Иван Есенски

Ще се огранича с един кратък обзор, защото да се проследи в няколко реда дори отделен период от поезията на който и да е народ, е намерение самонадеяно, пък и непосилно.

А да се попълнят с днешна дата празнините, които миналото ни е оставило в наследство, е задача, която изисква не само сериозна подготовка и желание, организация и време, но и благоприятни обстоятелства.

С усилията и сътрудничеството между дипломатическото представителство на Република Азербайджан в София и Съюза на българските писатели, след издаването на антологията, посветена на съвременната азербайджанска литература и сборника избрани стихове на Имададдин Насими, дойде на бял свят и тази антология с творби на азербайджански поетеси.

Тя обхваща широкия времеви диапазон от класическата епоха до края на съветския период и в едри щрихи очертава панорамата и същностните характеристики на развитието, което претърпява изящната словесност на Азербайджан.

Прието е да се смята - и трябва да се съгласим, че женското светоусещане е не само по-чувствено, но и по-чувствително от мъжкото. Тази сенсуалност, въплътена в предпочитаните теми за любовта и майчинството, е вероятната причина някои да говорят за „женска” поезия.

Макар за създаването на това прекрасно изкуство възрастовите, половите и расовите различия да са без значение, нека отбележим, че подобни деления се базират на тези предпочитания повече, отколкото на естетическите и философски концепции и качества на творбите.

Такъв антологичен подбор е интересен най-малко поради три причини: това е източна поезия; това е поезия, сътворена от жени, живели в различни епохи; това е азербайджанска поeзия.

В европейското историческо съзнание битува схващане, че в сравнение с останалите, източните жени са поставени в по-неравностойно положение и са подчинени на ред ограничителни зависимости. Една обективна съпоставка обаче би показала друго - достатъчно е да прелистим историята на феминистките движения от ХIХ в. в Европа и зад океана. Или да се доверим на литературата в лицето на сестрите Бронте, Джейн Остин, Жорж Санд, Емили Дикинсън, Вирджиния Уулф, Маргьорит Дюрас…

В техните произведения доминира дошлият почти до средата на европейския ХХ век древен стремеж на жената да постави знак за правно равенство между себе си и мъжа.

През цялото европейско Средновековие, Реформацията и Просвещението жената е предмет на митоса и отмяната на библейското й третиране е извън всякакъв дневен ред.

Такова отношение към жената изпълва и възвеличаното кварточенто (Бокачовият „Декамерон” е само един, макар и достатъчно красноречив образец), където и такива нарицателни образи като Дантевата Беатриче, Лаура на Петрарка, Венера на Рафаело или Мона Лиза и хермелиновата мадона на Леонардо принципно са просто музи.

Тази „безплътност на плътта” дава основание на проникновения изследовател на Ренесанса Якоб Буркхарт когато изтъква религиозната канава на ренесансовото изкуство да вметне, че там „дори сексизмът е каноничен”.

За завършък на това сравнение оставям съдбата на живялата в средата на ХVII век Хуана Инес де ла Крус - феноменална математичка и блестяща поетеса, създала непомръкваща слава на испаноезичната поема и редондилята (творбите й са първите отпечатани книги на първата внесена печатарска преса в Нова Испания - дн. Мексико и част от САЩ), която е принудена да преустанови заниманията си и замлъкне под заплаха с Инквизицията.

В много посоки, а в творческа - определено - отношението към източната жена е значително по-либерално, пътят към знанието за нея не е затворен, а артистичните дарби се поощряват. И да напомним, че в познатия ни вид литературните „салони” на Изтока предхождат поне с век и половина европейските и в тях жената е заемала подобаващо място.

* * *

Въпреки че преди около три десетилетия България притежаваше една от най-развитите и дейни преводачески школи в Европа, литературата и в частност великолепната поезия на Изтока не бе подобаващо представяна, а преводи на азербайджанска поезия се появяваха епизодично.

В целия свят съдбата на жените, посветили се на писателския труд, в повечето случаи е нелека, а понякога и драматична.

За някои поетеси в тази антология липсват данни и единствените документи за тях са творбите им. Колкото и да е познато като констатация, факт е, че още в ранните произведения срещаме отзвуци и превъплъщения на чувства и настроения, вълнували хората от онова време.

Важна негова особеност е, че пиететът към поезията е не само като към отражение на действителността - тя е създател, вестител и проводник на идеи, емоции и внушения, носител на послания и тълкувател на философски тези и космогонни модели.

Така и в стиховете на Махсати Гянджави, с която започва антологията, забелязваме елементи на мистичната суфистка реторика, приложени са похвати, типични за стихостроенето на изтъкнати източни поети.

