Благой Димитров

Из „Настъпление” (1966)

НАЙ-МИЛОТО

СИНОВНА ПЕСЕН

През годината един-единствен път,
ако външните министри не спорят
и ако няма шап,
аз докосвам ръжения хляб,
който татко е донесъл рано
и разчупвайки го на коляно,
тихо е положил двете половини
на браздата между братските родини.

Заедно обядваме,
сгушени край някой трън на самота.
Имаме безброй неща да изповядваме,
а се гледаме със сключени уста.
Гледаме се, търсим си чертите:
той - на младостта неповторима,
аз - на неизбежната си зима.

Като дойде време да се връщаме
по обратен път - нататък и насам,
ние с татко се прегръщаме
и не знае той, и аз не знам
ще се срещнем ли отново тук…
Сдържаме сълзите си едва:
само това
можем да направим днес един за друг.

ПРОДЪЛЖЕНИЕ
НА ПЕСЕНТА

Имала майка, имала
до девет сина хубави,
десети…

Мамо, кой такава песен те научи?
Слушам и си мисля - ще се случи
някога съдбата да повтори
на десетия, на Гьорги, участта:
ще се запилея по света
да не загрозявам бащините двори.
Много скитал, млад ще побелея.
Отмилял от всичко, тебе ще милея
и ще бързам да те сваря жива,
та да видиш колко е красива
на прокудените синове душата.

Случи се. Изскърца в тъмнината
портичката, плетена от пръти.
Пропълзях край триста смърти.
Чак по изгрев спрях успокоен.
Бе в живота ми едничък тоя ден
с няколко спокойни мига, мамо.
После чух печално кучето да вие
отвъд границата,
по следите заличени.

Знаех, твоя образ само
нищо никога не ще изтрие
от пътеките на топлите ми вени.

Колко време оттогава?
Според песента
вече трябва и да съм забогатял.
На, не съм! Потта не позлатява
моя делничен човешки дял.

Но не се коси, недей, защото
тия бръчки по челото
са пристегнали добро богатство.
Би било същинско светотатство
да му определяме цена.

Бяха трудни времена.
Дяволът крадеше без почивка
лъч по лъч от моята усмивка,
докато останаха зъбите - ето -
часови пред прага на сърцето.

Мамо, радвай се, че оцелях!
Паднаха напразно истински другари.
Можеше да съм сред тях.

Надхитрих измръзналите граничари.
Спуснах се по Годечкия път под Ком.
Бляскаха отгоре заскрежените била
като радарни огледала.
В своята родина влизах дебнешком.
Емигрирах в собствената си родина.

Дълго обяснявах, гдето мина,
откъде съм, кой съм аз, какъв
и кръвта ми - кипналата моя кръв -
ту затихва, ту гърмя
да доказва, че съм свой…

Родна, хубава земя!
Твой съм. Гробът ми ще бъде твой.

Тез чевръсти пръсти са оставили
по изпечените тухли
траен отпечатък.
Знай, каквото моите мечти са правили,
туй и аз ще правя по-нататък!

Имала майка, имала
до девет сина хубави,
десети…

Плача, мамо, плача и чета.
Буквите са легнали дечица
върху бялата полянка на листа.
Отмаляла, побеляла, всяка вечер
ти си учила чертица по чертица
милите славянски писмена:
да ме поздравиш,
да ме помилваш отдалече!

Да те поздравя,
да те помилвам отдалече,
аз написах тия редове
и ти пращам своята последна снимка.,
на която съм щастлив,
както никога не съм бил досега.
Погледни! Десетият е най-красив:
той ти се усмихва през тъга!

НЕЗАБРАВКА

На Томислав Попов

Не, не мога да се примиря!
Ти отиде под земята,
по която ходеше усмихнат…

Зная, бързо буренясва гробът,
ако в него е положен млад човек,
нямал време да остави
ни едничък белег на света.
Ние, твоите другари емигранти,
вече сме преуморени от скръбта
и по-скоро
сватбата на своя враг ще почетем
вместо погребението на приятел.

