Лияна Фероли

На 78 години, рано сутринта на 1 април 2021 г., покосен от внезапен инфаркт, си отиде от нашия свят Тодор Коруев. Изтъкнатият наш, самородно и самотно блестящ на литературния ни хоризонт, наш писател, журналист, публицист, родолюбив деятел и общественик.

Стоящият с достолепност и смиреност пред олтара и „висинето” на автентиката на думите. Вестникарят, Непоправимият Думаджия по сърце и призвание, както го наричаха колегите му.

Работилият рамо до рамо с едни от най-големите наши радетели на напредничавата интелектуална мисъл, като Стефан Продев, наредил се в анкетата на СБЖ в десетката на най-добрите публицисти на ХХ век. И защитаващи националните ни интереси, нашата идентичност, служещи на истината, на вярата в българския идеал, на свободата на печата - „майката на всички свободи”.

Занимаващият се през целия си живот с вестникарство - още от ученическите и учителските му години в Момчилград, та стигнал до вестниците “Вечерни новини”, “Работническо дело”, “Дума”/също и неин кореспондент в Прага и в Москва/, до редколегиите на списание “Везни”, на издателство „Захари Стоянов”.

До последния си дъх беше главен редактор на в. „Тракия”, издание на Съюза на тракийските дружества в България. Вестникът честваше през януари т. г. своята 100-годишнина.

Тодор Коруев е член на СБП и на СБЖ. Носител е на три Златни пера на СБЖ - на Съюза на преводачите, на Голямата награда на СБЖ за цялостно творчество, наградата за публицистика “Кирил Маджаров”. Също и на наградата на СБП за публицистика “Богомил Нонев”, на Националната награда за политическа публицистика “Георги Кирков”, на Наградата на в. „Дума” за цялостен принос.

Започва издаването на своите книги първо с краеведската история на родния му Момчилград, продължава с интервюта “Горещи думи” и “Горещи думи 2″, с трите си литературни анкети “Животописи” - с Тодор Генов, с Любомир Котев и с Петър Андасаров.

Като се прибавят и тези във в. „Тракия”, се оформя една своеобразна кардиограма на вчерашния и днешния ден на България и света. Напомняща и за някои малко известни или позабравени събития, личности от нашата история и култура. Наричани са от критиците истински барометър на времето.

Признава, че често ги надписва с автографа: “Живот ли бе да го опишеш!” . Но най му е на сърце книгата “Овньо льо вакал, каматан… Жалба по славното родопско овчарство”, в чието словесно тесто от митология, история, етнография, фолклор, народопсихология, мемоаристика, художествена литература и журналистика, излива обичта на душата си към родния край.

Наричат я “Библия на овчарството”. За нея получава наградата на СБП за народопсихология и националната литературна награда “Николай Хайтов” за белетристика.

Споделя, че се е получила от само себе си, понеже е израснал сред приказки и песни, а двама негови прадядовци и единият му дядо са били кехаи.

Че повествованието нямало системна подредба - веднъж пипал оттук, друг път - оттам. Но сърцето му подкаравало умело стадото на думите до самия край на книгата.

А черешката на тортата връз тази разнородна смес за него била хрониката на рода му. И то на фона на славното време на родопските тьожки кехаи. Много го е зарадвал фолклорният спектакъл по нея на Смолянският театър, в който участвали Валя Балканска и гайдарят Петър Янев.

Последно е пишел художественото изследване на разбойничеството в българските земи. “Сос ми грачиш, гарванчо… Истории с хайти, разбойници и комити”, признава пред колежката си от „Дума” Альона Нейкова.

Много трудно понесе социалната изолация заради коронавируса. Но и с разбирането, че в живота ни има и едно, и друго, че не всичко е “полно и равно”. Но заедно с жена му - проф. Галина Рашкова се “карантинирали” в село Кръстевич в Средна гора. Дори оттам се правел и в. Тракия”, изцяло дистанционно. „Ако ме подмине злото, ще го вкарам в бъдещите животописи”, също се надявал.

Аз пък трудно се осмелих, преди 8 години, за неговата 70-годишнина, когато представяхме в кърджалийската Регионална библиотека “Овньо льо вакал, каматан…” да направя интервю с него/ https://literaturensviat.com/?p=68892/.

Изглеждаше ми толкова недостъпен в поразяващото му с респект мъдро родопско излъчване. Но, неотдавна, за голяма моя изненада, на едно литературно четене, се оказа, че аз съм първата, която го е направила дотогава. Още едно доказателство, че и много други хора са го възприемали по същия начин.

За 30-годишния юбилей на в. „Дума” той поздравява колегите си с любимата максима на Стефан Продев “Sursum corda” - “Горе сърцето!” Но сега неговото сърце е душата му. Така че - горе душата, приятелю! И светли ти небеса!