Елена Алекова

Каквото и да прочетеш за Мароко преди и след пътуването си бледнее пред онова, което преживяваш там.

Седмица в Мароко. В света на приказките. В света на сънищата. Или може би на… Не знам как да се изразя… Свят загадъчен и невероятен. Сякаш че друга вселена. Или че друго време. И същевременно - свят, стъпил здраво на земята. Свят на усмихнати, отворени и озарени хора, които разбираш и които те разбират без думи. Но и с думи - от собствения език или от някакъв друг език, непонятен за теб или за тях, които се произнасят по-скоро по инерция, просто защото така сме устроени ние, хората - да говорим, а не защото са нужни. Ти с всичките си щения, радости и печали, тайни и прикритости си от ясен по-ясен за тях, и те - за теб, без думи. Но и без каквато и да е опасност, външна или вътрешна, от това.

А когато положиш ръка на сърцето си и се усмихнеш, всичко, което ти трябва, се сбъдва. Сякаш си произнесъл „Сезам, отвори се!” и пещерата се разваря с всичките си съкровища пред теб. Или си пуснал от бутилката джина, който вече изпълнява твоите желания дори без още да си ги формулирал в главата си. И вълшебствата не свършват и не можеш да намериш за тях аналог дори в „Хиляда и една нощ”. Каквото и да си преживял в Мароко - всичко е толкова необичайно като усещане, толкова остро, толкова екзотично, толкова само по себе си, че цялостното някак се губи, изчезва, раздробява се на множество фрагменти, множество епизоди, множество „тук и сега”, а същевременно всички фрагменти, епизоди, „тук и сега” са обвързани едно с друго, свързани като че с някаква невидима нишка - като паяжинка, по-точно - като ония мозаични ефирни плетеници и изящни дърворезби, изпъстрили дворците и джамиите отвън и отвътре с фрагментите акценти, а между тях - фини нишчици, плетчици, багрици, светлинки, които ги свързват и обединяват в едно-единно неразрушимо цяло.

Мароко - страната, където ослепителното богатство е на една ръка от ослепителната бедност и никой не се чувства наранен, оскърбен или ощетен от този факт. Където върховната ценност е човекът, приел това, което е, средата, в която се е родил, обществения статус, в който съществува, без ропот, без протест, без условия, без въпроси, без обиди на съдбата. Където и най-богатият, и най-бедният са някак озарени от щастие - просто заради това само, че са живи, че слънцето изгрява и пада нощта. Всеки е зает със собственото си дело - каквото и да е то - най-усърдно и с такава всеотдаденост, сякаш днес е последният му ден на земята. Дали ще управлява страната и ще разрешава нейните важни политически и икономически проблеми, дали ще се пазари на някоя уличка, на спирките по пътищата из планината или по долината Дра, дали ще забавлява с номерата си тълпите обикалящи туристи, дали просто ще зяпа, ще проси - всеки върши това, което е приел да върши, с изумително достойнство. Защото това е неговото дело, неговият смисъл, неговият ден, неговата надежда, неговият късмет. И ти си длъжен да го уважиш. Да пазиш ненакърнено достойнството му. Това, което е той.

Мароко - където човек с човека се среща. И го обиква. В този миг. В тази среща. Мимолетна и единствена. А после остава в душата му светлина за цял живот, която го сгрява и в най-жестоките студове и в най-суровите зими (като нашите - понякога).

СРЕЩА С БЕРБЕРИТЕ

Не крия, че съкровената причина да посетя Мароко бяха берберите. Берберите, всъщност амазигхите, което ще рече „свободните хора” („бербери”, т.е. „варвари” ги наричат римляните и на тях не им харесва особено), живеят тук от древни времена, от най-древните, може би дори от времето на Атлантида - кой знае… Други пък ги свързват с древните българи - и представят безброй доказателства. Може и да има някаква връзка - кой знае… Известни са и от времената на финикийците, които търгуват с тях - има запазени следи от финикийско писмо дори до времето на св. Августин (354-430), също бербер, т.е. до ІV-V век. Споменати са в древни египетски хроники, пишат за тях и древните гърци, римляните и византийците… Някъде около 200 година берберите стават християни. През VІІ-VІІІ век са ислямизирани, но запазват някогашните си традиции и начин на живот и до днес. Те са главното ядро сред маврите, завладели Иберийския полуостров по-късно…

