ЯНУАРИ
Из „Женски светове” (1982)
ЯНУАРИ
Още няма бележки по календара.
Всяка дата просветва - привидно свободна.
Искам борови клони
в пръстена кана да бодна -
с боров дъх да потегли на път януари.
Ще изместят празника утрешни делници.
За тревогите дневни отново ще вземаме
часове от безсънното нощно време.
И ще чуваме -
вече върти годината своята мелница.
А в дърво градинско и горско сока
ще поеме с потайна смелост нагоре.
На дете заспало дори ще се стори,
че зелено листо
пресича на куц крак небе високо.
Ще се мяркат из парка
снежни човеци с уверена стойка.
Но хитрец ще подскаже с очи закачливи,
че големия студ се приготвя да си отива.
И разтворен прозорец
ще грейне с лице на девойка…
ТАНЦ НА СУРВАКАРИ
Книжно цвете навръх сурвакница.
Гърлени песни, думи прости.
Вече изскачат юнаци от мрака,
удрят врата незалостена.
Книжно цвете. До него - пуканка.
Орех до нея. И тънка пендара.
Плеска с радостни длани внука:
- Я, сурвакари…
Мъжки танц на месечина.
Сребърно свети снега на двора.
Нека е здрава и плодна годината!
Здрави и щедри нека са хората!
Книжно цвете навръх сурвакница.
Бързат, отиват си нощните гости.
Бавно се губят, потъват в мрака
дума по дума песните прости…
ИГРА
Внимавам -
в мигове щастливи
дълбоката си нежност да не ти покажа.
Преструвам се на горделива,
на безразлична се преструвам даже.
Не подарявам думата „обичам”.
Не е ли рано
радостта на победителя да вкусваш?
Прикривам зад усмивка иронична
противния си опит от големи чувства.
В привързаност да се кълнеш не моля.
Като актриса влизам в чужда кожа -
подхващам на жена безгрижна ролята,
която…твърде малко ми подхожда.
Безсмислена игра.
Защо насилвам себе си,
когато предусещам женската си участ -
остана ли без тебе,
най-лошото ще ми се случи.
БЯЛО
Дума лъжлива
в моите песни да няма.
Пада снега, покрива
малкия двор, земята голяма.
Пада снега, в прегръдка затваря
хляба на бъдното лято.
Бяла на губер шарен -
свети снагата ми.
Две неспокойни дюли
вече под мъжките длани лягат.
Викат петли - дочули
шепот, приказка блага.
Утре ще рукнат млечни ручеи.
Утре ще свирне прелетна птица.
Утре ще писне чакано внуче
в скута на бяла старица…
НЕУТОЛИМОСТ
Ще си тръгна, преди да погаля
всички цветни лехи,
които съседния парк ще сбере.
Ще си ида, преди да съгледам, че залеза
разлюлява различна боя над всяко море.
Невидяни от мен -
ще останат да пеят, да плачат
триста хиляди града сред блясък и дим.
Не почиват годините, нервни тъкачки -
дотъкават на станове тежки надгробен килим.
Ще угасна, преди да обхване душата ми
всички кейове зад хоризонта
и всяка низа от планини.
Ще съм пепел, преди да науча от вятъра
най-магичната дума,
която по земния глобус звъни.
И дали затова, че малко възможност има
да премина по пътища много
под тоя широк ветровит небосвод,
все ме пари, изгаря ме жаждата неутолима -
от оракули хитри названа Живот…
СЕЛО ЗОРНИЦА
Няма зорница над снеговете.
Къщи се гушат под бели качулки.
Ранни прозорци за малко светват -
глас на първо агне дочули.
Зимен баир. Оскрежени дървета.
Някъде бляска червено огнище.
Има зорница под стряха, където
майчини преспи
лакома рожба засищат.
Няма зорница, не съмва небето.
Жито сънува брашнената нива.
Къщи брашнени. По зимни стъкла -
сребърно цвете.
Бели брадати чешми
в тъмнината сребро изливат.