Не разбрах къде живееше преди.
Не намерих и алеята
в многохилядния град на гробището.
Може би така е по-добре.
Ще запомня твоята походка,
твоята ирония
след поражението
и ще вярвам
че усмихнат значи победител…

Не, не мога да се примиря!
А и майката не ще се утеши.

Тя на твоя гроб пристигна с виза
и оплакала те наведнъж,
някога
едва ли пак ще донесе при тебе
на цветята родното ухание…
Нито има сили тя за път такъв,
нито има сълзи за такова разстояние.

РЕДУТ

ОРБИТИ

На Борис Илиев

Аз излитам от пиедестала на убитите.
От площадката,
където селяните веят житото.
От платформата на чамовите скели.
От короната на ябълките разцъфтели.

Всеки ден по нещо преживявам.
Всеки ден за полети узрявам.
Клетките ми трескаво зарежда
спомен някакъв, събудена надежда,
обич ясна и тъга необяснима,
безвъзвратност и мечта неудържима.

Всяко чувство орбита си търси.
Ето, звезден цвят земята ръси.
Над земята моя дух се рее.
Виждам: бащиния дом белее
в бедното подножие на планината.
Мама плахо ми подмята
да престана да се скитам вече…
Пак ще поговорим, мила мамо,
а сега - до среща по-щастлива!
Друга хубост се открива
от старопланинските скали.
Географията има грешка.

Нищо не дели
моята страна на северна и южна.
Шипченската твърд е нужна,
за да събере пътеките
като ръце на твърдите си рамена,
за да събере на устните ми
всички думи ласкави - в една!

Чуваш ли я тази дума,
люлко моя свята?
Аз те чувам тъй добре от висотата
и не ми се иска, не, не ми се иска
да се спускам в орбита по-ниска!

Няма как! Отвред ме обкръжава
плътната приземна атмосфера.
Мислите се нажежават.
Прахуляк вали по моя път
и мухи, мухи наоколо бръмчат…
Неприятно ми е да се браня от мухите,
след като видях звездите.

Нека, нека челото се сбръчка рано!
Нека в орбитата на скръбта съм сам!
Няма да се дам!
Моето сърце е от сребро ковано -
гъне се среброто, но не се ломи…

Дай сигнал, Родино, радостта ми
сред класилите пшеници ще се приземи!

РЕДУТ

На Венелин Коцев

Българио, видях траншеите
из равнините и балкана,
където са ехтели епопеите
на твоята отбрана.
Пръстта ухаеше на папрат и барут.
От влагата обилна на кръвта
тревите бяха избуяли гъсти.
Безмълвно се заклех
сърцето ми да бъде твой редут
и трябва ли - върху цевта
да изгорят железните ми пръсти.

Заклех се. Клетвата е свята.
Сега дълбая първите окопи,
но не в земята…

Почувствах нужда да те защитя
отвътре, в себе си, родино.
Затуй пламтя, до кръв пламтя,
и браня те с ирония горчива
от мукавения чиновник.
Ял твоя хляб, пил твойто вино,
той ме отпраща с думички такива:
- Младежо,
влез ми в положението! Ти си
способен, работлив и чист,
но за музея на Отец Паисий
на нас ни трябва комунист…

Така ли, миличък? Тогаз
и твойто положение не е за мене.
Ще вляза в черепа ти аз
да късам паяжините сплъстени.

Да, стана нужда да те защитя
отвътре, в себе си, родино.
Затуй пламтя, до кръв пламтя,
и пазя те,
от толкова неща те пазя…
От любовта, която непременно
ти ръкопляска до червено,
та после дланите си да покаже.
От сития бъбрив безделник,
готов като масло да се размаже
по тухлите на твоя труден делник.
От изкушенията на правата,
които ни предлага свободата…

На всяка крачка аз те пазя
отвътре, в себе си, родино.
За нищо на света не ще погазя
оная клетва пред траншеите,
ухаещи на папрат и барут.

