Панко Анчев

И малките народи, без съмнение, имат големи писатели. При това толкова големи и естетически значими, че в много случаи съперничат по художествена сила и мощ на големите писатели на големите нации, на тези, които изучаваме в училище като най-ярките имена на „голямата световна литература”.

Феноменът „голям писател на малък народ” е една от драмите на малките култури и на техните велики представители. Той е и съществен проблем на културата и културологията, загадка, която или се пренебрегва, или към нея се отнасят със снизхождение.

Снизхождение, което би трябвало да внуши на обзетите от комплекси за малоценност, че надеждата за приобщаване към големите постижения и традиции на „световната култура” все пак съществува.

Но именно снизхождението, което понякога проявяват „големите” към „малките”, засилва комплекса и придава му трайност и го бележи с безнадеждност.

Причината за комплекса за малоценност е практическата невъзможност малкият народ да направи своята литература известна и за да стане достояние на света. А когато не те знаят, какво самочувствие ще имаш. Не те знаят, защото не искат да публикуват книги на неизвестни писатели. Кой ще ги купи и кой ще възстановява загубите от такива книги.

„Великите сили” решават на подобни проблеми, защото са заети със „световните проблеми”, но и никъде по света не се занимават специално с популяризирането на малките литератури.

Самите малки народи и техните държави пък изобщо не се грижат да финансират подобни проекти и да популяризират поне някои от своите най-големи писатели сред други народи - малки или големи.

Въпросът обаче не е в това. Защото държавата може направи нещо, но то няма да промени състоянието и няма да изчисти комплекса за малоценност.

Обективно съществуващият и при това изключително важен проблем е този за положението на малките литератури в т. нар. „световна литература”, за тяхното влияние и сили да устояват на натиска на големите. Пък и да им влияят.

Големият писател е крепител на националния дух и целостта на нацията; той не позволява нейното разложение и отслабване, защото е отговорен за духовното и физическото й здраве, за нейната устойчивост.

Нацията чрез него се приобщава и участва в живота на другите нации, на човечеството. Световното съжителство е една постоянно борба за влияния и завоевания, в която устояват нациите, чиито духовни сили са големи и не позволяват някой да ги уронва и разлага. А рухне ли главният крепител, рухва всичко!

Устойчивостта се проявява най-вече чрез критериите, които големият писател налага в преценката на онова, което малката литература и култура следва да възприемат и осмислят като необходимо за тяхното обогатяване и развитие.

Влиянието на чуждите култури върху националната не се контролира и регулира от политическата власт и държавата, а от нейните творци - и то от големите й творци.

Ако те не усвоят чужд опит, литературата и културата ще останат чужди спрямо него и ще го пренебрегнат. И обратното: приемат ли за необходимо и полезно нечие влияние, то непременно става неотменна част от националната литература.

Ето какво е значението на големия писател и колко висока и неговата отговорност пред нацията.

Проблемът, чието решение не е във възможностите и властта на големия писател, е как влиянието да не бъде еднопосочно и то винаги от голямата върху малката литература.

Тази несправедливост е вечна. Макар и не в този си вид, както е през ХХ век и през първите 20 години на сегашния.

Големите литератури гледат снизходително на малките и изобщо не търпят влияния от тях и не взимат почти нищо от техния богат и значим опит. Той не им е необходим и считат, че техният е достатъчен, за да създават собствените си традиции и да съхраняват своеобразието и духовната си енергия.

Те формират модата, модела на развитие и съществуване на всички останали; те създават жанровете и поставят основните теми и проблеми, които всички да решават по зададения от тях начин и да достигат до изводите, които на тях им подхождат.

Не само целият свят, но и всички литератури и култури (без никакво изключение!) работят за големите европейски литератури.

Всъщност, не е съвсем така. Много е важно кой рисува картината и кой я анализира и тълкува. И кой поставя проблемите за решаване не само на литературите, но и на литературознанието и изобщо на хуманитаристиката. Да си припомним как бе разработван в цял свят, в това число и у нас, проблемът за „диалогът на културите”.

Или за конфликтът между цивилизациите.

Самият проблем за диалог между културите е поставен погрешно и „европоцентрично”. Т. е. като проблем за това как европейските култури влияят или взаимодействат с другите култури. Но непременно такива от рода на руската, китайската, културата на Индия или други подобни.

А когато се говори за конфликт между цивилизациите, непременно се очертават неевропейските цивилизации като воюващи по тяхна воля и вина с европейските с цел разрушаване на световния „хармоничен” ред и детронирането на сегашните водещи държави и нации от трона им на хегемони на света.

Целта на тези теории, тайно превърнати в идеологически постулати, е да съхранят разположението на народите и държавите и да променят нищо в статуквото.

И благодарение на своите имитатори най-вече в малките държави и народи успяват да постигнат замислите си. За сметка на малките култури, но и на самата истина!