А махалите не щат да се будят,
сила събират за пролет и лято.
Има зорница, поглед учуден -
в двор се въземат вместо изгрев
на перест петел крилата…
ФЕВРУАРИ
Проблясва още скрежа по клони и прозорци.
Изскачат от комина рояк безшумни врани.
Уж цяла нощ не мигнах,
уж с мрака нещо спорих.
И дълго чаках нещо. А сам-сама останах.
Но ето че…душата не иска да е плячка
на старите си болки.
Снега, постелка рохка,
деца съседски мами. Пътува без спирачка
шейна. И се катурва. Но кой сега ще охка?
Прах сребърен се вдига.
Лети смеха прозрачен.
Наметнала кожуха, жена върви по двора.
Дочувам как за тези игри-немирства плаче
жребче със звезден белег,
затворено в обора…
Макар да се помайва под зимен шал борика,
небето всеки облак от своя гръб съблече.
И птица непозната край кладенеца вика -
ах, пролетните знаци
съвсем не са далече…
СТЕСНИТЕЛНОСТ
Срещам в делника някого.
И преди да отмина,
в секунда една
аз долавям съвсем неочаквано,
че от него към мен и обратно
струи топлина.
Аз откривам, че става ненужно
да се плаша от стария студ,
да поглеждам назад.
И се питам с какво съм заслужила
тоя приказен дар в изранения свят.
И разбирам, че с тоя човек бих изгазила
през мочури, през черна гора.
Бих забравила болки, обиди, омрази,
щом до рамото негово своята слабост опра.
Но дали ще намеря и ум, и достойнство -
да надрасна
задръжките смешни, срама си нелеп,
та в оная съдбовна секунда
да кажа спокойно:
- Нека бъда завинаги с теб…
ТАНЦ НА ЛОЗАРИ
Каква ли полза има от слънцето зъбато?
Лозите още зъзнат - без шума, без премяна.
Кога ще дойде пролет? Дали ще дойде лято?
Сребро от януари по сипея остана.
Мълчи! Защо са тия объркани въпроси?
Лозари вече идат. Във всеки глас - закана.
А мургав хороводец…изписан бъкел носи.
И ножица лозарска просветва на колана.
Хорото се разгъва, по сипея поема.
Лозите ще пореже десница обиграна.
Деди и внуци срещат уреченото време -
сълза да се покаже от всяка млада рана.
Деди и внуци будят лозите. Продължава
хорото на живота, ще цъфне утре дряна…
И рязко се откъсват от мъжката гълчава
любовен вик и песен за хубава Гроздана.
НЕДЕЛНА ЗАРАН
Такава заран - тиха, тиха.
А цяло в огън е небето.
Две неми птици се явиха -
да хвърлят там
снега нетраен на крилете си.
Кротуват къщите, не бързат
прозорец сънен да открехнат.
Въже, над стар балкон завързано,
ветрее синьото на тънка суха дреха.
Изпълва къщите почивка,
дошла на седмицата в края.
Кокиче - първата усмивка
на млечен зъб -
в градина нечия сияе.
Но зад пердето още дреме
ръка, простряна за милувка.
И само празничното време
в лехите вече стъпва с пролетна обувка.
СИНЬО
Зюмбюли, селски двор окичили.
Под нимба - рижа или руса -
очите на момиче.
Небе, от всички облаци напуснато.
Вода, от детството ми придошла
със сънища за кораби и миди.
Едно от седемте високи колела,
които грейват,
щом дъжда априлски си отиде.
От баба ми запазени,
в сандък резбован сместени
ръкави и фустан атлазен -
да знам, че трябва
хубостта да викам за посестрима.
Оная привечер запалила
на първите светулки лампите магични,
когато
ти ми каза с глас метален,
че може би съвсем не ме обичаш…
ГАРА
Забързани хора вървят по перона.
И влака затваря последни врати.
Стрелочник ще свирне, а той ще подгони
оная далечност, където трепти
една светлинка -
още нова, незнайна.