Но аз искам да разкажа за Мароко, за днешния му ден…

Още непристигнали съвсем, се отправяме към пустинна местност, за да се запознаем с берберите и да вечеряме в току-що изграденото от тях селище от шатри насред пясъците. Селището ще просъществува насред пустошта само тази нощ…

За да влезем в селището, трябва да минем по килими, постлани направо върху пясъка. Отстрани бербери свирят на традиционни музикални инструменти някаква пронизващо тъжна, но не безнадеждна мелодия. Щом влизаме вътре, ритъмът внезапно се сменя. Излизат танцьорите…

Шатрите са подредени в нещо като отворен кръг, а в центъра - своеобразен площад с няколко софри върху килимите. Докато се освежаваме с чай и безалкохолни напитки - наблюдаваме с възхита танците. Някои от нас, поощрявани от берберите, се включиха в тях. Весело е и е шумно. Берберите позволяват да си правим снимки с тях, макар това да е необичайно за тукашните нрави - смятат, че ако им направиш снимка, хващаш в плен душата им. Поне така ни обясниха. През дните нататък се налагаше много снимки да изтриваме от паметта на телефоните, след като случайно попаднали в кадър хора показваха, че не искат.

Величествен залез. Иде ти да оставиш шума и да се усамотиш, за да се слееш изцяло с изтичащата на запад светлина и с нея да отпратиш всички грижи, болки, проблеми, нужди, които неизвестно как и защо си домъкнал чак дотук. Може би - за да ги изхвърлиш веднъж и завинаги в пясъците, в океана или бог знае къде, все едно… Тук няма маски. Всичко е едно към едно. Пясъци и небе. Впрочем, и… животът. Но се е спотаил. Ако се вгледаш по-внимателно, ще откриеш сред пясъците тумби тревица - излиняла, почти суха, сбърчена, но жива. И всред тревицата - буболечета, които, усетили чуждо присъствие, застиват. Сигурно биха останали така с часове.

Нощта е паднала. Фенерите, опасващи шатрите, вече светят. Отдалече напомнят блуждаещи огънчета в пустиня. А когато влезеш в кръга им, се чувстваш сигурен и защитен.

Мароканската кухня е превъзходна - остра, леко стипчива - от ароматите, стига да й свикнеш. Но кой не свиква бързо на хубавото. За десертите да не говорим… Изключва алкохола и ако все пак се изкушиш, ти струва доста скъпичко.

Утре от това селище и от нас тук няма да има и помен. Така живеят берберите в пустинята - днес са тук, утре вече са на друго място. Техният дом е вътре в сърцата им - кой може да им го отнеме. Всичко друго може, това - не. Защото всичко друго е видимост, мираж, нещо, което идва и си отива…

А очите им… Очите на берберите, през които прозира безкрайността… Нима може някога да ги забравя?

МАРАКЕШ - „ЧЕРВЕНИЯТ ГРАД”

Маракеш, дал името и на Мароко, в превод от езика на берберите значи „Земята на Бог”. Столица на някогашни династии, разрушена от други династии, и отново - процъфтяваща - при трети… През 1147 година започва строежът на Кутубия, „Червената джамия” - една от най-изящните постройки в Мароко, в испано-мавритански стил, със 77-метрово минаре, което се вижда от 25-километрова далечина.

Разхождаме се в медината (стария град)… Тук героите на „Хиляда и една нощ” са оживели, същи са уличките, къщите… Продавачи, туристи, зяпачи… Цветове, багри, стоки, които хората тук сами произвеждат, усмивки, мотори, подвикване, суета и пак - багри, цветове, лъчи, гълъби, гнездуващи в стените. Като за първи път сме цялата група, после - ще тръгнем на малки групички (предупредили са ни - тук трябва да бъдем на групи, особено жените…), а после…

След два дни хората вече ни разпознават и се срещаме като отдавнашни познати. Дори не усещаш как оставаш сам, докато разглеждаш някоя от стоките или се пазариш до безкрай, а после се подвключваш към друга група. Тук пазаренето се случва заради самото пазарене - дори не е важно дали ще купиш нещо или няма да го купиш, но ако се пазариш и ако при това си умел, ще заслужиш уважение, каквото и не си представяш.

