Христо Лалев

ВЯРА

Страната ми е сякаш урочасана
от зли очи, от зли сърца под тях.
И като дрипа от молци изпасана
замерва я безродникът със смях.
Страната ми - ограбена невеста,
останала дори и без чеиз.
С най-дългото търпение я тества
дошлият вече тъмен антихрист.

Но още тя не е за креп, жалейка,
глупак е, който вярва във това.
За малко е приседнала на пейка
и пак ще тръгне с вдигната глава.
Боклукът ще го срине суховея.
Защо му е на времето боклук?
Животът пак в ковачница ще пее,
от наковалня изкован във чук.

А идолите днешни ще са оня
тъй нужен срам на всеки горд народ.
Защото лош ездач е върху коня
непадналият в бързия му ход.
Какво ти урочасване, магия -
това е мъдростта на космос цял:
От извор, коленичейки, се пие.
Изправяш се, щом сила си налял.

ВАРИАЦИИ НА ТЕМА ЖЕНА

*
По небесната пътека цветна приказка се спуска.
Бог е седнал до човека в помирителна закуска.
Дългоноги хубавици слагат млякото димящо,
а немирните къдрици сякаш сватове изпращат.
Но улисани са, спорят и творецът, и човека,
не поглеждат те нагоре, по-нагоре от елека.
Две луни под него скрити сладки сънища вещаят,
там очите ще са сити като вкусили от рая.
Ала слънцето тепърва по небето ще закрачи
и сърцето се изтърва - от очакването плаче.

*
Приказен керван препуска по небесната пътека,
бърза господ за закуска, там да седне, до човека.
Че жената щом прогони, скука тягосна е в рая,
никой смях такъв не рони, сякаш сънища вещае.
И в очите не изтичат водопади златокоси -
на дъга да заприличат и безкрая тя да носи.
Дивна щерка на човека! Колко иска да я има…
Та душата да е лека като пролет подир зима.
Но съкровище се пази и на никой се не дава.
Там, в очите със елмази, кой се къпе до забрава?

*
Страшна приказка захруска по пътеката небесна,
гръм закъкри под закуска, щом светкавицата блесна.
Облак в облака замята като хлебчета готвача
и се сви в земя земята. Как да пиша като плача…
Но притича хубавица и я въздухът прегърна.
Или беше пойна птица? После слънцето се върна.
То навред лъчите прати, да разказват, да се помни,
че и райските палати без любима са бездомни.

НА МАРИЕТА

Засвирили са, мамо, в сърцето ми сто гайди;
сто гайди оплаквачки и още сто гъдулки;
свирнята им е пламък, гори и моли: Хайде,
тръгни със мъжка крачка след мъртвата си булка.
А окъснял сватбарин, небето тежко тропа,
хорото му е страшно, огъва чак земята,
и пият жадни бари, тъй както пие попа,
щом расото си прашно чак в пъкъла замята.

Забиха се кинжали до дръжките си къси
в очите мои неми, в нелитналите птици;
Вселена се нажали и звезден дъжд поръси,
в замяна, че отне ми едничката звездица.
Щом въздухът проплака с гласът на кукумявка,
надеждата се свлече вдън земя десета;
дано да ме дочака за новата венчавка,
от този ад далече, в сърцето на комета.

ЖЕНА

Хей, момче, ще ме издраска
този пламнал поглед твой.
В него няма тиха ласка,
а понесъл грях порой.
Нямаш опит, преследвачо,
нито мяра. Плашиш чак.
Значи ли, че си ездача,
в стремето щом пъхнеш крак?
Ще те хвърли на земята
в страх копиткото, нали?
Огън щом сърцето мята,
ти с душата погали.
Бездната веднъж привлича.
После тлеещо и вяло
спира, сякаш да обича
за любов дошлото тяло.
Жал ме е, но женско чувство
не ми дава да те жаля.
Цяло, истинско изкуство
е и аз да се запаля.
Бог ме е създал такава -
от очи да се лишиш,
само дявол да не дава
аз да те въртя на шиш.

АПОКРИФ

Премина вятър тих - не всеки го усети.
(Тъй шепнат в апокриф безименни поети.)
Очите ти прекрасни зад тънката завеса -
два въглена, не гаснат. Сънувах ги, къде са?

И лудият бъртвеж на спомена нетраен
превърна се на скреж. Душа си взех под наем.
Да знам, че съм за ден и този ден изтича,
до смърт, че съм ранен, щом спра да те обичам.

Премина вятър тих. И който го усети,
скицира с тънък щрих какво в съня му свети.
Накъсан нощен стон и вик като награда -
възкачвах се на трон, който все пропада…

СРЕЩА С ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

В тихия двор бурите идваха скрито
и призрачни птици кацаха с лошата вест,
после сълзите пълнеха цяло корито,
а мъдро мълчеше старият, дворният пес.

В тихия двор с креп прелетяха войните
и всяка от тях платното закичи със жал,
лепяха годините своята пот по стените
и по тавана от спомени тъй натежал.

В паметен стих и днес белоцветните вишни
са над изтрит от чакане каменен праг.
Този, който отдавна говори с всевишния,
писа, че мъртвия вече си няма и враг.

Тихият двор - вечният извор на болка,
сам на копнежа стана навеки музей,
но щом по дъгата мине поетът с двуколка,
с пчелно жужене тихият двор ще запей.

ТЕРЗАНИЯ КРАЙ ПАДНАЛО ЛИСТО

Тази есенна пътека носи първороден грях.
Шумата по нея мека затова възневидях.
Паднало, листото вече носи подписа за тлен,
то не стига надалече - до земята и до мен.

Всеки своя пролет носи, но до нея смърт лежи
без пощада и въпроси, без отсрочки и лъжи.
Но листото не разбира, то за нас е само знак.
Литва, пада и умира. Път от светлина до мрак.

Само мозъчният знае, че и той ще извърви
сам пътеката до края. И душата му кърви.
И крещяща търси смисъл в този начертан вървеж.
Бог ли, недоспал и кисел, дал е всекиму по свещ?

СКИЦИ ОТ НАТУРА

Мегданът - селската аорта,
е тих като прашецът в урна.
Но през открехнатата порта
внезапно котка там се втурна.

Дали е вече подивяла
без глъч човешка и без ласка
или в пейзажа, с дни не яла,
е сетната по-жива краска?

Отдавна милата ми баба
на пейката отвън не сяда;
прибра я бог ведно със хляба
и не дочака тя обяда.

И другите полека-лека
преселиха се на небето,
а по обраслата пътека
се щура само котка, ето.

Че младите градът ги всмука,
в мравуняка ги запокити
и сраснати с бетонна скука,
престанаха да бъдат скити.

Остана село безпризорно
със сто безмълвни, празни къщи
и с пущинак - полето орно.
И гледа Господ, и се мръщи.