Естествено е в тогавашната историческа съвместност азербайджанските творци да са повлияни от персийските класици - в продължение на почти три столетия там се появяват върхове като Фирдоуси, Омар Хайям, Низами, Саади.

Отработена е структурата на бейта - размера на двустишието, римните схеми при различните жанрове, полустишията; установена е архитектониката на най-предпочитаните форми - рубаите и газелите; в епичен план книгата на шаховете служи за образец на поети като Мевляна, Руставели и Навои…

Ранната, а и по-късната азербайджанска поезия се придържа към установения тематичен, а и образен консерватизъм; и тук срещаме символи, топоси, отправки и състояния - сърцето, розата, славея, сълзите, душата, любовните мъки и мечтания, сравними с тези на героите от известни поетически произведения.

В творбите на азербайджанските поетеси по-редки са битово-социалните интонации, затова пък предизвикват интерес тълкуванията, позоваванията и сравненията с мъдрости и символи от свещените текстове.

Героичните и батални теми не присъстват в творбите на поетесите от класическия период и това е разбираемо. Също така се спазва правилото там, където се докосват деликатни моменти от душевността и обществения живот, лирическият говорител да е от мъжки род.

Немалко творби пряко или иносказателно, са посветени на взаимоотношенията със съседите - в този сборник впечатляват с поезията си жени, живели или живеещи в пределите на днешен Иран.

В лириката им се долавят тъмни и минорни тонове, от което изобразителната им стойност и силата на внушенията не намалява, напротив. Толкова съвременно, казал бих - и актуално в днешните бежански времена, звучат посланията на живялата в края на ХVІІІ век Нимтай Ханъм.

* * *

Една от най-устойчивите характеристики на азербайджанската поезия е органичното съжителство на класическите графични конструкции и народната поезия на ашугите - певците-създатели на поетични песни от фолклорен тип.

На тях до голяма степен се дължи редом със съвременната стихова постройка и употребата на традиционните жанрове и изразни средства.

Тук трябва да се отбележи, че строгото придържане към поетическата форма се е считало за един от най-важните признаци на майсторството.

Ашугската поезия е известна с характерната силабическа метрика, с традиционните тайнис (тажнис), дастан, гошма, герайли, чието изпълнение в южнокавказките земи е в съпровод на саз, тар или кеманча.

Най-прочутите ашуги-творци са удостоявани със званието „устад” - „изтъкнат майстор” (Уста Колю Фичето). Такива известни (и не само в Азербайджан) със своето творчество устади са Ашуг Гурбани (XVI в.), Ашуг Абас Туфарган (XVII в.), Ашуг Валех (XVIII в.), Ашуг Алескер (1821-1926), Ашуг Хусеин от Бозалган (1875-1949), Ашуг Хусеин Сарачлъ и много други, а в тази антология ще срещнем образци, създадени от знаменити ашуги-жени.

И докато в поезията на Азербайджан още от средните векове до наши дни двата вида изящна словесност съществуват паралелно и допълвайки се, в европейската процесът на диференциация е обособил фолклора като принадлежност на миналото, чиято стойност е едва ли не само етнографска.

Споменатата особеност отличава поезията на Азербайджан и от тази на другите задкавказки народи, усвоили в една или в друга степен влиянието на чуждите култури.

Трябва да споменем, че основен негов преносител и посредник става руската интервенция на Кавказ, особено след руско-персийските войни и впоследствие присъединяването на Азербайджан към СССР през 20-те години на миналия век.

Но така или иначе, за някакво „западно” влияние, каквото има по това време сред балканските народи, тук не можем да говорим, защото азербайджанската поезия се заражда и съществува в друга среда и има свои особености (подобно на старобългарската тя е свързана първоначално с утвърждаването на народността и религията).

Поетичните творби като текст и публично изпълнение са носители и разпространители както на историческо и етично познание, така и на метафоричното тълкуване на исляма (да не забравяме, че свещените книги не са друго, а висока поезия - образци на нравствени и поведенчески парадигми).

Това обяснява влиянието, което в тези епохи поезията оказва върху общественото развитие, но и реакцията на властите срещу навлизането на нови идеи и учения, различни от официалните.

Нерядко - както е с трагичния край на великия поет Имадеддин Насими, последиците са неблагоприятни за певците и те плащат висока цена за своите прозрения.

В хода на съпоставките няма как да не забележим, че въпреки политическите, верските и расовите различия, които пораждат всевъзможни изолации, херметизъм, а и враждебност, общественото и изобщо човешкото развитие върви в една посока и с относително еднакви темпове, що се отнася до духовните търсения и постижения.