Един неизвестен за пътника ден…
Преследва човека надежди и тайни,
откакто на тая земя е роден.
Часовник отмерва броеното време.
Но женския смях заприличва на стон.
И вече се люшват, и вече поемат
из пътя железен
вагон след вагон.
Полека притихва голямата гара.
Остава самотно
- огънала гръб
до релсите блеснали - майчица стара.
И крие под шала си острата скръб…
СЕЛО ДОБРИ ДЯЛ
Тука подялба едничка
на ветри и тръни е сторена.
Зиме е чуки и сняг,
лете е скъдна лоза и мамули.
Обич в хайдушки песни пее, говори -
даскал върти самоука цигулка.
Слиза от Шипка дядо ми - корен да пусне,
още браздят
опълченски ширити снагата корава.
Цвят ли са, плод ли са момини устни?
Слънце на майчина пазва изгрява.
Няма имане по тия бодливи баири.
Пролетен дух се обажда -
от крехко върше закукал.
Даскал за всички деца и щъркели свири
на самоука ангелогласна цигулка.
Коня на дядо ми
бръска с черна опашка мегдана.
Лете е жега, зиме са бели конете небесни.
Съчки принася леля Марийка,
пуканки скачат в тигана…
А под гредите чепати
до днеска живеят хайдушките песни.
МАРТ
Скъсал бялата си риза и цървулите от сняг
Малък Сечко се изниза. Свети метения праг.
И кокичето се люшка по старинен обичай -
на ледунки, на вихрушки и пушилки иде край.
Мартеници на ръцете.
В стаите и двора - глъч.
Златни стълби от небето спуща слънчевия лъч.
Кой отстъпва зад комина? Бяга облак-водолей.
По напъпил клон премина
първи смях на чичопей…
Радост моя, изгорила вехти сънища и страх!
Кой ми даде млада сила?
Млада смелост как събрах?
Пак любовно чувство нося и скроявам хитрини.
А пчела със сто въпроса до зюмбюлите звъни.
Бързат да ми отговорят
гълъби с неравен глас.
Пред живота неуморен…тихо коленича аз.
Нежност - женска,
суеверна! Казвай с моята уста:
нека по земята черна да ни пази пролетта!
ТРЕСКА
Не викнах: без теб ще умра, съжали ме.
Стоях неподвижна
на оня следобеден шумен площад.
Не казах дори твоето име.
И ти не обърна глава назад.
Вървеше забързан, загуби се просто
в морето от хора, от леки коли.
Аз вярно усещах, господи -
тепърва истински ще боли.
И друг някой почна в мене да хлипа
със смешен позорен глас,
че моята гордост става дрипа,
че удря на смисъла да живея
последния час,
че свършва света и въздух няма…
Додето старица - не беше ли майка ми? -
плахо ръката ми стисна
и рече: „Сънуваш, сънуваш само.
Очи отвори, опомни се…”
ТАНЦ НА КУКЕРИ
Бели рога - биволски.
Овчи рога - извити, превити.
Маски от свинска нещавена кожа.
Ето ги - идат влъхвите,
обредно люшкат главите си.
Черни цървули снега остарял тревожат.
Мечи кожуси падат до хълбок, до глезен.
Хлопки се блъскат, подскачат -
навързани яко за ниски пояси.
Мятат звънците
железни и медни езици, плезят се.
Бесен звънтеж ви огражда, магьосници мои.
Как ви измисли народа ми?
Как ви уварди, кога ви пренесе
през тъмнини и пожари земята ми гърбава?
Нека побегнат от вашата дива песен
зимните ветри и мъките, в пъкъла
нека слезе преспата щърба…
Тропайте! Здраве да стигне
хора и кротък добитък, мои рогати!
Нека усети сърцето:
почват отново със слънцето срещи.
Нека след вашите стъпки…земята
бучне на припека пръв минзухарени свещи.
ВНЕЗАПНО ЗАСТУДЯВАНЕ
Дъжд и вятър отново вратата ми блъскат.
Ледовита стихия, изтича живота.
