Георги Майоров

Не се сърдя на възторжения поет Петър Андасаров, че родната му Елешница е към Родопите и следва да се зове родопчанин, защото беше грабнат от вихъра на Вихрен и се намери сред вихрите и лавините на социалистическото единогласие с несъгласие.

И се оформи като един не от проходчиците, а от стоически проходилите и при тоталитарния режим.

Разкрито е в анкетата на Тодор Коруев с него „Защото съм такъв”. И какъв е? Може да е всякакъв в живота и преживяното, но преди всичко е много талантлив поет.

Доказва го отдавна, че Георги Джагаров да го вземе под своето крило, но и да го посплаши със своя „ръст”, че и Петър Андасаров да порасне - нали е жив камък, ни от студ, ни от жар, нито от канари се плаши.

Виждаме го в неговата пъстра лирика. Рее се в кръговете на орлите, живее забързано, не спира потока на думите, стреми се към зенита на Слънцето. Онова Слънце, което идва веднъж в живота.

Сега му е лесно да казва „Такъв съм”, но докато стане такъв се къпе в бистрите води на Места, говори с природата, подрежда объркани мисли, търси „неизменна посока”, намотава въжето на „хорските грижи”. По „звездния буквар на живота високата азбука” срича, за да има в ръцете си мъдрото Слово.

И тръгва по земята пораслото момче - незаспиващо, очакващо разсъмването, очакващо озарението, за да разбере времето на възрастните, да проумее и времето на своя живот.

Така идват витиеватите изблици на речта, съпреживени споменни изживявания, чисти метафори - самородни, отчетливо негови, които преборват мъгливите облаци на сътворяването, за да има песенно пътуване към ясна синева, че и в засухата да вижда „кълвача как се труди”, че и той да изтребва вредителите под кората на живота.

Да „светят ябълки по клоните” на дните, в които миналото „расте и бъдеще извира”. На деня да отваря вратите, слънце да огрява душата. И няма връщане, няма завръщане.

Върви по „хребета на грижите”, че „слънцето на дните” да не залязва рано, а сезоните бавно да зреят. Така в своята стръмна пътека стига до прегръдка с необята. За да събира зрели ръкойки на думите, да ги заселва в долината на преходното време, че да обуе „градски обуща” - със слънце „в джобовете… в пазвата - с песен”.

За да хваща „юздите на вятъра”, за да гони безкрая „недостижим”. И сътворява дори „за децата си свети дела”, че в паметта им да свети. Толкова слънчев и земен е поетът. С дълбок привкус на интимност.

Безкрайно искрена поезия, облякла босите спомени, закърпила живота. И за какво ли не отпяват неговите златни струни - за небесната нежност на жената, „светла и недостижима”, от която иска само хляб от нейната „надежда”, защото „от мръкнало до съмване” я обича - любимата жена, необгледната поезия, която върви „по млечния път на душата” му, че и той да стигне до нея, дори ако трябва „с иглата на свойто търпение път” да копае, че образа й „да свети стенописно / на фона на небето”. Думи музика и олтар в люлката на лудо вдъхновение.

Ненавижда „чужди посоки”, гледа как да превъзмогне на нейното „непостоянство сипея”. На оная, която „освети небето на душата” му по своята „пътека захласнато-луда”, чрез която „истински живял” е, а „всъщност затворена” в него, в тяхната „далечна близост”:

Немеят твоите очи -
вали снегът любовен.
И в мене музика звучи:
не си, не си ти спомен. („И сънят…”)

Петър Андасаров няма заричаната към всеки творец гражданска позиция. Той е пронизан, или изцяло всмукан от вакуума на социалния живот. За него е важна посоката на чувствата, избягали от „килията на делничния затвор”.

Върви подръка със „свойто приятелство днешно”, подарява му „слънчеви думи”, пъди „обида случайна”. Затова му прощавам, че не се нарича родопчанин, защото е изцяло наш, живеейки с нас.

Защото „Родопите, Пирин и Рила подпират / високия покрив на звездната къща” - българската, обща за всички. И е щастлив, че „хляб като слънце / полага/м/ на везана кърпа” за всички, гладни за обич и български дух.

И че е възможно да ни освободи от затвора на живота. Че не на всяка изказана глупост се ръкопляска. Предпочита да отмине и безличната ни „взаимност”, а ще пее „додето живота за ласки е жаден”. И не е толкова уважителен, колкото едно болнично свиждане, щом шпионки на съседи любопитно го шпионират. Социална позиция до генома на душата. Та пита:

Защо дарихме със сирашка участ
пътеките, които никнеха в душите ни;
защо обидно рядко ни се случва
да не заключваме вратите си? („От перваза син на времето”).

Трябвало е, наложително е трябвало, Тодор Коруев да проведе анкетата с този цветен поет, незастрелял заека на живота. Не коленичил пред „почит и слава”, защото „всеки за нея” роден е.

И не позволява никой да стъпи върху него. Ненавижда задкулисието на тези, които не позволяват „семе друг да засее, / камо ли сърп да нарами за жетва”. Той зася своята нива и жъне високи ръкойки.

Поезия не близка до живота, а милваща живота с най-вярната и най-топлата ръка. Но обветря проветриво и снобите с кучета, които „царствените им походки и бързането” самите им кучета „безцеремонно напикават”.

А на простосмъртните като нас, завещава да се радваме на всеки ден живот. Защото момчето от Елешница не е заспало под елшица, а събудено буди света със своята възторжено оздравителна поезия.

Закърпеното детство го преследва нескончаемо, затова е толкова мъдър социален поет. И иска малко на този свят: „в тъмни минути - / в душата ви - с думи да светя”.

И наистина. Неговият път, и без да беше казвал тези думи, ни свети. Който е „тичал по сянка на орел, недостижим във висините”, в мътни локви не може да плакне дните си.

Той има „своя диря на поет”. И поезията, като жена, не може да го напусне. Той я носи „в очите си”, прегърнат с необята.