МИСИЯТА
Николай затвори очи… Самотата наоколо беше ужасяваща. Когато майка му почина, той не можа да дойде от Ирак за погребението. Скоро бяха нападнали базата. Имаше убити. Развалини. Началството просто не можа да му уреди транспорт за България. Погребаха я без него. И той сякаш се надяваше, че тя ще го посрещне в опустелия им дом.
Но, чудото не се случи. Той гледаше избелелите тапети и си спомни колко трудно беше да се пребори с агресивната евангелистка, която всеки ден промиваше мозъка на майка му да подари това жилище на евангелската църква.
Накрая, като се върна от поредната мисия той, по съвет на адвокат, оформи опекунство над майка си. Тя наистина имаше старчески промени в поведението и паметта. И документите, подписани от нея, бяха невалидни. Като разбра това, евангелистката изчезна от хоризонта. Беше решила да си търси друга жертва.
Но, майка му беше съкрушена. Тя беше интелигентна жена и на моменти беше с абсолютно ясно съзнание. Тя беше вярвала в искреното приятелство на евангелистката…
Тя беше вярвала, че е съхранила разсъдъка си до дълбоки старини. Но, изправена пред жестоката реалност, тя просто се прекърши. И почина. По време на следващата му, най-страшна мисия.
В Кербала, Ирак. Когато той разбра целия ужас на професията си. Негови другари бяха загинали. Бяха загинали за кауза много далечна и чужда. Уж Саддам Хюсеин бил имал химическо оръжие. После нищо такова не беше намерено.
Просто Саддам Хюсеин беше поискал нефтени разплащания без долари. И заради това загиваха хора, загина и самият диктатор. Това беше много различно от героичните представи, довели Николай във Военното училище. Той се виждаше защитник на Родината, герой, уважаван, почитан… А се беше превърнал в пушечно месо.
После психологът му каза, че преживява посттравматичен стрес. Не можеше да спи. Не можеше да разсъждава трезво. Беше под постоянно вътрешно напрежение. Когато дойде известието за смъртта на майка му, Николай не беше сигурен, че осъзнава докрай случилото се. Беше под влиянието на успокоителни.
И, когато му казаха, че няма да може да замине за погребението, не се възмути, не се разстрои, обхвана го апатия. Не се опита да се пребори. В живота му шестваше смъртта…
Сега седеше сам в опустялото жилище. Помисли дали да се обади на бившата си жена. Той й изпращаше пари за дъщеря им. Изпрати й пари за погребението на майка си.
Парите бяха всичко, което можеше да направи за семейството си. Жена му беше дала ултиматум - или да напусне работата си на професионален военен, или няма да я завари вкъщи като се върне от поредната мисия.
Това беше преди доста години. И той се заинати. Защото армията беше единственото нещо, което познаваше. Само там се чувстваше добре, чувстваше се силен. И заради това загуби всичко - жена си, дъщеря си, майка си. Остана му само празното жилище.
Беше се разболял сериозно. Диабет. Сърце. Наложи се да се пенсионира. Можеше да живее с пенсията. Но нищо не го задържаше у дома. И тръгна с тировете. Чергарският живот му понасяше. Постоянната смяна на лица и декори сякаш запълваше празнотата в живота му.
Негативизмът беше станал неразделна част от него. Говореше много обидно за жена си и дъщеря си. Наричаше ги проститутки. И звучеше много убедително. За човек, който не ги познаваше. Жена му просто се беше уморила да чака безкрайни години и да не е сигурна дали ще се върне жив. И когато се върнеше, той някак си очакваше всички да се държат с него като с герой.
Това, разбира се, не беше възможно. Хората нямаха представа за трудния му живот в армията. Това го дразнеше, започна да пие. Започна да става груб и агресивен. Психолог би казал, че просто се нуждае от лечение. Но след Кербала той не се беше обръщал към психолог…
Жена му го напусна. С нея отиде да живее и дъщеря му. Жена му се беше омъжила отново. Дъщеря му беше напуснала ненавистния колеж, за който той плащаше. Имаше приятел. Живееха заедно без брак.
Затова Николай говореше за тях така презрително. Докато той съществуваше в изкуствено създадения ред на армията, светът около него живееше съвсем по други правила.
Хората не му се подчиняваха, както той очакваше. Имаше други закони. Хората се обичаха, женеха се, бяха щастливи. И не им пукаше за него. Поне така си мислеше той.
И ето сега наближаваше Коледа. Най-омразното за него време на годината. Когато винаги беше сам. Коронавирусът се беше развилнял. Това правеше международните превози много несигурни.
Малкото му приятели го съветваха никъде да не тръгва. Дори да не се зарази, чакаха го дни висене по границите без храна, вода и тоалетна. Но той реши да пътува. Защото в така наречените семейни празници той нямаше място.
И ето, сега е на сръбската граница. Навън вали дъжд, примесен със сняг. Свири вятър. През нощта едва ли ще има движение. Николай заспива. И пред очите му се появява една Коледа, когато дъщеря му е малка. И той се преоблича като Дядо Коледа. Елхата грее, от кухнята мирише на канела и ванилия. Той е щастлив. Дъщеря му се радва. Жена му се усмихва.
Внезапно чува клаксон. Опашката явно се е придвижила. Николай се стряска. Пулсът му се ускорява. Отваря очи разтърсва глава и подкарва камиона…
До Германия има още много път. Със сън на пресекулки, мръзнене по бензиностанциите, със сънища за отминалото щастие. За мисията - семейството - която беше напълно провалена.
Чакаха го пътищата на Европа. Но вечер в кабината го налягаха спомени и му ставаше много тъжно. И така много дни. Когато влезе в Германия и малко се успокои. Беше близо. И изведнъж го прониза силна болка в гърдите. И пред очите му стана тъмно.
Събуди се в болницата. От него излизаха разни тръби и наоколо писукаха и проблясваха монитори. Хората наблизо говореха на немски. Във Военното училище беше принуден да научи този език. Не му харесваше мелодиката му.
Но сега беше благодарен, че може да разбере хората, които се грижеха за него. Казаха му, че е получил инфаркт. И са му сложили три стента. Но сега е стабилен и ще оцелее.
Обадили са се на жена му и дъщеря му. Те пътуват насам. Николай затвори очи. В самотните си нощи се виждаше старец в старческия дом на Кенана.
Не можеше да отвори сърцето си за никоя жена. Но сега съдбата му се беше подиграла. Сърцето му беше отворено и оперирано от непознати хора. Какво ли щяха да кажат бившата му жена и дъщеря му?
През следващите две денонощия той почти непрекъснато спеше, под влиянието на лекарства. По едно време усети, че някой го бута леко по рамото. Беше дежурната сестра. Тя го събуди и му показа големия прозорец към коридора. Зад него стоеше дъщеря му.
- Татко, татенце! - развика се тя.
Все пак, това беше болница. Скараха й се. Тя се смееше и плачеше едновременно. Правеше с ръце сърце, пращаше му въздушни целувки. Жена му беше по-сдържана.
Но сега той разбираше - чудото се беше случило. Целият гняв срещу дъщеря му се беше изпарил. Чувстваше вина пред жена си. Но това беше поправимо.
Само да се изправи на крака и да излезе от тук. И да се отправи на най-важната си мисия - да бъде баща на дъщеря си. И дядо на нероденото още внуче.