По-сериозни различия настъпват с навлизането на индустриалната епоха, която преобразява европейския живот, а се отразява и на Изтока.

Някъде докъм средата на 18 век на Стария континент приключва дългият процес на отделяне и установяване на границата между народното песенно творчество и индивидуалната литература - в поезията се налага пълновластието на силаботоническото стихосложение, а като наследство от менестрелите, трубадурите и минезингерите остават твърдите форми на триолета, рондото и сонета, които днес не се радват на особено внимание.

По време на класицизма и романтизма в лироепоса и драматургията на Европа популярност придобиват сюжетно-повествователните и композиционни елементи, чиято прилика с творби като „Шахнаме” на Фирдоуси и създадените в началото на ХIII в. „Гюлестан” на Саади и „Витязът в тигрова кожа” на Руставели е осезаема.

А интересът на руски, немски, френски и английски автори към Изтока подарява на техните литератури безсмъртни творби - като започнем с „Персийски писма” на Монтескьо и свършим с „Ашик Кериб” на Лермонтов, „Хаджи Мурат” на Толстой и „Източни новели” на Юрсенар.

Но трябва да признаем, че в известна степен вниманието на съвременниците им към тях се дължи на интереса към далечните страни и пътешествията, екзотиката или обикновеното човешко любопитство.

Ако азербайджанската поезия от класическата епоха се ражда под знака на сътвореното от такива колоси като Насими и Физули, нейният съветски период не само внася нови характеристики в развитието й, но показва и възможностите на азербайджанския поетически език да адаптира и абсорбира модерния сказ, да се приобщава и да приобщава чужди словесни културни пластове.

Поемата, лирическото стихотворение, баладата, импресията, пейзажната лирика навлизат с лекота в арсенала на съвременната поезия на страната. Това обаче с нищо не пречи за съществуването на традиционните форми.

Даден е сериозен тласък в поетическото разнообразие, което всъщност продължава градивния дух на изящната словесност, обогатена с нови теми, художествени елементи и жанрове.

Влиянието на ашугската поезия в известен аспект предопределя предпочитанията на поетите от съветския период към класическите нормативи на европейската изящна словесност - творбите, създадени в бял и свободен стих са редки изключения.

Тук ми се ще мимоходом да направя паралел с поезията на Турция, създавана по същото време - въпреки езиковото сходство и многото общи черти, азербайджанската словесност отстоява своята самостоятелност и не отстъпва от поетия път, независимо, че и в нея навлизат конюнктурни акценти и типични за времето идеологеми.

Съвременната турска поезия изобилства с модернистични конструкти и сложни асоциации и без да изпада в ефимерни подражателства и увлечения, в тази насока тя е много повече „европейска” от поезията на други балкански народи.

Очевидният стремеж на днешните турски поети към експериментиране засяга не само морфологичните и семантичните етажи на словото, но и фонетичните. Което в съвременен контекст напомня футуризма на италианската, руската и френската поезия от началото на миналия век.

Многопосочни и разнообразни са естетическите търсения на съвременните азербайджански поетеси, съхранили тенденцията за следване на традиционните върхове.

Става дума не толкова за формалистични откривателства и игри със звукописите и графиката на поетичните творби, колкото за онази своеобразна „еволюция отвътре”, която придава на поезията им новаторско звучене.

Забелязва се широкият, разкрепостен и богат тематичен спектър, умението при боравенето с алегориите и иносказанията, оригиналният подход при извеждане на разгърнатите метафори, тънкото чувство за съвременност, съучастието в живота на другите, тревогите на обикновения човек, надеждите и мечтите му.

Филигранната фактура на стиха не се нарушава и при свободните форми, а в баладично-епичните произведения звучи и ехото на древната песенна съкровищница - както е при Рузгар Афандиева, Рафиса Нурай, Камила Немат, Елмира Касимова…
* * *

Убеден съм, че с антологията до българския читател се е доближило азербайджанското време с неговите исторически, обществени, политически и личностни релефи и измерения.

Естествено, политическият характер на отделните времена не е изразен в прекия смисъл - той е по подразбиране, предаден със средствата на поетическия език.

Но няма да се увличаме по модните информационни многословия - открива ни се радостната възможност да съпреживеем вълнуващия нравствено-естетически пейзаж на тази поезия.

Защото истинското име на времето е Словото - ето живото време на една прекрасна страна, съхранено в поезията на нейните жени - летописци, участници и строители на историческия и духовен път на своята родина и вестителки на нейното предстояще.