Георги Гривнев

1.
Димитър Главчев бе висок и по ръст, и по дух. По първото нямаше за какво да му завиждат, но за второто - имаше.Талант и позиция на едно място вече беше много, макар че дарованието му бе дадено свише, а позицията идеше от червените кръвни телца и я отстояваше с естетическия си вкус, с наученото от професорите в академията, от генетичния корен и от условията, в които попадаше и трябваше да преодолява. Може би трябва да напомня и трудолюбието, необходимо за развитието на всеки талант, за да не закърнява и олинява.

2.
„Родопа е в сърцето ми - споделя Димитър Главчев. - Тук, в Райково, съм се родил, тук мина животът ми. Не съм се метнал на дядо ми Ставри, той си падал много буйна глава, в жилите му бунтарска кръв е кипяла. Осем години служил в турската армия, малко преди Балканската война избягал от Македония, където се намирала частта му, и се установил в Лом. Но щом войната се обявила и свирнала бойната тръба, войнишкото му сърце заиграло, зарязал всичко и нарамил пак пушката, за да участва в пленяването на 12-хилядната армия на Енвер паша…

Баща ми бе по-друг - кротък човек. Бедно бе селцето ни, със зидарлък се захванал, за да ни изхрани. Помня, ръцете му бяха мазолести и корави, все ми приличаха на мистрия. Къде ли не е скитал с тоя занаят…

Ние сме трима братя и тримата обичахме да рисуваме, но само на мене се удаде да завърша Художествената академия в София. Беше голяма беднотия, трябваше да работя до късни нощи, за да се издържам - тежко време, непосилно.

Едничката ми радост бе, че попаднах в класа на Илия Бешков, не на всеки можеше да се случи това… Илия Бешков беше обаятелна личност, всяка негова мисъл бе мъдрост. Имаше своя оригинална позиция за живота и изкуството, това успя да внуши и у нас, студентите. Поне по себе си мога да съдя…

Моят девиз е: Родопа… и никъде извън нея!”

3.
Аз бях ученик в Райковската гимназия, а той - млад учител с идеала на ония възрожденски даскали, които се раздават безрезервно и вярват, че възпитаниците ще възприемат това, което им се преподава, ще усвояват знанията по точните и хуманитарни дисциплини.

Затова ли всеки урок се превръщаше в свещенодействие, всеки час - в час по светлина, всяка разгърната страница от учебника - в част от хоризонта, тъй далечен и примамлив?

И какъвто и предмет да поставяше Димитър Главчев на катедрата, ние искахме да го нарисуваме, като го копираме, да прилича на мострата, да не се отдалечаваме от оригинала. А може би много по-късно щяхме да осъзнаем, че в изкуството има и въображение, без което художественото творчество е немислимо, невъзможно.

Очевидно в тази гимназиална възраст Главчев искаше да ни приобщава към красивото, а това не бе малко. А у когото дреме талантът, той рано или късно ще се събуди, ще разтвори прозореца и ще излезе на светлина.

Димитър Главчев завършва Художествената академия в столицата при проф. Илия Бешков. Има една българска поговорка: „Кажи ми кои са твоите приятели и ще ти кажа какъв си.” Ако я перефразираме в „Кажи ми кои са твоите учители и ще ти кажа какъв си.”, ще се убедим, че и това е вярно. Родопчанинът поглъща всяка негова фраза, която се отнася както за живота, така и за изкуството.

Битието и изкуството, както подчертавал Бешков, взаимно се подхранват и живеят неразделно. Това Главчев не забравя никога. След гимназията се премества в Учителския институт „Дичо Петров”/по-късно филиал на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”/ в Смолян, на който му посвещава тридесет години.

Обучава хиляди ученици и студенти, на които показва един от пътищата, но не към Рим, а към Красотата. В преподавателската си работа намира дълбоко удовлетворение, а чувства и необходимост от духовна връзка с младите поколения.

4.
Друго бе усещането, когато заставаше насаме пред платното и пред белия лист. Художникът изучаваше историята на родния си край, далечна и по-близка. Как иначе ще изобразяваш миналото, ако не го познаваш? В сърцето му беше графиката, в мечтата - живописта.

А тя, графиката, е много ревнива - не признава съперничка, иска изцяло да й се отдадеш. В графиката, неговия избор, най-силно изразяваше себе си, пред нея разтваряше душата си, изливаше откровенията си както се излива вода в саксията, за да разцъфне жадното цвете. В рисунката всяка чертица излъчва одухотвореност, черти на характера като борбеност, решимост, себеотрицание, възвишеност…

Родопчанката е вярна не само на домашното огнище, но и на борбата за свобода - тя нарамва пушки тръгва срещу поробителите. А как онемяваме пред Невястата, дръзнала да откаже „правата вяра”, за да полети от скалата, която ще приеме по-късно нейното име.

Разказва се, че скалата се е разцепила от мъка и неутешимост. Учителю, разкрий тайната на вдъхновението си и още по-дълбоката тайна на осъществената „Родопска мадона”. Как събра в едно - нежност и непокорство, магия и реалност, изгрев и обреченост?