Сега сърцето ми е твой редут.
Дълбоко в него окопах се аз.
Ала Орлицата кръжи над мене
и повелява с твърдия си глас:
- Достатъчно отбрана!
- В настъпление!

БЕТОНА

На Марин Николов

Приляга ти усмивката, от грижи уморена.
Приляга ти дълбоката бразда
под сянката на твойта грива посребрена.
Приляга ти да си от кремък
и като топъл хляб да бъдеш благ и мек.

Наричат те Бетона.
Аз вярвам в правдата на селските сърца
и чувствам нужда да ти върна още днес
уверения жест.

Не знам дали ще мога.
Животът ми натрапи нещо неестествено
и гузно без причина.
Наполовина селянин
и гражданин наполовина,
стремя се да съм българин изцяло,
какъвто целият си ти.
Не знам дали ще мога.
Тежи ми много обич неотдадена.
Тежи ми много неизползван гняв.
Сънят ме носи над въздушни ями.
Потъвам, рея се безплътен,
а сутринта небето е огромна бездна,
обърната наопъки…
Там всяка моя орбита е начертала нула.
Очите ми ще станат кестеняви нули,
ако не виждам буйналите нули,
ако не виждам буйналите кълнове,
засукали от черната земя зелено мляко,
ако не срещам в пътя си бетонени мъже.

Говоря ти самата истина.
Спокоен бях,
когато най-малко съм имал основание.
Пресъхна вече старата мастилница
за евтин оптимизъм
и само хора като теб сега са вълнолом
на моя романтичен атавизам.

РАЗГОВОР
С МЪРТВИЯ ДРУГАР

На Пеньо Пенев

Останал без тъга и радост,
изпепелен от своя собствен огън,
аз търся някакъв кумир -
да споделя
несподелените тревоги
и с натежал от дните глас
да изговоря всичко премълчано
до тоя час…

Кумир ли казах?
Нима е черна светлината,
щом слепият е без очи за нея?
Но аз не съм слепец,
аз виждам ясно
красивото сияние в далечината
и тъкмо затова
до болка обръчът се стяга
около пламналата ми глава.

Ще бъда прям.
Съдбата мащеха
без срам
затръшна зад гърба ми
вратичката на моя край,
изплетена от пръти.

Изминах много пътища
по много пъти
не подир сенките
на облаците сини,
а подир сянката на своя хляб…

Бях тъжен.
Не и слаб.
Научи ме жестокостта
на искреност и съпротива.
Раздадох много искреност
за лицемерие.
В борба със злото
ставах зъл самият,
че не веднъж видях
големите слова да крият
голямото падение.

Да ме отрови залъкът,
спечелен с труд,
преглътнат с унижение.
Ковчег да ми сковат
от жълтия паркет,
ако по него пренеса на пръсти
угодническа тишина.

Такава тишина таи
коварна изненада:
като разбойник от засада
внезапно се извие злото,
ограби те,
до смърт те нарани,
а после кротко седне зад бюрото
да чуе сетните световни новини.
Напразно цял ще пребледнееш
от кървоотлива на мъката.
Мъртвилото -
то няма глас за вик.
Ако не дъвче дъвка или семки,
устата му е схваната.
Най-много
шепнешком да ти предложи
лекарство за промиване на раната.

Осъждам те на смърт, мъртвило,
и ти от мене милост не моли!
Безименните наши комунисти,
чиито канапета бяха
твърдите скали,
а телефони -
крушовите листи,
потънаха навек в барутен дим
не за да бъдат
по-близо до комунизма
от нас,
които го градим.
И не за туй,
когато сок наливат класовете,
кофражите - бетон,
еснафите да си наливат вратовете.

…Това са огненосните въпроси,
които облаците черни триеха
о слепоочията на поета.
Не можеше сприятели сърцето му
скриптенето на скелите
със словесата.
Отхвърлил
стария самар на примирението,
напускаше обезсилен борбата,
избирайки мига на престъплението
пред гниенето на душата.

