Георги Н. Николов

Отзиви, рецензии и получени отличия са представени в литературно-критическия сборник „Попътни съпричастия” - т. 2, дело на изд. „Захарий Стоянов” 2020 г. и посветен на лириката на Трендафил Василев.

В уводните си думи сам той отбелязва: „В настоящия сборник предлагам преценки за поетичното ми творчество. Те са публикувани в различни издания и съпътстват литературното ми дело. Може да се каже, че са непрекъснат диалог между мен и авторите им, плодотворни съпричастия в литературния ми път”.

Трендафил е отдавна утвърден творец, със свой приносен дял в съвременната българска духовност и писаното слово. Включените в книгата отзиви можем да оприличим на цветна мозайка, сполучливо онагледяваща развитието на автора от 1979 г. и до наши дни.

В първите страници са поставени две писма, части от които се изкушавам да цитирам. „Браво за това, че сте изразили едно чувство, което нося и аз в сърцето си, но никога не съм успявал да изразя с толкова малко думи и така изящно, както Вие. Радвам Ви се, че нито пагонът, нито бюрокрацията не са пресушили вдъхновението Ви. С привет: Николай Хайтов, 21 юли 1988 г., с Яврово, Пловдивско”.

А през 2004 г. Стоян Каролев пише: Уважаеми Василев, аз съм силно впечатлен, нека да кажа… очарован, от поезията Ви… В нея има простота и оригиналност, ясна метафоричност, която много трудно се постига. Мисля, че сте произлязъл от този народ и сте с болките и тежненията му. Вие сте живописец и същевременно лирик. Изпитах истинско удоволствие от поезията Ви!”

Трендафил прави първите си сериозни стъпки във военно-патриотичната лирика с теми за участта на мъжа-боец, за дълга, значението и честта на пагона и за продължаване на традицията да се служи на Родината така, както са служили нашите бащи и деди, за да се развие убедително в следващите години и десетилетия като блестящ лирик с разностранно дарование.

Само като бегла скоба ще споделя, че у нас, вече повече от три десетилетия, военно-патриотична лирика практически не съществува, или примерите й са повече от редки.

Защо е така, всеки от нас може да си отговори, но един наистина вълнуващ дял от съвременната ни литература отиде в историята, без ясна надежда някога отново да заеме полагаемото му се място в общественото съзнание…

Иначе, ако трябва да обобщим каква е поезията на Трендафил Василев във времето, определено не ще можем да сторим това еднозначно. Защото тя е едновременно реална и приземена и орфически извисена.

Откликваща на гражданските тежнения, вълнения, очаквания и проблеми и - дълбоко свързана с родовата памет на поета; свеж отклик от едно отмряло патриархално битие, което не можем и не бива да забравяме; от чиито пластове на дълбока житейска мъдрост и запечатана в богатството на фолклора изстрадана памет черпим и днес с правото на признателни български потомци.

Да, творчеството на Трендафил е българско по плът и кръв, по философската си обагреност и красота на посланията, вплетени в достъпна, ясна метафоричност. Но с тези си качества тя надраства границите на България.

Превръща се в общочовешка, благословена с нетленност и право на свое бъдеще време, по редовете им диша живият живот.

Много често поетичният пейзаж се премества на село, а столица на всичко става родното Момино, пазещо изконно родното през бурята на годините и красивото в битовата ни палитра, пази и съхранява националната ни идентичност и борчески характер. Както сам поетът споделя:

Затуй, където в тоя шарен свят да ида
и накъдето и да свърне моята съдба,
аз все ще се завръщам, боя си да видя,
тук, в селото ми - шарена торба. „Живее селото ми…”

За жалост, крехката идилия почти непрестанно вече е разрушавана от делничните потребности на битието. Селата у нас запустяват все повече, преселението към града е факт.

Зад тълпите, тръгнали към него, кънти глухо запустение: в полето, край стобора и в гробищата със свидни мъртъвци.

Остават само руините от случки, вехти празници и детска глъч, множат се само некролозите. Болят спомените, влажни от носталгия и мътни надежди, умножавани от все по-редките посещения назад, в родното място.

Животът вече е друг, урбанизацията - факт така, както е плашещ факт обезлюдяването на цели райони и нестихващата емиграция, на която краят не се вижда.

Но красотата на изгрева и новия ден, пълен с надежди, продължава да свети в лириката на Трендафил Василев.

Много са темите, които той ни поднася. За хляба - тази непомръкваща икона на честното съществуване; за смисъла на живота и ролята ни в него. Накъде го тласкаме и знаем ли защо?

Стиховете са багрени философски пейзажи върху натуралистичния фон на възприятието. Те разглеждат лирическия герой в крехкото равновесие между доброто и злото.

Съществуването му в матрицата от време и пространство е ограничено. А можем ли да сме вечни? Да, можем, твърди в поезията си Трендафил Василев. С доброто, което сме сторили някому.

И чрез кръвта ни в пулса на деца и внуци получаваме нетленност и покана за ново възкресение.

Много човечност е втъкана в лириката на автора и това е крещящата потребност, липсваща в произведенията на редица наши съвременни автори.

Смело можем да се доверим на споделеното от него, защото то е изконно българско - точно такова, каквото ни е потребно като панацея в нашия уж модерен, съвременен, хаотичен и равнодушен свят…