Може би ще намеря за нещо развръзка.
Може би ще достигна отвесна голгота.
Сто бодливи въпроса, прораснали в мене,
сто кофара, които сърцето ми стискат,
може би ще пречупя с ръце изранени -
без да мисля за риска.
От тревогата ланшна, от мъката днешна
може би с неразумна паница ще гребна.
Може би ще повярвам, дори да е смешно,
че ще викне на покрива птица вълшебна.
Колко зими и пролети губих надежда?
Колко сила в гърдите ми още остана?
Искам отговор… Нямо кокиче навежда
милостива камбана.
АЛЕНО
Мартенски поздрав - конец копринен.
Равна везба, на бели кърпи поникнала.
Първо лале в градина.
Птица, снесла яйце великденско.
Черга, от сръчни невести тъкана.
Тънка редица макове.
Лозе и песен в стъклена кана.
Огън, полюшнал перата си в мрака.
Ранна праскова и детски устни.
Ранна ябълка, бистро лице на момиче.
Празнична пита - лъскава, хрускава.
Плитка река - през нея летния залез тича.
Летен отдих, разцепена диня.
Роза до роза в лехи необрани.
Конски гръб. И…
внезапния спомен за Райна княгиня.
Ботева кръв по високи балкани.
ГОРЧИВА ДУМА
Повярвай, много е лесно
с горчива дума да спреш
приятелски разговор, радостна песен,
роса да превърнеш набързо в скреж.
Горчивата дума отеква, сякаш в оркестър
новак е избрал погрешен момент
клавиш да удари…
И болка размества
хармонии, чувства, нощ и ден.
Страха, че си сбъркал, те люшва тогава.
Пред теб се завърта големия свят.
А ти не успяваш, все не успяваш
с измъчен вик да си вземеш
горчивата дума назад.
В гърдите ти
камък се пука, земя се рони.
Не знаеш вече защо си искал
приятел да огорчиш…
А някъде плаче, не млъква оня
погрешно ударен клавиш.
СЕЛО СОКОЛАРЦИ
Перо се полюшва над камъни голи.
Перо се извива над синя чука.
Дочувам - селяци отглеждали тука
за тежък болярски празник соколи.
Приказват ли, пукат ли важни върхари?
Перо се полюшва, над тях се възема.
С реките и ветрите бърза времето -
повлякло, отвлякло бедняк и болярин.
Прозорец скърца, обаждат се къщи -
а може от друго да иде името.
По близките ниви и сечища има
момчета-левенти, соколи същи.,
Перо се полюшва над стряха от слама.
Момиче излиза на прага,
разхвърля зърна мамулени.
Наместо соколи - гълъби слизат, затулят
с криле неспокойни
басменото рамо…
АПРИЛ
Дори когато с пролетния вик си подранил,
вратите и душата си разтварям аз, Април.
И чакам, както чака дъщеря баща си,
очите мои със зелено да разквасиш.
А щом издигнеш първото смарагдово листо,
запращам на тавана зимното палто.
Със сигурност долавям,
че отстъпва мириса бензинен
пред полъха велик на цъфнали градини.
И преоткривам изведнъж,
че сивия доскоро град
пламти, празнува - с птича глъчка,
с двойки влюбени богат.
Да счупя в ден такъв хомота
на грижите…
И пролетната сила на живота
да ме поеме, да ме завърти
под сините небесни висоти -
отново да повярвам
в мъдростта на розата, която
краси от вечни времена земята.
НАПРЕГНАТИ МИНУТИ
Обида пак ли ме удари
с желязната си длан?
Сече веявица върхари -
небесния гердан
от облаци се рони вече
над къщи и салкъм.
И лумва мълния далечна,
догонена от гръм.
Но дълго бурята не трае -
това отдавна знам.
Дано превърже най-накрая
и болките
балсам…
Въздъхва някъде овошка,
изпраща аромат.
И тихата човешка прошка
осмисля моя свят.
ТАНЦ НА ЛАЗАРКИ
Жълта забрадка.