Светкавица дамгоса небосвода.
Удари гръм и…
безнадеждно опустя.
В огнището на разжарените въпроси
остана само пепелта.
И нея вятърът сега я носи
навред,
където неговият стон е пял.
Другарю мой!
Не беше закъснял.
Избърза -
рано чашата си пресуши.
Ала последния ти вик
бе утринен сигнал
за ново настъпление
в собствените ни души.

МОЯТА РЕПУБЛИКА

Прекосих асфалтовия път,
несмутен от ничий глас,
поочуден и възрадван,
че денят
и за мене имал ранен час.

Тъй по изгрев спрях
в центъра на новата република,
сбъдната от мен самия
по идеята на Левски - да е свята,
по идеята на Ленин - всечовечна,
по идеята на Горки - всесърдечна.

И видях:
до централното й управление
пътя цял е очертан
с топли петънца от хоросан.
Иде слънцето по тях,
за да свети - не да заслепява.
Не подпитват
кои облаци познава
и кои звезди ще гарантират,
че прикрито зад мъглите,
не е давало лъчи на мълниите.

Ехото без вик не се обажда
Вярата пак вяра ражда.
Вярват му и то е всеотдайно.
Иначе не би опазило страстта си
непрекъснато лъчи да пръска.
Пътя е същинска пепелянка -
вие се по нанагорното и съска
срещу нажежената кабина.

Фронт, от слънцето се иска фронт!
То снове от хоризонт до хоризонт.

Бърза да чертае.
Бърза да копае.
Скромността му пречи да почине,
а умората - да помечтае.
Да мечтаят тухлите невзидани
как ще се подемат на възбог.
Да мечтаят медните проводници
как по тях ще бликне ток.

То снове
от хоризонт до хоризонт.
Дава фронт и иска фронт.
Има хиляди ръце.
Всичко трябва да досегнат.
И моторните коне да се запрегнат,
и да се забие просто кол,
все ръце човешки са потребни.

С люта болка слънцето огрява
хората, които се смаляват
по законите на перспективата.
Не привикнаха да се наливат
с топла бира през горещината.
Не привикнаха да се тълпят
пред гишето в столовата.
По петнадесет в една барака
не привикнаха да спят.

Пък и длъжни ли са да привикват!
Кой е длъжен?

Впрочем
слабостта сама си е възмездие.

Слънцето отново се обърна
към мъжете, псуващи бездействието.
С ясен поглед
потния им строй обгърна,
поклони се доземи от висината
и трептя върху лицата им до вечерта.

Сутринта пое на обиколка.
- Не, строеж такъв не сте видели!
Стари майстори - на влака!
Романтици,
вашата романтика ви чака
върху чамовия космодрум на скелите.

Вярвам в твоята религия, романтико.
Вярвам също,
че всевечен дух те е създал от кал.
Много нежни имена днес бих ти дал,
ако нямах
ускорено сърцебиене
и романтичен ревматизъм.

Все пак
другите религии си свършиха тамяна.
Само твоят пламък,
лумнал между два крайпътни камъка,
очертава кръгове от зарево:
те бележат подмладяването
на зеленото ти клонесто дърво.

…Мили мои, моята република
цялата почти е от лъчи огряна!
А при вас сега е още зима -
зъзне и желязо, и бетон, и чам.
Затова
освен измисленото свое слънце
нищо по-добро не мога да ви дам.

КАРТАТА НА БЪЛГАРИЯ

Квартална кръчмица.
Тютюн и скара.
Червено вино в писани стакани.
Вратата се отваря и затваря -
уста,
която лакомо се храни.
А между масите, с походка тежка
един брадясал
хром човек минава
и с гузна някаква любов човешка
той картата
на нашата страна продава.
- Купете я!
- Купете я!
По свежест ненадмината,
събрала резедата и позлатата,
това е най-богатата,
най-хубавата карта на родината.
На нея са нанесени
най-новите шосета,
най-новите градчета…
- Купете я!
- Купете я!
Такава багра, щрих такъв
рисува слънцето по изгрев рано.
Виж,
билото на Стара планина е очертано
подобно гръб на легнал лъв.
- Купете я!
- Купете я!

