и нищо безкрило няма в нея.

Заглавието отеква едва ли не само като изповед пред родопчанката, но тя е само част от родопския дух. И не е случайно. Тя е като жрица - венчана в храма на Родопите за да отглежда читава челяд, способна да твори живот и история. Книгата обаче обхваща и магията на Родопите да вдъхновява хората на труд и съпротива срещу всичко неестествено в живота.

Книга, която има какво да каже на отцеотстъпниците и на тия, които нищо не отстъпват. На окатите и неуките, на знаещите и на неможещите, на силните и на немощните, на бедните и заможните, на достойните и нехайните.

В основата на разказите авторът разполага най-важните идеи за родопчани - съграждането на училища за проглеждане в бъдното; мистериозното преобразяване на всеки човек, попаднал в Родопите, като непреходно богатство.

Иконописния характер на родопчанката, като недостатъчно осветена икона, която писателят си поставя за цел непрестанно да доизгражда нейния облик, както с „постепенност /тя/ разкрива красотата си” и която в своя живот и гибел се извисява до „кръговете на орела”. Която реди живота около себе си като небесната зюнкя.

Някъде разказът пък се преплита с мемоаристика и документалистика както е в заглавията „С чисто чело и бяла риза”, „Изгреви светли, залези тъжни”, „Да целунеш небето”, за да бъде перото му максимално близо до действителността.

Като филолог не може да преболее налудничавата идея на захласнати в себе си учени един учебен предмет да се изучава по няколко варианта учебници - едва ли не да надскочим световната „модерност” в обучението, та да цопнем в блатото.

И още не можем да се отърсим от тази кална идея. Училище, което имахме за образец по света и го сринахме до опашката на демокрацията. Предателство с невъзможно оправдание.

Разнищва още темите на противоречивостта на борците за комунистическата идея, как понякога се върши престъпление за едното нищо, колко много са жертвите за църковно право на българите в тази тъжна и песнопойна планина.

Разкази повече есеистика, отколкото разгърната фабула, но това има свои предимства - да не се държи на формата, а словото да върви отприщено по заявката на времето, обстоятелствата и героите. Свободна проза, както при някои е освободената от всички правила поезия.

В този ред на мисли следва и използването на народни умотворения и поговорки, наместени в удобно ложе на разказите, които често прекъсват сказа, но го и впрягат в конкретно лелеяната идея или тема като плача на мигранта по бащината къща, или опрощаването на невинен грях - теми все от моралния кодекс на родопчани, който се спазва и чрез прегрешения в името на доброчестието.

Стиховете пък са наброски от деня, в които авторът се стреми да докаже, че „ако словото има религия”, той гледа да се покръсти в нея. Трудно постижима цел, но не и химера. Защото всеки писател има свое съвършенство и свои недостатъци.

А Георги Гривнев непрестанно се труди да надгражда своето творчество. Да освети и най-сенчестите места от родопското многообразие на духа и живота. И да влива живот.