Петър Андасаров

ГРАДСКА ХРОНИКА

Изплашени от цвета на пръстта
по лицата ни -
станахме лъжеграждани!
Заживяхме:
по улици,
стълби
и блокове
каменни.
С прашните стъкла по етажите
слънцето
назаем
си подхвърляме.
Напразно
из прозорците
с прашки
децата ни
го гонят.
За въздух зажадняхме!
Сред чипоноси покриви,
над козирките
на балконите -
като кърпичка,
изпусната
от влюбени,
синее къс небе. . .
Сега сънуваме:
слънчогледи цъфнали
и гнезда,
накацали
по клоните. . .

В КРАЯ НА ДЕНЯ

Така е хубаво, така е хубаво вечер,
когато хлопна вратата под носа на умората -
да се почувствам като на остров далечен,
на часовете работни да забравя за спора.

Да дръпна пердетата - в дрямка да се отпуснат стъклата,
между пръстите на дърветата звездите да мигат като цигари.
На балкона бели думи да шепне тайно вятърът
и с небето, като влюбени за нещо да разговарят.

А песничката „Лека нощ деца” вратите на деня да затвори,
в пространството на сънищата пеперудата да гребе.
Така е хубаво… Но защо хората стрелят по хора
и телевизорът гасне като съборено мъртво небе?

СУРВА

На Захари Иванов

И все така жестоко ме боли
когато град обидни думи
като ония житени зърна вали
студено помежду ни.
Да ви припомня ли сега
нощта и утрото голямо,
когато ръсеше снега
над вашето и мойто рамо.
С оная тиха светлина
- снежинки -
тънки думи,
извираше безкрайна топлина
безкрайно помежду ни.
И тичахме без завист,
с поглед благ,
по уличките сънени.
И стигахме до всеки праг
с торбичките безсънни.
С небе в ръка една жена
изгряваше с усмивка лунна.
И хвърляше над нас зърна,
преди да ни целуне.
Засяваше тя цялата земя
с доверие богато.
И връщахме се късно у дома
с предчувствие за лято.

ЖИВЕЕЙКИ С ВАС

Ще дойде време милост и прошка да искаме
от прегазената нежност на сняг,
от самотния шепот дъждовен.
Хора, нима не се чувствате
от безразличието си подтиснати
и не ви ли се струва, че скъсяват живота ни
думи отровни?
Защо от нашите лакти невъздържани
денят е в синини,
защо отблъскваме плач на деца,
безсърдечно цветята настъпваме?
Не ви ли е страх, че отчуждението между нас
като плевел кълни
и в нощта на бодлив егоизъм
безразсъдно замръкваме?
Къде ще осъмнем? В автобуси, тролеи, трамваи
претенциозните си души
в елегантни дрехи сме окопчали,
развяваме шал от мълчание.
Возим живота си правостоящ
и от нерви става плешив;
и остарява, недопустимо от всички ни, рано…
Тогава - осъмнем ли с ласка на сняг -
да я прегърнем с очи.
Дъжд зачука ли с човка на гълъб -
да му отворим стъклата.
По небето запредат ли лъчи рояк пеперуди -
да помълчим,
да ни боли даже, че лятото куца с трънче в петата.

ДАЛИ ЗАЩОТО

На Магдалина и Матей Шопкини

Дали защото непознати от непознати пътища прииждаме,
та с асансьорите изкачваме съдбите си и зад вратите
хлътваме безименни -
в апартаменти като в болници посрещаме роднините
за свиждане,
съседски празници със стиснат между зъби гняв
проклиняме.
Дали защото нощите с часовниковото тиктакане въздишат
и сънените стъпки към спирките се юрват
като деца немирни -
прегазваме добрата дума, като че тя е най-излишна,
недружелюбие от погледите ни извира…
Дали от страх, че дишането ни заеква по стълбите високи -
разграбваме небето, живеем строго диетично.
Дали защото със забрава загърбваме самотните ни блокове -
посрещат ни вратите им с вечерно-хладно безразличие.
Дали защото безразсъдно за вещи тичаме и спориме -
усмивката към нас, ръката за „добре дошъл”
прескачаме обидно.
И още незахвърлили линеещата дреха на умората -
затваряме се в малкия си свят, подобно сляпа мида.
А някъде бащите ни вратичките на своите вечери
в очакване разтварят,
и наште имена врабчета по оградите на детството ни сричат.
Непримиримите ни майки молитвено
с далечините разговарят
и гаснат минзухарено очите им…

СЪВРЕМИЕ

От викане по стадионите
прогонихме небето.
Душите ни са кърпени
от коленичене. . .
Все търсим
сенките на канцеларии,
зад хора крием се на завет!
От лудото надбягване
по стъпала -
краката ни болят.
А там - насядали по хълма
край огнището
на пламналия хоризонт -
босоногите дървета
клетвени слова изричат
като апостоли бездомни -
пред светлината коленичили!