Квартална кръчмица.
Тютюн и скара.
Червено вино в писани стакани.
Вратата се отваря и затваря -
уста,
която мълчешком се храни.
А между масите, с походка тежка
един брадясал
хром човек минава
и с гузна някаква любов човешка
най-хубавата карта той продава.

ЗЛАТАРИ

Те знаят истинската му цена,
защото претопиха къс по къс
огромна планина
метална пръст.
Потече веселата нишка.
От нея
повече развидели се цеха
и стана всяка синя дреха
златиста багреница,
а младите работници -
млади царе.
Отливаха злато,
но то
като да бе чугун или олово,
разказваха си вицове,
на своя тим
успех предричаха отново.
Когато нишката прекъсна,
вратата хлопна,
рязко се отблъсна.
Нахълтаха пазителите на хазната:
те грабнаха отлятото злато,
натикаха го трескаво в колата
и дигнаха из пътя облак прах…
Работниците - младите царе -
отриваха потта си,
гледаха след тях
и продължително се смяха…

НИКОЙ НЕ СИ СПОМНИ

Не си припомни никой тоя път
деня на моето рождение.
Забравил бях и аз.
Препусках из града да хвана звук
от немите уста на ехото
след някакво постановление.

Във името на бъдещата бодрост
изнудвах от умората усмивки
и съчинил ентусиазъма на низините,
предавах го по телефона
за нуждите на вестника и висините.

По мръкване, когато споменът
срещу сърцата лае,
като грешник, не знаещ за какво
и пред кого да се разкае,
аз хлътнах в пивницата.
Тогава влезе продавачът на цветя.
Така дъха на своя ден усетих,
когато бе почти отминал…

Все пак благодарих на пролетта.
Помислих си дори:
ще купя всичките кокичета
и ще помоля продавача
на всеки тук цветче да подари
заради моя ден.

Но продавачът не дойде при мен.

ЦВЕТОВЕ

На Вальо

Умъртвих последните безделни часове.
Вечерта попи обезцветени
синьо и зелено - моите любими цветове.
Цяла нощ ме мята мъртвото вълнение
към брега на светлината.
Сутринта за първи път видях асмата,
старата асма с лозините извити.
Свежо светеха листата, от росицата измити,
и трептяха пеперудените им крилца.
Слънцето изплува от вълните на съня
без полепналата раковина.
Ведрината ми внуши изстраданото право
да не бъда среден син на своята родина,
както съм сред двамата си братя.
Дълго гледах през зелените листа небето
с някакво особено спокойствие и доброта.
И разбрах - не съм избрал
своите любими цветове безцелно.
Винаги чрез тях намирам оптимизма.
Маркс го е открил за всички,
но за себе си всеки го открива поотделно.

ВЕЧЕРНИ МИСЛИ

Зад сбръчканото ми чело
се гърчат гънките на моя мозък,
обременени от познания
за живата и мъртвата материя.
Едва ли някакво знамение
днес би могло да ме зарадва повече
от простичкото наше добър ден,
изречено така,
че лош ли е денят - добър да стане,
красив ли е - да стане по-красив.

Не ме очудват вече чудесата.
Избирам си екскурзия до езерата,
вместо до Кейп Канаверал.
Защото има толкова машини,
които работят за мен и против мен,
но никоя от тях не може да поеме
душевните вълнения…
Една природата все още ме щади
и пази бистри своите води,
зелени - боровете, небесата - сини.
Полегна ли върху тревата,
аз чувствам как от мойте слепоочия
изтича в черната земя
спестяваното черно електричество.
Тъй някой ден пръстта ще се пресити
от тъжното поглъщане
и земното кълбо ще заприлича
на моята замаяна глава.

ПОВЕСТ

Какво още търсим тъй късно
по белия лунен асфалт?
Напразно милеем за всичко.
Тук никой не мисли за нас.

Върви, да не гледам поне
на сенките нощния бал,
защото пристъпваш до мене
с разядени кости от влагата
на вашите южни гори
и нашите северни стаи.

