Георги Михалков

Велко често си казваше: „Нямам късмет. Не ми върви.” Беше роден в скромно семейство. Баща му - работник в завод за автомобилни гуми, майка му - шивачка. Велко не беше добър ученик. Учеше, стараеше се, но получаваше средни оценки. Не можеше добре да запомни уроците, а някои предмети като математика, физика, химия не ги разбираше.

Когато завърши средното образование започна работа в една тъкачна фабрика. Трябваше да поддържа машините. Началник цеха, който беше роднина на майка му, мислеше, че Велко ще усвои работата и ще се справя добре, но за съжаление Велко не се справяше. „Кротък е, тих е, старателен е, но тази работа не е за него - казваше началникът на цеха. -  Мъчи себе си и нас.”

Като видя, че не може да усвои работата, Велко сам напусна. Назначиха го във винзавода, но и там не се справяше. Така за кратко време той работи на няколко места, откъдето или го уволняваха, или сам напускаше. Баща му и майка му се чудеха как ли ще живее и какво ще прави. Велко на никого не се сърдеше. Виждаше, че нищо не му се удава, че е бавен и непохватен.

Една вечер каза на майка си и на баща си, че не иска повече те да го издържат и ще тръгне да си търси късмета в други градове или села. Нито баща му, нито майка му се опитаха да го спрат. Само му дадоха малко пари, които бяха спестили, а баща му каза:

- Добре. Ако видиш, че никъде не можеш да намериш работа - върни се. От работата могат да те изгонят, но от дома никой не може да те изгони. Вратата тук е винаги отворена.

Велко тръгна и усети, че на душата му е леко. Влакът минаваше през обширни полета, пресичаше реки, навлизаше в планини. Той слизаше на малки гари в малки градове. Тук-там си намираше работа, работеше известно време, но пак се повтаряше същото. Или работата не му се удаваше, или началниците не бяха доволни от него. Напускаше и пак се качваше на влака.

Един ден пристигна в планинско градче. Беше слънчева майска утрин. Небето синееше като безкрайно копринено платно. Планината до градчето приличаше на двугърба камила, полегнала да си почине. Тук всичко беше тихо и  спокойно. По малките криволичещи улици почти не се мяркаха хора. Велко седна на една пейка в един парк и се загледа към планината, която го омагьосваше. На улицата, до парка, имаше хлебарница и там един мъж изнасяше каси с хляб и ги товареше на малък пикап. Мъжът беше възрастен и трудно вдигаше и носеше касите. Велко стана от пейката и тръгна към хлебарницата.

- Ще ти помогна, чичо - каза той.

Мъжът го погледна за момент, подвоуми се, но се съгласи.

- Добре.

Бързо натовариха касите в пикапа.

- Далече ли ще караш хляба? - попита Велко.

- В селата, в планината.

- Ако трябва, ще дойда с теб да ти помогна.

Мъжът отново се замисли, но каза:

- Добре. Имах помощник, но той напусна. Ожени се в съседния град.

Качиха се в пикапа, мъжът запали мотора и потеглиха. Излязоха от града. Шосето минаваше през гъста борова гора, извиваше и пълзеше все по-високо и по-високо.

- Тук, в планината, има няколко села - каза хлебарят. - Малко хора живеят, но без хляб не могат и аз им нося хляб. Как се казваш?

- Велко.

- Аз съм бай Найден, бай Найден - хлебарят. Виждам, че не си от тука. От къде си?

- От столицата съм - каза Велко без да се замисли.

- На екскурзия ли си тръгнал?

- Не - отговори. - Решил съм да живея в някое малко тихо градче.

- Ха! Това чувам за първи път. Сега младите бягат към столицата или към чужбина, а ти искаш да живееш в малко градче. Тук работа няма. Преди години имаше фабрика, цехове, но сега няма нищо.

- Е, все нещо ще намеря.

- Знаеш ли - погледна го бай Найден. - Искаш ли да работиш при мен? Ще месиш и ще печеш хляб.

- Не знам дали ще се справя…

- Ще те науча. Не бой се.

Бай Найден и Велко обиколиха две села, оставиха хляба и се върнаха в града.

- Има доста къща, ще намериш някъде да живееш под наем - каза бай Найден, - но ако искаш можеш да живееш и у дома. Синът ми и снаха ми са в Испания. Жена ми и аз сме сами.

- Благодаря - каза Велко.

От този ден Велко заживя в дома на бай Найден и започна да работи в хлебарницата. Опасяваше се, че ще работи ден-два и бай Найден ще му каже, че не се справя, но не стана така. Бай Найден го научи да меси хляб, да го пече и лека-полека Велко усети, че сякаш цял живот е мечтал да бъде хлебар. Ароматът на прясно опечен хляб го омайваше.

- Хлябът, Велко, има душа - казваше бай Найден. - Хлябът е като малко дете. Трябва внимателно хубаво да го омесиш, за да стане вкусен. Както родителите с любов гледат и възпитават децата си, за да станат добри, така и хлебарят трябва с любов да прави хляба, за да е вкусен.

И Велко с любов правеше хляба. Усещаше, че тестото диша под пръстите му, неусетно се оформя живият хляб, втасва, изпича се и светлокафявите топли самуни изпълват с радост сърцето му.

- Е, Велко, ти се научи да правиш по-хубав хляб и от мен - гледаше го бащински бай Найден.

И тези думи на стария хлебар го огряваха като слънце. Велко вече знаеше, че не е онова непохватно момче, което трудно се справяше с работата, а умее да меси вкусен хляб и това го правеше безкрайно щастлив.