Но големият писател на малкия народ няма нужда от утешения и снизхождение.

Малкият народ просто трябва да бъде забелязан и признат като съставна част от симфонията на културите.

Малкият народ и неговата култура не са просто обекти, върху който големите нации и традиционните култури оказват асимилиращото влияние, наречено „диалог на културите”; малките култури са пълноправни, равностойни и пълноценни участници в този диалог.

Докога на народи, родили писатели като Иван Вазов, Расул Гамзатов, Чабуа Амириджиби, Юхан Смуул, Едуардас Межелайтис, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Иво Андрич, Исмаил Кадаре ще им се насаждат комплекси за малоценност и ще бъдат поставяни в подчинено положение спрямо тези, които са узурпирали правото да решават съдбите на света.

Но и техните родини обикновено ги оценяват високо и го признават са големи, ако получат международни награди и отличия; ако там говорят и пишат за тях. Иначе нищо.

Но и тогава отношението към тях е като към посочени „отвън”, а не като строители на езика, пазители на националните духовни и нравствени ценности, майстори на словото, стожери на нациите. Защото в това е истинското значение на големия писател и на неговата литература.

Много се говори и пише за диалог между културите и литературите. Диалозите обаче са между големите литератури или изобщо между равните по разпространение и влияние. Какъв диалог могат да водят литературите на малките народи с големите?

Ние, писателите на малките народи, трябва да наложим да се говори не за диалог между литературите и културите, а за симфония. Защото всички изпълняваме една и съща композиция, в съзвучието сме равноправни изпълнители и творци, имаме абсолютно еднакви права в тази симфония.

Справедливо е големият писател на малкия народ да бъде поставен в редовете на най-големите и най-значими писатели на света. Защото е удивителен и могъщ майстор на словото, неповторим изобразител и изразител на живота, естетически свидетел на живота на многострадалния свой малък народ.

Националното у този писател е същността на творчеството му, солта на неговата „словесна земя”, духът на езика и чувствата му.

Той е художник на родния пейзаж, на сънародника си, който е принуден да излезе от миналото, но не за да го отрече и забрави, а за да се приобщи по-лесно и бързо към настоящето и да направи по този начин новия си начин на живот по-нравствен, човечен и благороден.

Неговият герой гледа със своите очи света, допуска го до себе си, като го съизмерва с родните планини, бит, простор, история и дух.

Но и разполага своя собствен природен и душевен мир върху големия свят, за да може повторно да открие себе си и затвърди в сърцето си основанията да обича отечеството и хората в него.

Големият писател на малкия народ недоверчиво наблюдава новото, но е внимателен към него; винаги има любов в очите и душата му, през която всичко намира своето място и заживява повторно, но този път „по своему” - според представите на своя народ.

Големият писател на малкия народ не е писател на екзотиката, макар да го убеждават постоянно, че трябва да бъде такъв, за да се харесва и „продава” в света; той не описва своите сънародници, за да ги превърне в някаква атракция за жадния за „дива природа” европеец или американец.

Той не „популяризира” страната и културата си, за да привлича туристи. Този писател е строител на култура, създател на литература, които изразяват народа и свидетелстват за сложните и противоречиви процеси в неговата история и съвременно състояние.

Когато свидетелството е автентично и художествено значимо, то става свидетелство на целия свят, а не се затваря в локалното си значение. Защото всеки отделен народ преживява съдбата на човечеството, а човечеството носи в себе всички съставящи го народи.

В големия писател на малкия народ се събират краищата на света, пресичат се пътищата на народите, вливат се реките на техните могъщи култури. По него виждаме как и малките, и големите носят на плещите си земното кълбо и цялата вселена.

Самият писател винаги има съзнанието за своята значимост, понеже осъзнава народа си като интегрална част от цялото човечество. Това съзнание той е формирал и под влиянието на редица чужди литератури, но и от историческия опит на своята нация.

Една национална литература става част от „световната литература” чрез своите големи писатели.

Те са нашите посланици пред човечеството; те ни представляват пред другите народи и техните литератури; те ни изравняват със света, въздигат ни в него и подчертават нашата неоспорима, ала често незабелязана значимост.

Ние осмисляме себе си, осъзнаваме се чрез тях, в тяхното творческо дело.

Една нация ражда големи писатели, когато е нравствена, свободна вътрешно, устремена да върши добро и да помага на другите. А не когато е богата, силна военно и подчинява на военната си сила други народи.

Нейните писатели могат да бъдат известни, модни, да налагат вкус и представа за литература, ала славата им бързо отлита и без се вижда колко са хилави и немощни.

Затова и трябва да знаем какво искаме и към какво да се стремим. Изборът не е сложен и труден: духовно здраве и творчески сили или материални богатства и власт.

Алтернативите могат да бъдат примирени, ако нацията отдава по-голямо значение на духа и морала, на вярата и справедливостта.

Тогава другото ще й се придаде.