Добрин Добрев -Финиотис

Единственият от Девети септември 1944 година до ден днешен първи наш дипломат, родеещ се с легендите на външното ни министерство след Освобождението. И досега архивите на Форин офис и Капитолия пазят най-високи оценки за най-нестандартния външен министър в целия Източен блок.

Странно, но отношението на БАН към Иван Башев напълно се покрива с онова на висшия партиен елит отпреди 40 години. Година след смъртта на легендарния министър Блага Димитрова и Соня Бакиш (мъжът й Станко Тодоров тогава е премиер на страната) се заемат с подготовка на книга със спомени за Иван Башев от приятели и колеги. Секретариатът на ЦК на БКП обаче забранява издаването на сборника.

Не се намери за необходимо една от 1500-те улици на София, някои с много странни наименования, да носи неговото име. Нито една от неизброимите хижи в България не е наименована на планинаря, който намери смъртта си в снежната прегръдка на Витоша.

С това странностите не свършват. Вероятно не е имало друг министър от социалистическо (да не говорим за днешно) време без собствено жилище.

Апартаментът, в който живее със съпругата си София и дъщеря си Миряна, е под наем.
В „Сикрет сървиз” намират за необходимо да отбележат в специален доклад, че Башев знае шест езика, превъзхожда по интелект всички членове на Политбюро, както и величията от Кремъл. Дружи преди всичко с хора на културата. Петнадесет години е бил журналист, през част от които е и главен редактор на често непокорния „Народна младеж”, останал такъв и след него.

Вдовицата на Башев София твърди: Не беше убит. Замръзна си.
Но не скрива съмненията си, че вероятно не е търсен от спасителите както трябва.

Това написа, като спомен за баща си, неговата дъщеря покойната Миряна Башева:

“Ще кажа нещо повечко за тия, от които произхождам … Баща ми е роден в средите на възможно най-дребната буржоазия. Неговият баща, дядо Христо (родом от Прилеп), е бил месар на дребно. Сколасал е да се разори току преди национализацията, та за потомците не остана нищо да си реституирнем. Имал е къща, но пък нея англо- американците я разбомбили. Баба ми Мария е родом от Виена, но по кръв чехкиня.
Дошла е явно не от хубаво на младини в България да учи туземчетата на немски. И случила на дядо ми.От другата страна имам още по-непрестижен произход. Дядо ми Тодор е кукушки преселник в Кюстендил. Загинал е през Първата световна война, майка ми едвам го помнеше. Баба Спасена ми е била обикновена надничарка, сколасала да се пресели в София и да припечели колкото за паянтово къще с две стаи, кухня и външен клозет… Майка ми е била милосърдна сестра в „Червен кръст”, където манипулационната й стаичка е служела за явочна квартира, оттам е минавал и Вапцаров. Майка ми София е била известно време и директорка на Училището за милосърдни сестри. Споменавам го, защото то е било под патронажа на царица Йоанна, и за сватбата си майка ми е получила от царицата голям букет карамфили и една фруктиера. (Аз тая фруктиера я направих на сол, но едва ли от републиканство, тогава съм била на 3 години.) Баща ми работеше в ДСНМ (ранният Комсомол), в ранния вестник „Народна младеж”, в международни младежки организации.”

В друг спомен от негов подчинен четем:

“За някои положителни качества на министър Иван Башев имах възможността да чувам още, когато той беше заместник-министър на културата. По това време моят баща като директор на смолянския театър усилено работеше за неговото укрепване. Ставаше въпрос, както за набирането на кадри, така и за построяването на сградата на театъра. Баща ми беше много доволен от контактите си с Иван Башев и начина на придвижването на нещата около театъра. Иван Башев беше много културен човек и държеше документите, които му се поднасят да бъдат изрядни, както в стилово, така и в правописно отношение. Моят баща се славеше с изготвянето на изрядни в това отношение документи. Той не допускаше грешки дори в запетаите. Предполагам, че изграждането на добрите контакти между двамата са започнали имено от изпращането на изрядни писма, доклади, изложения и предложения. По късно от мои колеги разбрах, че министър Башев, вече като министър на външните работи е скачал от бюрото си, когато е получавал документи или грами с грешки. Да, той е реагирал шумно, но никого персонално не е обидил. Иван Башев обичаше планината, туризма и ските. Обикновено на Витоша, той ходеше с бившия министър на външната търговия, Иван Будинов. На разходка или на ски. Тъй като и аз съм запален по тези спортове съм ги срещал понякога. Веднъж в единс студен зимен ден (-10 градуса) се готвех да се кача от самото начало на лифта Романски. Малко преди да взема лифта той се повреди. При големи студове това често се случваше. След като чакахме повече от половин час, момчетата обслужващи лифта, казаха че има повреда и лифтът може да не тръгне. В това време на 100 м пред мен видях само двама души да висят на една от седалките. Когато се вгледах в тях разбрах, че това са министър Иван Башев и колегата му министър Иван Будинов. Веднага предупредих момчетата от лифта. Чак тогава те пуснаха агрегата и министрите бяха върнати в станцията. Макар че висяха доста време, когато слязоха от лифта ми направи впечатление, че те не изразиха никакво недоволство към персонала, а тихо и кротко се оттеглиха. Все едно, че нищо не се е случило, макар че ако не бях предупредил персонала те можеха да премръзнат, а едва ли щяха да започнат да викат за помощ. Когато Иван Башев стана министър на външните работи аз бях на работа в Женева. По време на една от сесиите на комитета по разоръжаването като заместник на делегацията, водена от зам. министъра Милко Тарабанов дойде Николай Минчев, началник на отдел „ООН и разоръжаване”. Още след пристигането си Н. Минчев дойде при мен с думите: „Гери, ще финансираш ли новия министър, за да му купим плат за смокинг, тъй като му е необходим, а няма такъв?” Молбата на Н. Минчев приех с голямо удоволствие и още същия ден отидох в магазина на „Пари Ветман” и взехме плата. На следващата сесия на комитета парите ми бяха възстановени. Но аз и сега си мисля, как е възможно един министър да не може да нареди на своя финансово счетоводен отдел да му достави плат или да поръча да му ушие смокинг, а ще трябва да чака един трети секретар да го финансира и след време да реши този важен въпрос. Що за морал, що за чудо в нашата действителност сега? Абсолютно съм сигурен, че министър Башев и шева на смокинга си е платил сам. Този въпрос бях засегнал в спомените, когато през 2010 отбелязвахме 40 годишнината от трагичната смърт на министър Иван Башев, но този пасаж беше съкратен от редактора, а той показваше колко скромен и възпитан беше министър Башев, и че на тези въпроси той държеше. Те показваха неговото възпитание, човечност, неговата скромност и култура. Това не на всички се харесваше. Като министър Иван Башев бързо се наложи и у нас и в чужбина. Без много шум в министерството се приеха наредби, които увеличаваха подготовката и стабилността на кадрите. Голямо внимание се обръщаше на способността на служителите да решават задачите в страната ни и в чужбина. Първият ми контакт с министър Башев бе в Атина, когато след дълги спорове и перипетии министър Башев се наложи и кацна на летището в Атина за среща и преговори с министъра на външните работи на Гърция, г-н Пипинелис и по нататъшното подобряване на отношенията между двете страни, както и за откриването на българското консулство в Солун. Това беше голям успех на българската политика и на министър Башев. Много усилия в това отношение положи предварително посланика, а след това заместник-министър на външните работи Ненко Чендов. Мисля, че тук не трябва да се изключи Борис Велчев, който в момента отговаряше за министерство на външните работи, и разбира се, решаващата дума на Тодор Живков. Това, както казва моят колега Петър Ефтимов, в книгата си „Сред вълните на невидимата стихия” - „беше успех на дипломатическата ни служба в Атина тогава дори не ми минаваше мисъл, дори смътно чувство за факта, че и аз имам личен принос за този успех”. Доволни от това, което се случи в Атина изпратихме министър Иван Башев за София. В колата министърът беше придружен от посланика Ненко Чендов. Във втората кола бяхме с придружителя Иван Гарвалов. По средата на пътят около обяд, посланикът Ненко Чендов спря и предложи обяд. Тук имах възможността да се уверя, че министър Башев не е по приемите, по яденето и пиенето. Всичко, което яде беше една зелена салата и пи чаша вода. Той обаче не забрави да ни посъветва да се нахраним както трябва. Нямаше обстановка за друго освен да го последваме в неговия избор. Това беше моята първа и последна непосредствена среща с министър Иван Башев, оставил дълбоки морални следи в мен. Министър Башев, за чиято нелепа кончина аз искрено съжалявах, беше ръководител в голям мащаб, признат не само в своята страна, но и в останалите балкански и европейски страни.”