Пламъци сини над нея, пера паунови.
Слиза до скулите гъсто пролетно цвете.
Тънки ръкави се гънат - млади ластуни.
Грее, далеко огрява лицето.
Слизат по тънко диплени пазви
плитки разплетени, свила разресана.
Кой ви облече, мои сестри, за празника?
Кой ви научи
да пеете древните пролетни песни?
Кой ви изведе
за танц по тревата - пролетен губер?
Толкоз еднакви играете, толкоз различни.
Горди владетелки на недокосната хубост.
Хитри вълшебници, прости селски момичета.
С песните нявгашни,
с танца си - трепнал под небосвода,
вие гласите
за всяко листо и фиданка прослава.
Радост по вашите стъпки ходи -
с хората да се размесва, с тях да остава…
УСЕТ
Годишни кръгове и пъстри обичаи,
с очите на жена към вас поглеждам.
Щом мине по терасата ми дъжд случаен,
и аз се спущам да редя
саксиите с надежда.
Разгаря се дъга - внимателно извита
над глъчката в квартала,
над детинската почуда.
Каруците от вчера, днешните таксита
текат по улици от черна слюда.
Живота променлив
незнайна страница отгръща…
А толкова подробности
през вековете се повтарят.
Стремежа ми към топлота не е ли оня, същия
жена разпъвал в дни, като сълзата стари?
Годишни кръгове и тайни неоткрити,
пред вас оспорва женския ми нрав
изчезването, пълната забрава.
И аз повдигам цвете до гърдите си,
тъй както… внучката ми някога ще прави.
ЖЪЛТО
Заострена шапка от керемиди.
Пиринчен свещник - във вита форма излян.
Прозирна рокля с тесен колан.
Обличам я сутрин - дано ме видиш.
Перде до прозорец. Буйно
разцъфнал градински клон.
Изплашен почти до смърт телефон.
Посягам към него вечер - дано ме чуеш.
Луна или слънце.
Хвърчило с опашка несресана.
Перо, долетяло от пеещ върхар.
Старинна огърлица от кехлибар.
Веднъж да я сложа искам - дано ме харесаш.
Старинна рамка. Огледало.
На масата - кърпа с фабрично везмо.
И моето… уж насмешливо, уж кратко писмо,
което ти пиша и пиша - дано ме пожалиш.
ГОСТИЛНИЦА ИЗВЪН ГРАДА
По залез в събота,
по здрач в неделя
жените и децата си повели,
мъжете идат с ризи разкопчани.
А после сядат,
поразтриват длани…
И блясва чаша над салата с лук.
На дансинга от три квадратни метра
започва танци Катя или Петра,
която само след петнайсет зими
ще грее с хубостта неудържима
на пролетна магьосница от юг.
Не свири музика, но то не пречи
вечерница да мига отдалече.
А бирата, а всеки сладък залък
и женската разпусната коса
превръщат вече ресторанта малък
в безсънен кошер,
пълен с чудеса…
СЕЛО МРАМОР
Румени бузи, над върбова свирка издути.
Песни налучква момчето.
Овен на свирнята се кланя.
Птица рони въздишки нечути.
Мраморна жила слиза от връх Балкана.
Стари песни разказват за жилата бяла.
Майстор вдигнал резец,
тръгнал по камъка бавно и строго.
Зърнали селските къщи как заблестяло
мраморно чудо - чешма виторога.
Румени бузи, над върбова свирка издути.
Свири момчето.
Овен се ослушва, кротко се кланя.
Тъй и не стигнах твоите мраморни скути,
бяло чешмяно корито -
да гребна вода сред Балкана.
Само ме стигна полъх от пролетна бука -
старо дърво
пази с листнати криле чешмата.
Само ме стигна простата песен за внука,
който на майстора нявгашен взел занаята.
МАЙ
Ще пристигне с поляна зелена.
Ще пристигне с голяма луна.
Лекомислено две имена
ще се врежат в кората на клена.
Над шестнайсет отвесни балкона
градски птици ще свият гнезда.
