В ГРАДА СЕ РОДИХ
Не са ме приспивали никога в шарени люлки,
далечно детинство кавали не са огласявали,
не помня разцъфнали сливи и плач на гъдулки,
не знам и до днеска как пеят прочутите славеи.
В ливади с мирис на билки, овци не съм пасъл,
в сеното под сини звезди не съм нивга нощувал,
пред огъня в приказки стари не съм се унасял,
не съм си мечтал за калпаче и нови цървули.
В града се родих и градът ми бе родното селище,
лежах във стандартна количка, превързан с каиши
и плачех над целулоидни животни и бебета,
от лютия пушек, от тряскането на колите.
Извеждаха ме на разходка в градини подстригани,
колите с бензинови пари коварно ме давеха,
и песните улични, пети от нашта слугиня,
заместваха приказките на селяшките баби.
Сънувах не змей и юнак, а „Червената връзка”,
мечтата ми беше да имам фенерчр с батерия,
и мразех селата, защото се плашех от гъските,
от злите пчели, от зъбите на псета едри.
В града се родих и градът стана моя родина:
от цъфнали сливи бензиниът по-сладко ухаеше,
от славей по-звънко пропяваха утрин трамваите
и райски цъфтяха рекламите „Байер” и „Филипс”.
Лицето ми няма селяшката хубава свежест,
очите ми бляскат студено, като ламарина,
и черният пушек, с линии черни, бележи
по жълтото чело печатът на градски години.
——————————
в. „Литературен живот”, г. 1, бр. 16, 24.01.1941 г.