“Дипломат от европейска величина”- ще каже за него бившият заместник външен министър Любен Петров в своите спомени:

„С Башев се познавам от 1953 г. Той ме въведе в лабиринта на международните отношения. И това стана моя съдба. Мислех, че го познавам добре. Но участието ми в подготовката на мемоарния сборник “Иван Башев. Политик, държавник, дипломат” обогатиха представите ми за него, разкриха неподозирани страни в неговото минало, нови черти в неговия образ като човек и в дейността му като дипломат и особено като културен деец. Научих например, че молбата му през 50-те години да постъпи на работа в Министерството на външните работи като легационен секретар била резолирана от министъра “няма качества”. Не знаех, че една клонка от родословното му дърво по майчина линия го свързва с родата на бившия президент на Чехословакия генерал Лудвиг Свобода. (Името на майка му е Мария Йохан Свобода). Известно ми беше уважителното отношение на Кув дьо Мюрвил към него, но не знаех, че с не по-малко уважение са се отнасяли и Алдо Моро, Пиер Армел, Бруно Крайски, У Тан и други световноизвестни дипломати.

Безспорна истина е че Иван Башев влезе в историята на България като архитект на модерната българска балканска политика и дипломация. Истина е още, че тя не беше само негово дело. Той не би могъл да я разработи, а още по-малко да я провежда, ако не беше срещнал разбиране и подкрепа от Тодор Живков. В нея намериха въплъщение неговата новаторска мисъл, неговата професионална компетентност, неговият талант на политик и дипломат. И в допълнение - неговата невероятна упоритост и политическо мъжество. Като “произведена в България” новата балканска политика не бе посрещната с разбиране от нашите съюзници от Организацията на Варшавския договор, но практическите й резултати оправдаха поетия риск и отговорност. Тази политика направи България двигател на балканското разбирателство и сътрудничество. И наред с всичко друго показа, че страна като България, член на ОВД и на СИВ, може да провежда самостоятелна политика, когато отстоява национални интереси, без да изневерява на съюзните си задължения.

Известно е, че успешното начало на нашата балканска политика положиха преговорите през 50-те и 60-те години на миналия век по репарациите на България към Гърция и преговорите през май 1970 г. с гръцкото правителство на полковниците след преврата през май 1967 г. Известна е и ролята на Башев за успешното им завършване. По-малко се знае как той го постигна. За това искам да кажа няколко думи. Първите преговори започнаха през 1954 г. и продължиха 10 години, а завършиха само за два месеца, след като ги пое Башев като външен министър (през ноември 1962 г.). Как стана възможно това “чудо”? Отговорът е еднозначен - благодарение на прагматичния деидеологизиран подход на Башев. А този подход стана възможен след Карибската криза през 1962 г., която постави света на ръба на термоядрената война. На VІІІ конгрес на БКП се направи преоценка на прилагането на политиката на мирно съвместно съществуване. Напомнят се постановките на Ленин за необходимостта от лавиране, от разумни компромиси, от връщане понякога назад, от отказване от избраната веднаж посока и опитване на различни посоки. Башев с неговата прагматична нагласа на мислене се възползва веднага от новата трактовка и е един от първите, които снемат ограничителите на тази политика в преговорите с Гърция.

Водещ у Башев винаги е бил националният интерес.

Ако мирното съвместно съществуване е помагало за защита на този интерес, той го използва, ако пречи - загърбва го и търси други прагматични пътища за постигане на целта. На практика прилага неродената още мисъл на Дън Сяопин: “Не е важно каква ще е котката, черна или бяла, важното е да лови мишки.” В това е “секретът” на Иван Башев за новата българска политика, не само за балканската, защото неговият прагматизъм помага за следващия пробив с много по-голямо значение за България - отварянето й към развития Запад. В този контекст представлява интерес защо гърците избират България за страна, с която могат да излязат от международната изолация. Пападопулос и Пипинелис направили задълбочен анализ за възможностите за пробив в изолацията и са стигнали до разбирането, че той може да се направи с балканска страна (Югославия, Румъния, България). България била предпочетена, защото според тях (цитирам) тя “реално била политически център на Балканите”, “реално представлявала Варшавския договор в региона” и защото Башев “имал определени заслуги за сближаването на България и Гърция”. Освен това “Башев бил външен министър, чиято дипломатическа дейност надхвърляла не само рамките на Балканите, но се приемал с голямо уважение сред членките на НАТО.” Няма да е пресилено, ако кажа, че преговорите с Гърция през 1964 и 1970 г. са “звездният миг” в дипломатическата кариера на Иван Башев.
Успехът на българската дипломация на Балканите не остана незабелязан в Европа. Европейските посланици в София не пропускаха случай да информират своите централи за успешните инициативи и ги свързваха с името на Башев. В спомените си Кув дьо Мюрвил, подчертавайки “живата интелигентност на Тодор Живков”, не пропуска да добави и “неговият отличен министър на външните работи Иван Башев.” Доайенът на дипломатическия корпус в София Люсиен Бернар Гийом (посланик на Швейцария): “…Личността на Иван Башев, излъчваща сила, високата му култура и дълбокото познаване на международните проблеми спечелиха симпатии и уважение за България далеч зад нейните предели.” Български журналисти нарекоха 60-те години “десетилетието на Башев”.
Изиграха роля и обективните положителни промени на континента и в света през тези години - началото на разведряването и разгръщането на потенциала на научно-техническата революция. Политическият капитал на Иван Башев спомогна за прокарване на пътища за ползотворни посещения и разговори на Тодор Живков със западни държавници - Шарл дьо Гол, Хелмут Шмит, Хелмут Кол, със скандинавски ръководители и др.