И защо конниците не спират да препускат с оная решителност, с която се провижда свободата, а слънцето е ореол от птици, чиите крила още припляскват, още летят?…

Художникът обезсмъртява делото на уста Харит Кисьов, построил оригиналната Пангалова къща, в която светлината прониква през безброй прозорци, а накрая взел, че изписал скромно името си и го покрил с дъсчица - да не може лесно да бъде открито.

Графикът претворява съзиданието - миньорите поемат към подземните галерии с неотлъчните си карбидни лампи; дюлгерите - тия вечни номади, тия неуморими гурбетчии, които зидат църкви, къщи и мостове; овчарите, водещи стадата си по дълги вървища, но винаги с геги, по-високи от тях.

Легендата за Каюското дере, където са убити 200 видни райковци, защото не предават православната си вяра, отеква с кървавата си жестокост у художника.

Но не е ли истина легендата, когато сънят завинаги е нарушен, когато белите кости, които се намират в темелите на стари и нови къщи, още са пред очите му - памет, с която минаваше през събития и житейски прибои, през размирни години и временни суматохи, през дълбоки реки и стръмни брегове?

И затова ли мъжете на Главчев са смели и себеотрицателни, не свикнали да коленичат и да прекланят глава пред завоевателите? Умирайки с въжделенията на безсмъртните, духът им се предаваше на по-младите, които вдигаха пушките от ръцете на падналите и продължаваха борбата.

Димитър Главчев питаше приглушено, но ясно и понятно: „Ако нямаме памет за миналото, с какви очи ще се обърнем към съвременността, с какво въображение ще стъпим в бъдещето?”

5.
С необяснимо търпение и акуратна прецизност Главчев рисува, верен на онази максима, която е със силата на клетва: „Нито ден без ред.”, което за него означава: „Нито ден без чертичка.”

След изложбата през 1984 година колегата му от Киев Алексей Лесовой не се въздържа да сподели: „Обичам лаконичния език на графиката, нейната поразяваща точност на характеристиката, експлозивността на щриха и гъвкавата звънкост и песенност на линиите. Всичко това го има в работите на Димитър Главчев.”

Изкуствоведът Максимилиян Киров и той възхитен, пише в пресата: „Много естествено към мотивите е Главчев да включва и обединяващият компонент - легендата. Защото избраната от автора стилизация на образите и формите привлича условното, приказното и фолклорното начало, което е в основата на легендарното.”

Поетът Никола Гигов си задава въпрос и сам отговаря: „Но защо след като е график, тук ние виждаме живописна изложба? Ще кажа: Главчев вече има свое небе в изкуството, той винаги търси и развива таланта си, излетя високо - като жерав в небето. Много райковци, родопчани, българи вдигат очи към небето, чуват гласа му, но още не са го видели с очи.” /За изложбата през октомври, 2000 година, в Клуба на дейците на културата./

Отзивите са обективни, но едва ли някога ще разберем защо любимият цвят на художника е бил лилавият. Но пък знаем защо се е вдъхновявал от преданията, сказанията, легендите… От храбростта, саможертвата, свободолюбието на родопци през вековете.

6.
Димитър Главчев не се ограничава в изкуството - в графиката и живописта. Той „нагазва” и в писаното слово. И подготвя книга, която още не е издадена, със заглавие „Прозрения”. В нея събира 400 афоризми, извлечени от наблюденията му в житейския и трудов път. Привеждам някои от тях.

„Чуждото не искам, но и своето не давам.”
„Най-трудно се стига до простата истина.”
„Голямата любов се наказва с изкупление.”
„Откровения има само в любовта и пред Бог.”
„Оцелял, защото е мълчал.”
„Историята се пише не от падналите, а от оцелелите в боя.”
„Най-напред човек узрява, после поумнява, умъдрява и накрая оглупява.”
„Най-съвършената музика е тишината.”

7.
Дъщерята Соня Главчева, завършила английска филология, е откровена до болка и пряма като дете, без нещо да скрие или да добави излишно към образа на човека и художника.

*Чувството, което ме обзема, спомняйки си за баща ми, е и леко, наситено с радост, но и доста болезнено.Такъв беше и животът му.

*Димитър Главчев е син на бай Ставри (така наричаха дядо ми в махалата), участник в Македоно-одринското Опълчение. Често разказваше за него, че се завърнал от фронта с шинел, надупчен като решето от куршуми. Но той самият е бил невредим. Майка му, баба Главчовица, се молела непрестанно на света Богородица.

*Когато баща ми завършва Райковската гимназия, отива да даскалува в Маданско. Имало е момент от този период, който той си спомняше с особено негодувание и тъга. По Коледа наваляло около метър и половина сняг и дошло време да се връща към Мадан. По това време единственият начин за придвижване дотам бил пеша. В Устово се събрали доста хора, чудейки се какво да предприемат в големия сняг. Надявали са се този преход да се отложи за ден, два. Но отговорните другари решили - потегляме. Баща ми имаше проблеми с ходилата си до края на живота си. Измръзването било неизбежно.