А на двора чешмяна вода
песни сребърни пак ще зарони.
Ще излее небесната лейка
топъл блясък по тебе, по мен.
Ще се спре градинар удивен
до череша една - ранозрейка.
Ще пристъпи със звездни обувки
по смълчана алея нощта -
за да кажеш хиляда неща
още с плахите
първи целувки…
СКРЪБ
Какво ми трябва в час, когато
сърцето с болка се обади?
Дали гласа на бавен вятър,
река помилвал и ливади?
Дали червеното кандило
на роза или ружа в двора?
Дали оная тиха сила
на птица, плувнала в простора?
Дали стремежа да замина
през равнината надалече?
Дали спокойствието синьо
на планина в ранила вечер?
Дали надеждата, че няма
безкрайни болки по земята?
Дали една въздишка само,
една усмивка
на приятел…
ТАНЦ НА ГЕРГЬОВДЕН
Скокливо момиче въже премята.
Хоро се друса, дошло отдалече.
И тръпне под мъжка стъпка земята.
И женска хубост потрепва,
стегната в ново елече.
Под рехави клони и вик на птици
нарежда тънка майка трапеза.
Фанара извира от пълни паници.
В тава сребриста - препечени резени.
Пробол е млад смелчага ламята,
прогонил е вече студа и мъглите.
И тръпне под мъжка стъпка земята.
И женски смях току излита.
На люлка се качва дете синеоко.
Ограждат шарени китки лицето.
А майка въздиша и пита високо
какво да сторва човека, та всякога
празник да бъде в сърцето…
НА СВЕЧЕРЯВАНЕ
Към края си вече пазара клонеше.
Маруля навеждаше светло перце.
Изгребваха нечии тъмни ръце
последната щайга с червени череши.
Червено се мярна над близките стрехи
небето. Догаряше градския ден.
И тясна тераса размаха над мен
крила уморени - изсъхнали дрехи.
Над врявата
двойка прозорци погледна.
Единия грейна в ранилия здрач.
А другия люшна пердето-клепач
и смигна, видял месечината медна.
Засмя се жена русокоса. И смело
обеси на рамото мрежа с бакла.
Изпрати я стар продавач и застла
сергиите празни
със звездна дантела…
ЗЕЛЕНО
Целия скат - в детелина.
Тичай да търсиш четири листа.
Скоро косачи ще минат.
Хълма заплаква по изгрев.
Тичай да сбираш мъниста.
Гъсто изтравниче. Мирис горчив и меден.
Ти ли строши на вира задрямал джама?
Или далечния Нарцис
от тъмното дъно те гледа,
седнал на трон - подводен камък?
Трепва дърво, ще тръгне с нозе възловати.
Ти ли подръпна дългата негова дреха?
Птица потайна ли бърза
на някого вик самодивски да прати?
Или приказва с тебе горското ехо?
Плетена блуза. В нея -
две неузрели палави дини.
Спира в тревите момиче, немее…
Вие къде сте, мои зелени години?
АКОРДЕОН
Когато тръгнеха звезди по морав небосклон
и с меден дъх
въздъхнеше липата разцъфтяла,
излизаше един хлапак с голям акордеон
на портата. И сбираше
при себе си квартала.
Дотичваха момиченца. И в своя първи смут
запращаха очи-мъниста право към свирача.
А майките лепяха длани на кенарен скут
и мислеха:
- Сега от нищо можем да заплачем.
На две, на три
завършваха бащите дълъг спор -
дочули как гласи момчето ласкавите песни.
Изскачаше отнякъде и първия танцьор,
решил с танго и ръченица
изведнъж да блесне…
Растеше кръг от рамене сред липовия мрак.
И свиреше свирача смел, не знаеше умора.
Душата на квартала беше оня щур хлапак.
И слушаха душата си притихналите хора.
СЕЛО БАБИНО
Бозав козяк на пруста.
Стара стопанка. Ситно диплени фусти.
Стара съседка нещо подвиква, приказва.
Бяло перде на прозорец.