Разчупи се черупката, изолираща България и в Европа, и се стигна до активизиране на икономическото и културното сътрудничество с развитите капиталистически страни.

И въпреки всичко гореказано, Башев не беше сред любимците на Тодор Живков, както отбелязва в своите спомени проф. Александър Лилов (цитирам): “Двамата бяха различни, дори противоположни като личности, културни и нравствени формации. Все по-често Живков недоволстваше от липсата според него на инициативност и динамика във външната политика, наричаше министъра с любимото си за такива случаи клише “кабинетен политик”. А самият Живков в своите “Мемоари” дава следната оценка на Иван Башев като министър (след смъртта му, цитирам): “С чувство на уважение и благодарност си спомням високата компетентност, умение и, бих казал, талант на дългогодишния ни министър Иван Башев, чиято нелепа смърт бе голяма загуба за страната ни. Той знаеше добре няколко чужди езика, беше скромен и честен, бих добавил - елегантен и привлекателен. Особено впечатление правеше неговата висока обща култура. В това отношение той превъзхождаше всички български външни министри, които познавах… Беше достоен носител на нашата нова външна политика.” Както се казва, за умрелия само добро или нищо.

В някои от спомените на негови съвременници се прокрадва алюзия, че е имал виждания, които го очертавали едва ли не като дисидент. Това, разбира се, не е така. Като творческа личност, той беше устроен като новатор в мисленето и действието. Да, беше нестандартен, използваше новаторски подходи в търсенето на най-доброто решение за България, възразяваше на мнения на силните на деня, спореше, но беше дисциплиниран и се придържаше към приетите решения. Съвместната ми работа с Иван Башев остави у мен неизгладими впечатления за него и като човек. Човек с пословична скромност, честност и добросъвестност. Имаше основания да стане активен борец против фашизма (през 1943 г. е интерниран в лагера Еникьой), но не направи постъпки. Това беше израз на неговото несъгласие и неодобрение на тази привилегия. Живя в апартамент под наем и след неговата смърт семейството му можеше да остане без жилище. Връщаше командировъчните зад граница, когато домакините поемаха разходите по пребиваването му. Чужди му бяха показността и кариеризмът. Беше принципен и открит, чужд на апаратните игри и интригантството.

Приемаше без възражения работата, на която го изпращаха, макар че някои от назначенията (например от секретар на ЦК на ДСНМ - началник отдел в Министерството на културата) пораждаха подозрение, че се отстранява опасен конкурент за отговорни постове. Беше достатъчно интелигентен, за да го разбере, но и добре възпитан и дисциплиниран, за да го приеме спокойно и достойно. Не понасяше хвалебствия по свой адрес и беше скъп на похвали. Аристократ по дух, с изтънчен вкус със силно развито чувство за толерантност. Излъчваше достойнство. Събитията през изтеклите години потвърдиха негови анализи, подходи, прогнози по ключови проблеми на българската външна политика. Полезен и нужен е дръзкият пример на Башев как може и трябва да се прокарват нови нестандартни идеи в реалната политика в сложно време, при силна съпротива на влиятелни фигури във властта, с риск да загубиш не само пост, но и да бъдеш оклеветен.
Днес България е член на НАТО и на ЕС и отново се налага да търси и намира онзи баланс между национални и международни интереси, който осигурява достойно за уважение поведение. Много примери говорят, че такъв баланс няма, националният интерес се жертва в угода на чуждия и във вреда на националното достойнство.
Полезно е да се припомни, особено на младото поколение, не с думи, а с живот-пример, че в политиката има морал, че високата професионална компетентност не е чужда, не е противопоказна на такива човешки добродетели, като скромност, честност, добросъвестност, почтеност.”