*Учейки в Художествената Академия в София, Димитър Главчев има честта да се обучава при знаменития Илия Бешков - философа в българското изкуство. Дали от общението с този велик човек или заради вродената си склонност към размишления, а може би и поради двете, баща ми имаше голямо предразположение към размишления за изкуството и живота изобщо. Той непрекъснато създаваше свои афоризми.

*Студентските му години са пълни и с много горчилка. Живее при крайно мизерни условия на един таван на бул. „Дондуков”. По това време разчитал единствено на стипендията, за да преживява. И какво се случва, когато тя е спряна два пъти заради една единствена причина - Главчев е син на религиозни родители. Това му е коствало няколко дни мъчителен глад.

*Баща ми имаше завидно чувство за хумор, въпреки всичките несгоди в живота си. Това го крепеше и му даваше сили да продължава напред. Разбира се, това му чувство не се харесваше от всички, особено от така наречените партийни другари.И до ден днешен съжалявам,че не се сетих да записвам мъдростите му.

*Като художник имаше нужда от ателие. Когато се построи новият център на Смолян, раздадоха ателиета на почти всички смолянски художници, но не и на баща ми. Дълбоката причина бе, че не бе партиен член и никога не стана.

*Понякога баща ми бе странна птица, чудак. Сега, от дистанцията на времето, не мисля така, защото нещата, които вършеше, прилягат на един освободен, лишен от излишни скрупули и не робуващ на условностите на обществото човек. Спомням си как се разхождаше едно лято на плажа по пижама. Когато го попитах защо ходи така, неговият отговор беше простичък: „Така ми е удобно”. Скокът от това да ходиш неглиже до това да се изтупаш като лорд беше забележителен. Когато случаят го изискваше, беше прекрасен със своята елегантност и изискан вкус.

*За моята сватба се доверих изцяло на вкуса на баща ми. Той избра булчинския ми тоалет. Никога не съжалих за това.

*Димитър Главчев благоговееше пред изкуството. Бях свидетел на онова чудо, наречено сътворяване на картина. Процесът около „правенето” на вълшебните му графики понякога траеше около година - от замисъла на композицията до завършения графичен лист. Сега си давам сметка за къртовския труд, който той полагаше съвсем съзнателно, не чакайки външно вдъхновение. Това беше висок професионализъм.

*Самоиронията беше характерна за Димитър Главчев. Когато дойде „демокрацията”, майка ми остана без работа. За да се свързват двата края, моите родители купиха крава. Тогава баща ми заяви: „Започнах живота си като говедарче и така ще го завърша”.Така или иначе, кравата стана обект и за творчески идеи. Направи си екслибрис, на който изобразяваше себе си, яхнал крава с четка в ръка. Такъв беше баща ми - одухотворен и благ човек.

8.
Трудно, но неудържимо идваше признанието за всеотдайния преподавател и неуморим художник. Очевидното и слепият го признава. Удостоиха го два пъти с орден „Св. св. Кирил и Методий”.

Освен това е номиниран от Окръжния съвет за култура в Смолян за изобразително изкуство /1985/ и от посолството на Руската федерация в София за „Золотая муза” /1997/.

Чест е негови творби да притежават Художествената галерия в Смолян, частни колекции у нас и в чужбина.

9.
Димитър Главчев отстояваше своите принципи и естетика, които са в единство със свещената красота. И ги защитаваше с аргументи, не с конюнктурни съображения. По тази причина недобронамерени съвременници го определяха като „конфликтна личност”.

Дай, боже, повече такива „конфликтни личности”! Беше горд, но не горделив, често скептичен, но изпълнен с надежда. А когато избухваше в смях, смехът му се разливаше безпределно искрено, спонтанно. Утешаваше и насърчаваше слабия, силният знаеше пътя си…

Художникът имаше три убежища, в които намираше хармония и успокоение - таланта, достойнството и семейството, за да поддържа поведенческия си баланс.

Защото срещу им се изправяха лицемерието, интригата и несправедливостта. Казват, че има много даровити творци, но са малко онези, които съчетават талант и характер. А при Главчев бяха неразривно свързани.

Особена изостреност имаха сетивата му срещу неправдата. Затова възмущението му се движеше от намека, примесен с хумор, минаваше през откровения укор и стигаше до взривения гняв.

Когато натрупа и педагогически, и творчески опит, когато беше вече и доцент, и имаше право да обучава студентите, го освободиха /най-меко казано/ от работа и го изпратиха в „заслужен отдих”.

Главчев бавно се отърсваше от горчилката на принудителното извеждане от работа, но потъвайки в изкуството, забравяше за всичко друго.

Изкуството, това непризнато божество, го викаше и наяве, и насън, и той се отзоваваше като негов верен поданик и му се отдаваше до сетния си час.

На посредствеността и завистта Димитър Главчев противопоставяше любовта и изкуството си, които излъчват толкова красота, че в един момент той не познаваше кой от двата хълма е по-висок, но разбираше, че без любов няма високо изкуство, а без свобода любовта е самотна красавица.