Лияна Фероли

Пътуването към тях започва от безпределно носещото се синапено зрънце, родено от зърването на Слънцето и устремено на вярата към Вечността, но и към неговата крехка светлинна същност в човека, любовно сътворена от възторг и свян, от свещена простота. За да може да изнесе Боян Ангелов този небесен дар навън, да раздаде себе си и своето предназначение без остатък.

И то без страх от всесъжение, защото” пепелта също е пласт от Вечността”, част от безкрайното пътуване. Да може да се умножава чрез възкръсното тайнство дарът на Небето, като се връща отново към Него.

И за да не стихва надеждата, дори и когато преминава през солта на земята. И когато мисълта на поета „пълзи по тялото на пепелта му”, когато горестта му - „рана от възторг”, се явява като отплата за верността му към неговата обреченост. И когато дързостното му стенание върви към недостижимото, без да отпада и затихва…

Това придвижване напред преминава най-вече през разтварящото се пред Зрънцето-слово време-пространство, прилично на извор от непрекъснато „бликаща жажда”, но и през болката от „бездомността на стиха”, търсещ спотаеното неведомо във видимото, в очевидното, дори и в останалото „извън трансцеденталната обсада”.

Но пък раздаването-преминаване през изгарящата тъга няма как да залинее „под пепелта на овъглените клади”. Което никак не е малко, защото поетът знае, че „облечен в сумрачната гибелност”, той търси път към други селения.

И този път минава най-вече през „жертвения олтар” на Словото-Огън. На неговите бинарни огнени метаморфози: „силата-слабост”; „блатото-пурпур”; „смисъла-безсмислие”; „мярата-безмерност”; „радостта-тъга”…

За да можеш да срещнеш в привидния хаос - ред и в него да могат да изгряват „устни от хоризонт”, да се чува „молитва в базилика от неизбежност”. ..

И да може върху ти да завали „шептението - изкупление”…

А родилият го чрез чисто слово и действие, да може да принася своя жертвопринос, с който разпалва „жертвената страст, единствено прогаряща мрачината”, да възкачва душите към, засега недостижимите хълмове без полумрак и светлосенки. Да води към безбрежното и дълбоко, бездънно състояние - освобождение.

Към Пречистването на сърцето, към Покоя-ключ за Любовта - пребиваването в Бога.