Ех, скъпи приятелю!
В града не останаха много мъже
с открити обятия
за трудната участ на другите.
Но по-добре - нека мълчим.
Така ще опазим достойнството
на нашата горда и тъжна съдба.
Кой смее да каже,
че ние не знаем какво е борба?
С кръвта си чертахме
заблудни следи,
отпращайки в пуста посока врага,
а после в оврага
Овчарското куче ни ближеше раните
с топъл език…

Ще стиснем за гърлото
на мъката глухия вик,
преди справедливия гняв да подири.

Разказвай, разказвай, Аргирис!
Сълзата разказва какво е видяла
на дъното в мойто сърце.

Това е от старите рани.
При всяка промяна на времето
те по ни болят.

Но ние сме силни.
И не е сърцето дете - да заплаче.
Така че, дори да умрем,
усмивката трябва сама да възкръсне
от нашите устни.

СТИХОТВОРЕНИЕ
ЗА МИНИСТРИ

Не профучавайте край мен
със спуснати пердета!
Желязното отливане на римите
е част от общия държавен ден.
Народното доверие
гласува на поета
най-дългия мандат - без срок.
В паспорта ми е отбелязано,
че имам ръст висок…
Не съм само на ръст висок.
От памтивек бездомен,
строителството славя прям
в антрето, гдето другите
си слагат миризливите обувки,
аз ревностно сънувам
дъха на теменугите.
Не профучавайте край мен!
Без моите безсъници
ще си отидат много мигове
без имена.
Тополите ще оредеят
без поетическите семена.
Отдайте ни дължимото!
Аз вашите усилия отръкоплясках
и всяка честна грешка
изтръгваше от белите ми дробове
въздишка тежка…
Ний всички сме по тоя път голям,
чиито първи номер почва
тук, от Мавзолея.
Но който към целта пътува сам,
последен ще се озове при нея.

ЦИГАНСКИЯТ ГВОЗДЕЙ

На Иван Динков

На кръст ще те разпънат фарисеите
загдето тъй се гърчат твоите черти.
Не виждат, циганският гвоздей се забива
в плътта ти жива всеки миг и ти,
изгубил кръв - изгубваш своята руменина.
Да беше паднал, веднага ще се притичат
и после радостно ще рапортуват: ето на…
Послушай, остави ги клоуните да се кичат
с декоративни рози и усмивки,
а ти кажи, каквото имаш да си кажеш.
Един ще го запише в донос,
пък сто ще го запишат на сърцето си!
Прости великодушно на негодника един.
Съзнал, че трябва с нещо да заслужи хляба,
той върши туй, което може…
Стоте ще разберат
достоен ли е или недостоен син
тоз, който себе си безмилостно ограбва
да насели с добро пространството около нас.
Със своя рязък, честен глас
ти, друже мой, позна
и свободата, и духовното изгнание…
Сега голямата ти обич към живота се измерва
по болката на твоето замислено мълчание.

ЗАВЕЩАНИЕ

Зората мята ласо на врата ми
и слънцето, поело своя път нагоре,
обтяга златното въже:
очаквам всеки миг
нозете ми да се откъснат от земята.

Живея ли или сънувам, че живея?
Жадувам весели цветя да посадя
по тихите алеи между стиховете,
но ето на -
денят не ме оставя дъх да си поема,
денят ми разиграва нервите
като пъстърви…

Тез кръгове по челото са очертани
от камъните, хвърлени в душата ми.

Сега между усмивките вървя суров
и всичките си сили съм напрегнал
да пазя равновесие
между живота и смъртта.

Една молба към вас, потомци мили!
Ако и аз осъмна в бъдещите дни
с другарите, и мъка и възторг познали,
обичайте ни вие и…презирайте
не за това, което сме разказали,
а за това, което сме си премълчали.

КЪМ МОЯТА СЪДБА

Бе груба ти.
Не ще те прилаская.
Обвеян цял от пролетника свеж,
години гонех юношеските илюзии.
Обичах,
мразех,
докато накрая
сърцето се покри със скреж,
а погледът остана без сияние.