Мушкато гори на перваза.
Шушне съседно дърво, сянката бяга.
Стара къщовница варди прага.
Често очите към пътя прескачат.
Хлопат по стар обичай далечни кълвачи.
И тишината наоколо - стара.
Младия смях автобуса в града го откара.
Цвете високо върви само през лехата.
Всяка градинка
чака хабер от сина и снахата.
Още дарове има по къщите сгърбени.
Сгода нека открият децата -
за ден да се върнат…
Старите майки по целия свят са такива -
гледат и гледат към пътя. Додето са живи.
ЮНИ
Дано
не изненадва дъжд косача
и рано не дохожда здрача -
да съхне по ливадите сено.
Дано
в градината с нетрайна сянка
превива гръб добра стопанка -
цветята да празнуват до едно.
Дано
край дол, край чука и дъбрава
невинен вятър дотъкава
на нивата зеленото платно.
Дано
до поглед благ замръква всеки
и по невидими пътеки
при него слиза
звездното брашно…
ТАНЦ НА НЕСТИНАРКИ
Залез сподиря девет баира.
Месец избързал насреща им плава.
Птица ли свири над буйни чемшири?
Ляга до храстите едра жарава.
Рой танцувачки боси изскачат -
въглени живи под стъпките чезнат.
Вятър ли влачи макове в здрача?
А над главите - жарава звездна.
„Проклетите хитрости, черни треви,
да изхвърлиш до стрък от сърцето си.
Да влезеш в огъня чиста, сама да си пламък -
земята, твоята майка, завчас да усети
дълбоката смелост
и да отвърне с родитба голяма.”
Викат, подтичват жена и момиче -
въглени живи под стъпките чезнат.
Нямо добиче към танца занича.
А над главите - жарава звездна…
В КРАЙБРЕЖНИЯ ГРАД
Тук всичко ми казва,
че трябва да помня морето.
Минавам по улици стари и нови площади,
а тънкия дъх на соления бряг ме напада
и търси пътека -
да влезе веднага в сърцето.
Тук всичко ми казва,
че трябва да помня морето.
Присрещам моряци,
те под клепачите носят
боята на водни простори. Вълни белокоси.
И клетва за вярност
сред мъжкия разговор свети.
Тук всичко ми казва,
че трябва да помня морето.
Тревожният вик на моряшката птица оглася
градина с високи трендафили, гола тераса.
И сребърно махат
над розови цигли крилете.
Тук всичко ми казва,
че трябва да помня морето.
Брадат мореходец-столетник запалва лулата
и още сънува как риби секат дълбината…
А залива грее
зад тихите градски дървета.
ПРАНЕ И ВЯТЪР
Къщовница сръчна защипа сама
изпрано хасе, изпрана басма -
плющят на въжето и рокля, и риза.
Набръчкват се кърпи, дошли от чеиза.
Чаршаф се издува, постилан за двама.
Уж тръгва нанякъде мъжка пижама…
Но щипките стискат, да пуснат не щат
прането - макар за малко - на път.
Люлее крайбрежната лятна земя
криле от хасе, криле от басма -
напразно я мами горещото време,
тя просто не смогва
с размах да поеме,
не смогва да литне след морския вятър.
Остава съвсем неподвижна земята.
Пече се на слънце - почти мълчешком.
И носи на гръб рибарския дом.
ВИШНЕВО
Залеза нещо пише
с дълго перо над баирите.
Кошница, пълна с вишни,
нашата бяла врата намира.
Вече посяга детето, лакомо диша.
Кой ще опази
от своята рожба такъв подарък?
Няма радост излишна,
както повтаря поверие старо.
Свързва баирите вишнева нишка.
Колко петна по детските бузи и длани.
Цялата къща на лято ранило мирише.
Детския сън
идва при нас, недочакал покана.
Ти се навеждаш над мен, не казваш нищо.
Искам усмивката твоя
на моите устни да падне.
Сладки-горчиви, зрели вишни.
Дълга целувка. А пак ми е жадно.