На пръв поглед пазаренето е като че самоцелно. Но не е. При пътуването ни към планината по течението на река Дра например, на спирката с камилите ни заобиколиха, както се очакваше, продавачи на „безделушки” - така наричам дребната, най-често непотребна стока. И отново - вечното пазарене, което в случая ни поизмори. И когато отпътуваме с въздишка на облекчение, че - най-после - сме се отървали, чуваме рева на моторите - нашите хора са тръгнали след нас… До другата спирка, където театърът от предишната се повтаря. И на следващата… И по-нататък… Най-упоритите ни последваха и по обратния път.

Едва тогава осъзнах, че в това тяхно поведение има нещо много красиво, почти безразсъдно. Та те похарчиха повече пари за бензин в гонитбата на Михаля, когото в случая твърде успешно представлявахме ние, отколкото спечелиха от продажбата на дреболиите, с които разполагаха - я продадоха нещо, я не.

Така е в Мароко - щастието от живота като живот, удовлетвореността от това, което правиш, са по-важни от парите. Пък и кой печели, кой губи от стока, която си продал на половината от исканите пари, а си купил на сума, смешно малка в предположенията за цената й?

В държавните магазини извън медината, тоест в новия град, няма пазарене. Всичко е регламентирано, дори намалението, което ти правят или може да ти направят, ако решат спонтанно на момента. И повече не можеш да смъкнеш нито цент. Толкова.

В един от тези магазини, докато се чудех дали да си купя берберска туника, ме нарочиха по нрав за берберка. Е, продавачите бяха бербери. И ме зарадваха.

ГРАДИНАТА НА МАЖОРЕЛ

През 20-те години на миналия век френският художник Жак Мажорел купува земя в Маракеш, след време се появява и вила, чийто архитект е Пол Синоар. Около нея художникът, известен със слабостта си към ботаниката, започва да сади най-различни екзотични растения от цял свят. Така за около 40 години пред очите му буквално израства и расте жив шедьовър на изкуството. Кактуси, папрати, палми, кипариси, какво ли не… Не можеш да запомниш всичките 300, че и повече названия на най-различните растения, дори и да ги чуеш, дори и да ги прочетеш…

За да изпъкне красотата на природата, художникът изнамира специален цвят за жилището си - ултрамарин, който е толкова впечатляващ, че оттогава е известен като синьото на Мажорел. В началото на 60-те години, след смъртта на Жак Мажорел (умира във Франция през 1962-а), Градината запада. През 1980 година Ив Сен Лоран и Пиер Берже купуват мястото. Възраждат градината. Вилата на Мажорел се превръща в Музей на берберското изкуство (облеклата на берберите и предметите от бита с нещо напомнят на наши народни носии). Тук са и рисунките на дизайнера - от сезоните в тях най ми хареса пролетта. През 2008 година, когато Ив Сен Лоран си отива от живота, прахът му е разпръснат над градината, а в едно затулено кътче е мемориалът му - римска колона.

Самата градина  не може да се опише - няма дума за феериите от цветове, багри, светлини и сенки, форми, енергии, лъчи. Трябва да видиш всичко това с очите и с душата си, за да усетиш цялото необикновено тържеството. Способността на сетивата да възприемат сякаш се е разширила до безкрай.

ПЛОЩАД  ДЖЕМАА ЕЛ ФНА

През деня площадът е просто площад, който не се отличава с нищо от площадите на всеки град по света - хора, местни и чужденци, главно туристи, делнична суета… А през нощта… За четири часа - от осем вечерта до полунощ Джемаа ел Фна се преобразява до неузнаваемост, става Площад (с главна буква) - в смисъл непонятен и необозрим за европееца.

