ПО ДОБРАЛЪЖКИТЕ ЧУКАРИ
Обичам месец май, с прясната зеленина на буковите гори в моето родопско село Добралък, с избуялата вече трева по ливадите, обграждащи селото, с нацъфтелите по тях комуниги, иглики и самодивско цвете.
С гласа на кукувицата, чуващ се в хладните усои, със зеленината, която избистря очите и опиянява душата.
Повече обаче обичам спокойните и тихи октомврийски дни на меката спокойна есен в планината. Харесвам да стана рано и тръгна по стръмните горски пътеки водещи към любимата ми местност „Съботинче”. Пътеката пред мен лъкатуши и се извива през гората.
Вървя мълчаливо, леко приведен и само сухите клони под краката ми нарушават околната тишина.
Есента току - що е настъпила и виждам пред себе си посърнала трева и зачервена букова шума, която лекият прохладен ветрец пилее наоколо. Отбивам се към „Ташовата вода”. Отпивам от чучура студена и бистра вода.
Встрани от нея пътеката ме извежда на малка ливада, която прилича на остров сред гората. Свалям раницата от гърба и присядам на влажната трева. Отпочивам и се заизкачвам отново към „Съботинче”.
Ниско между пролуките на дърветата се мярка селото, сгушено в хълма над реката, отвсякъде обградено с ливади, букови и борови гори. Изкачвам се на билото и погледът ми започва да се рее из необятния планинския простор.
С някакво неземно наслаждение заоглеждам гористият балкан. Есента шари наоколо букаците в жълто - кафяви багри. Те пламват и ръждиви пламъци започват да се вият от доловете към върховете на планината.
От изток като огромно червено око се показва слънцето и запръсква плахите си лъчи по високите върхове на Чернатица. Полъхва хладен вятър и разпилява пожълтелите букови листа като хиляди малки слънца.
Човек трябва да има корени в живота. Усещаш, че твоите корени са здраво впити в тази земя и никакви житейски ветрове не могат да те отвеят от родното място.