Видях от разстояние
на бащиния дом
проядения гредоред.
Оплаках майка си,
преди да е умряла.
От нищо се не плаша занапред.
Не съм дошъл в света
по свой каприз
и лесно няма да си отида от света.
Защото имат смисъл хиляди неща
извън самия мен.
Например тоя зимен цвят, роден
от празника на небесата!
Зора зори.
Ручи железен тътен.

Минавам
през градината на свободата.
Замерям Ботев с топка сняг:
как спа нощеска, хъш безсмъртен?
Къде е Дякона?
По пътищата…пак?

Вали, вали, мой хубав сняг!
Затрупай стъпките ми
да сънуват релси.

Съдба,
благодаря за изпитанията!
Животът е голям.
Животът е красив.
По дяволите дребните ти страсти!
Ще ги отблъсна мълчалив
и ти ще разбереш,
че няма повече
какво да ми отнемеш,
нито какво да ми дадеш!

МУЗИКА

СНЯГ

Сам съм и цигулката преплита
светлия мотив на нежността.
В утрото снегът като дете ме пита
да му кажа нещо за света.
Но какво по-точно - не разбирам;
Приказка ли нова или нечия печал?
Затова до тоз прозорец съм се спрял
и през бистрото стъкло се взирам
с необикновено някакво търпение…

Вън снежинките безшумно си играят
с моето въображение.

АВЕ МАРИЯ

По Шуберт

Аз те обичам, обичам, обичам, Мария,
мое помръкнало слънчево съновидение!
Виждаш, венчален венец ти изплитам самия
от цветовете на своето светло смирение.

Вятъра, тичал през облаци тъмно студени,
лудо задъхан от старо сърдечно желание,
стихва сега отмалял сред листата зелени,
цял озарен от златистото лунно сияние.

Той издълбоко, едва доловимо въздъхва -
да не смути двете сгушени влюбени птичета.
Само росата разбира какво я облъхва,
само сърцата на малките бели кокичета.

Падат от клоните тежки отронени ноти,
търсят тревожни покоя на пълното сливане.
О, приюти ги под свода огромен, животе,
в меката люлка на кроткото детско заспиване!

Там ще забравят на вятъра стона сподавен,
тихата влюбена птица в гнездото - отлитва тя.
С поглед в далечните наши години отправен,
те ще нашепват с прощаващи думи молитвата:

Аз те обичам, обичам, обичам, Мария,
мое помръкнало слънчево съновидение!
Виждаш, венчален венец ти изплитам самия
от цветовете на своето светло смирение.

КОГАТО СЛУШАМ
„БОДРА СМЯНА”

На народния артист
Бончо Бочев

Чувам чародейни гласове…
Вие ли, деца? Къде ме пак повеждате?
Късни са за светла нежност мойте часове.
Строго сключени са вече веждите
над помръкналите кладенчета, от които
много слънце е изпито.
Късно ли е? Нищо не е късно
щом денят е в своето начало.
Полъх ласкав от прозореца ме ръсна.
Чувствам как у мен се нежи грубостта,
как сърцето ми, от спомените отболяло,
по-добре разбира песента.
И отново му олеква, литва, ето!
Не студени корени държат сърцето,
а крила.
Глупост, чиста глупост е била
обичта в затворен кръг стеснена.
Гледай, ненагледай се, мой поглед благ,
на живота с шир новородена!
Па кажи, че той не ти е драг,
въпреки… По дяволите, триж проклети
тия въпреки…С тях може да сгреша.
Знам, не ни обсипаха годините с конфети,
просто сме си бодри по душа.
Ако ни налегне мъка - мъчим я с шеги.
Искрено творим - неискрени сме за слуги.
Млъкнем ли - не сме се замълчали:
разговаряме с могили, с ниви избуяли.
Аз сега говоря с дряна.
Откъде у него тая здравина е сбрана?
Скърцат буки, всеки клон се сили
да не се прекърши,
а от дряновите върши
птици се обаждат…Пейте, пейте, мили!