РОДИНА
Угасват златните полета
и в здрача тих кавал звучи,
а селските прозорци светят
като разплакани очи.
Над нивите луна възлиза
и тихо всички дървеса,
съблекли сенки, като ризи,
се къпят в лунна светлина.
По хълмовете тъжни хижи
за миналите дни скърбят,
и гледат долу как се нижат
коли по блесналия път.
България! Родино моя!
Страна на бунт и тишина,
където даже и в покоя
плющят размирни знамена!
Където тежко скърцат още
коли с народното тегло,
и ветровете пеят нощем
за туй, което е било…
Където вечно се люлее
от песни твоя звезден свод,
и в песните, които пеем,
скърби сломения народ.
Където нашта младост мина
като на сън… като на сън…
И на бунтовните години
не стихва никога гласът.
Където аз съм нявга любил
и съм мечтал като дете,
и ме люля възторга хубав
в часът на страшния метеж.
Днес аз не знам кого обичах,
кому сърцето си бях дал -
дали на нежното момиче,
или на твойта свобода.
*
Живей, родино! Вий, другари
по-бодро махайте коси!
Скръбта на старата България
със нов възторг да покосим!
Когато изгрева над нея
развее свойте знамена,
един възторг да залюлее
народа в родната страна…
И да не видя тази радост,
ще си отида тъй щастлив,
че раснах и живях с наслада
в сегашните бунтовни дни.
И ще залезя във полята
със вяра в младото сърце,
че тая бодрост непозната
ще диша в мойте стихове…
