ИЗ РОМАНА „ЛУННИЯТ МОСТ” – 3

Иван Енчев

Станчо се завърна в стаята си с бавни стъпки. Отново го налегнаха спомените от разсипията на родното му място…

Голямото някогашно китно селище вече беше погрозняло, откакто го помнеше той от своите детски и ученически години. Дворът на старата реална гимназия „Проф. д-р Асен Златаров”, където беше завършил средно образование, беше превърнат в махленско сметище за строителни и битови отпадъци. Втрещи се като видя как в един пукнат пластмасов леген лежеше мъртва кокошка, като насадена там да мъти запъртъци на патешки яйца. Всички прозорци на грамадната двуетажна сграда бяха разбити. „Бедни ми, бедни ми, Щурец! - прошепна си тъжно той. - Къде си попаднал сред тия варвари?!” Настръхна от отвращение. Току-що беше настъпил рядко кравешко изпражнение из бодливия треволяк в гимназиалния двор…

Извън преустроената централна част на градчето, в цели махали къщите тънеха в разсипия. Някогашните дворчета с градинки вече приличаха на малки джунгли, обрасли в шипки и повет. Уличните им врати бяха облепени с множество черни пеперуди-жалейки. Некролозите с пожълтели снимки на мъже и жени изглеждаха на техни траурни „зрелостни свидетелства” за някогашен пълнокръвен живот…

ЖИВАТА КЪЩА

Една случка мира не му даваше на Станчо Станков още от първия ден, откакто се беше поразходил тук-там из родното си място. Когато вървеше по стръмна позната улица, неочаквано плисна топъл слънчев дъжд и той се подслони под стрехата на добре поддържана къща. На входната й порта имаше два некролога, заковани с кабари, както на съседните сгради.

Станчо се загледа към неголямата отсрещна къща. Стрехата й беше килната и от нея се бяха разсипали няколко керемиди. Входната врата и прозорците й бяха зазидани с неизмазани тухли - те стояха като оранжеви правоъгълни тапети на остарялата посивяла мазилка. А отвътре добре се чуваше говор на радио: с новини, музика, реклама. Стори му се, че го връхлита параноя. Неочаквано вратата зад гърба му се отвори и отвътре се приближи възрастен попрегърбен мъж с подпетени сандали. Направо го сепна с весел дрезгав глас:

- Хубав дъждец, нали!

- Да, да, хубав дъждец! - повтори Станчо и побърза да каже: - Много се извинявам, може ли да ви попитам за нещо странно?

- Питайте, господине! - усмихна се добродушно мъжът. Може би се зарадва от догадката, че непознатият сигурно ще се поинтересува дали се продава къщата на съседа му.

- Наистина ли в тази зазидана отвсякъде къща се чува да работи радио, или на мене само така ми се струва?

- Ха-ха-а! И други непознати са ме питали за туй щураво нещо. Ама тя, работата, стана ей тъй, на. Тук живееше един приятел. Беше учител по български език. Доста по-млад от мене. Заедно работехме. Аз пък съм учител по математика. Бях, нали разбираш? Той като остана сам-самичък, нещо го изби на не знам как да ти го река…

Прописа стихотворения, даже свари да издаде една тънка книжка. Ама го налегнаха и други болежки. Една вечер, когато беше усетил, че повече няма да го бъде, ме покани да вляза при него да пием по една ракия. Беше приготвил хубава салатка от печени чушки, домати, краставици, лук, с много магданоз и целина. И люти чушки, той обичаше да си похапва лютичко. Заприказвахме се за туй-онуй, пък той все не бърза да се прекръсти да изплюе камъчето, дето му гложди на езика. Най-сетне се престраши. Вика ми: „Голяма молба имам към тебе, Пенчо. Ти си сериозен човек. Мога да ти се доверя. Аз на никой друг нямам вяра. Синът ми не си е идвал от чужбина от сума години насам. Аз май вече съм пътник за Рая с двата крака. Ей тука съм приготвил едни пари. Ей ти ги в таз торбичка са. Не са баш много, ама и те ще свършат една хубава работа. Заделял съм ги десетина години от пенсията си. Нали знаеш: бели пари за черни дни. С тях те моля да посрещнеш харчовете за погребението ми. Ще стигнат, не се бой.”