Това е по-фантастично от всяка фантазия. Уж постепенно, а някак изведнъж площадът прелива от хора, „претъпкан е до козирката”. Съзерцаван от птичи поглед, навярно би наподобил също изумителните плетеници и дърворезби по фасадите и интериора на дворците и джамиите, за които вече стана дума. Сякаш от нашето време попадаш в някакво правреме или на друга планета - далече в бъдещето, където къс минало се е консервирало за вечността в изчистен автентичен вид. И ти като по чудо - отнесен от вълшебно килимче или от объркал програмата си джин - се движиш там (дори не ходиш по твърдта, а някак малко над нея) като омагьосан. Тук - заклинатели на змии или укротители на маймуни, там - разказвачи на приказки, по-нататък - гълтачи на мечове и огън, акробати, музиканти, танцьори, лечители, гадатели, чародеи. И около тях - зяпачи и любопитковци, тукашни и чуждоземни. А между тях - брожение на хора, които търсят своето или просто са се потопили и отдали изцяло на ритъма, на туптежа на това живо сърце на Маракеш, наречено Джамаа ел Фна. Глъчка, шум, движение, ритъм… Всичко миг след миг се мени, и ти, който се движиш като привидение, някак без да стъпваш по земята - хем реален, хем нереален… Трябва да потъркаш очите си или да се ощипеш, за да се върнеш тук и сега, за да усетиш твърдта под себе си, но пак не я усещаш съвсем твърдо.

Фенерите наоколо, запалени със спускането на здрача, подсилват усещането за призрачност и нереалност и дори разхождащите се небрежно сред тълпите крадци не те връщат съвсем на земята. Тъй неволно хванах един с поглед и му се усмихнах: „Хванах те!”, усмихна се и той: „Е, още не съм добил сръчност…” - и потъна в нощта. Всичко това - без думи, разбира се. Ако би успял, също тъй бих му се усмихнала: „Е, добър си… Вземи каквото си взел и си върви с мир…”, би се усмихнал и той: „Благодаря!”… Така е тук. И е хубаво, че е така. Всеки е зает със своето дело и трябва да му отдадеш почтението, което заслужава.

Ако те е страх да се гмурнеш в тълпите, можеш да наблюдаваш всичко, седнал в някое от заведенията на открито, които опасват площада - на чаша чай или на чиния кускус, кебап, агнешки мозък, охлюви, калмари или сардини на скара, пържени картофки макуда, подправени с вълшебни пикантни сосове. Но… не е същото - встрани си от магията, от очарованието на Джамаа ел Фна, като наблюдател, а не част от нея.

Групата ни бе навита и мощна и ето ни една нощ - хванати на хоро и пеещи с цяло гърло „Лиляно моме, Лиляно…”. Една нощ - самите ние магията. Веднага около нас се заформи кръг от удивени и възхитени хора, които ни заподаваха пари, както тук е прието, но ние ги връщахме и просто им показвахме с ръка на сърце и с усмивка, че тази нашата, българската, магия е подарък за тях.

НЕВЪЗМОЖНО Е ДА СЕ РАЗКАЖЕ ВСИЧКО…

невъзможно е - за руините на двореца Ел Бади в Маракеш, построен през 1603 година, смятан на времето за едно от чудесата на мюсюлманския свят, или за двореца Бахия от края на ХІХ век, останал непокътнат и до днес; за берберското селце по долината Дра и селската къща, където ни посрещнаха и пихме чай, а който пожела - изписаха ръката му с къна, или за музея на килимите, за камилите по пътя, за реката Дра и заведенията с маси в реката; за Високите Атласки планини, които ни наблюдаваха със снежното си око през цялото време, или за вълнуващата ни среща с океана, с бялата Казабланка и джамията Хасан ІІ, една от трите най-големи джамии в света, а може би и най-голямата; за разходката с файтон из стария и новия Маракеш, когато внезапно арабинът ми подаде юздите и трябваше да се справям с конете, докато той, вдъхновен от трите българки, запя, за да ни поздрави; за вихъра на среднощното препускане с коне в покрайнините на града и танците, песните и костюмите на двайсетте групи с представители от различните фолклорни области и етноси; за зашеметяващия изгрев в една от палмовите горички на околността; за чудесните преображения, външни и вътрешни, които изживява човек сред всичките тези вълшебства и красоти…

Чърчил бил казал, че ако имаш само един ден за Мароко, трябва да посетиш Маракеш. С тези думи ни посрещнаха в Маракеш. Ние бяхме щастливци. Имахме седем дни. Седем вълшебни дни. В Мароко. В Маракеш. В „земята на Бога”.