Яна Язова

ЕСЕННА ВЯРНОСТ

Понесе потокът
край моята къща
обрулена шума без ред.
Към нова посока, -
не се и обръща, -
тя плува, тя бърза напред.

Дори да е късно,
дори пожълтяла,
тя търси нов някакъв бряг.
Духът ми навъсен,
сърце ми премряло
се чудят на нейния бяг.

Приятели нови
във моя дом пеят
и дрънкат пак чашите тук.
Слухът ми се рови
в тез песни смутено
и търси стар някакъв звук.

Тих разговор с прежни
обичани хора
и лудата радост и смях.
А чувам за вярност,
за тежка умора…
И плача унило за тях.

***
Заключените ти врати аз няма да отворя,
но тихите ми стъпки дълго в тебе ще звучат.
Ще си отмина утре аз по тоя свят нагоре,
на вятъра въздишките ми ще се поверят.

Но в тез студени вечери забъркан ти ще скачаш, -
не чу ли тихи стъпки пак на пътната врата?
Ще тичаш разтреперан, ще отвориш… глухо в здрача
ще се въртят на вятъра последните листа.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 13, бр. 485, 16.10.1940 г.