Аз го гледам като гръмнат изневиделица. Не смея да попипна торбичката с парите. Пък той продължава: „А с другите пари, дето останат, и те не са баш малко, искам да сториш един хубав хаир. Ще зазидаш вратите и прозорците на къщата ми с тухли. Вече съм си ги приготвил в задния двор. Ама преди туй, вкъщи до прозореца ще оставиш радиото включено на най-официалната програма. Ще плащаш на енергото таксата за изгорения ток, докато има от моите пари, дето съм ги кътал от залъка си. Дано стигнат барем за още четири-пет години! Пък до тогаз може и синът ми да намине насам. Той живее в Америка. Имал две момчета, ама аз никога не съм ги виждал. Помоли го и той да ти остави някой лев, та дано поживее къщата ми още някоя годинка отгоре. Сами си я строихме с жената навремето, когато бях в ония силни години. Пък накрая ти, ако успееш да я продадеш на някой читав българин, дар да ти е печалбата! Спаси къщата ми да си поживее с човешка врява още някое време. Дето се вика, тя ми е всичко. Ако нямам тука жив подслон, душата ми къде ще си идва всяка вечер у дома?! Децата ни се разбягаха по чужбина, но дано поне внуците ни, когато дойде оня час, да ги погребват в България.”

- Тъжни приказки! - не се стърпя тогава Станчо. - Поразителни. Всички милеем за родните си къщи, а не можем да ги опазим пълни. Разпиляхме се по широкия свят. Приличаме на слънчогледови семки, раздухани от вятъра къде ли не…

Пък учителят по математика Пенчо Пенев му каза бодряшки:

- Горе главата, господине! Чуйте ми думата! Ще си съберем заемите един ден. Има още време. Нали знаеш. Писано е: „Има време за разхвърляне на камъни и време за събиране на камъните.”

Един внезапен вихър издуха настрани цялото ветрило от дъждовни капки като пухчета от узрели глухарчета по някоя поляна. Станчо си взе довиждане с учителя Пенев и с няколко пъргави крачки пресече улицата. Стъпи на тротоара пред зазиданата къща и се зачете в двата некролога с избледнели черно-бели снимки. Втренчи се в единия. Из целия траурен текст изпъкваше само името на собственика на къщата: „Спас Димов, учител.” Всичко друго се размаза в погледа му като зацапано с черна патина от тежката бояджийска четка на Времето.

- Горкият Спас Фотото! Бог да те прости! - прошепна Станчо и се прекръсти.

Като съученици бяха неразделни приятели с винаги разгърдения Спас Димов, който и зиме, и лете беше все със зачервени бузи - сякаш някоя невидима ръка го пощипваше, както се погалва благодушно ухилен палавник. Само той имаше любителски фотоапарат. Станчо неволно си спомни онази снимка, на която двамата със Спас се усмихват на Лунния мост на реката в последния учебен ден, все още с чанти и ученически шапки с монограми на Златаровата гимназия. Не помнеше кой ги е снимал. Сигурно е бил общият им приятел Христо Каратенев…

Със Спас Димов бяха неразделни другари. Много пъти беше ходил в родния му дом, но тази къща не я знаеше. Заедно завършиха единадесети „а” клас. Заедно служиха военната си служба в една гранична застава в Южна България. Спас беше единственият човек, с когото навремето той беше споделил своите планове за преминаване на границата. Не го издаде на никого. А после не беше продумал лоша дума за него, колкото и да го разпитвали в милицията…

От незатихващото радио в зазиданата къща екна тъжна мелодия на гъдулка и кавал, съпроводена от провлечен мъжки глас:

Еничари ходят, мамо,

от село на село.

Мъжки рожби вземат, мамо,

еничари правят…

Песента вцепени Станчо. Той се вледени. Приседна на тротоарния бордюр. Цялото небе се срина върху него - затрупа го като снежна лавина. Премачка го. Попари го. А зазиданата къща продължаваше тъжните вопли:

Плакала е много години

Стоилова майка…

Косите й побелели,

очите й изтекли…

Радиото пееше, пък къщата, окъпана от скорошния слънчев дъжд, се тресеше от плач! Станчо усещаше как неговите солени сълзи се стичаха на остри ручейчета по собствените му мъжки скули. Нямаше сили да посегне с ръка да ги изтрие. Сякаш го беше изненадал ситен повсеместен  дъжд от сълзите на Майка България, рукнали от стрехите на всичките нейни зазидани домове. Когато думите на песента стихнаха, тъжното ехо на кавала и гъдулката продължи да стене още дълго време по безлюдната улица като плач на майка и баща за скъпо чедо…

Тази картина остана жива в душата на Станчо завинаги. Той я носеше навсякъде по света. Къташе я като тайна парола, прибрана до неговите лични документи.

Понякога тя го стряскаше и от сън без никакъв конкретен повод…