Георги Майоров

Цял живот съм се излежавал на зелена трева из Родопите, в папрати съм заспивал сред омая на щурчови цигулки, та си останах зелен, неузрял със своята наивност и вярата в доброто. Така в началото считах писането за несериозна работа.

И, ако събитие или книга не ме развълнува и не се задейства представата ми, нямам мотивация да хвана перото, нищо не върша насила. Въпреки това, то все не ме оставя и дори в напредналите ми години с още по-голяма горчивина и радост се заяжда с мене, не ми дава мира.

По тази неразбираема причина нехайно и незнайно как една непубликувана работа отпреди десетина години е попаднала в папката „Публикувани” и се стаява там, докато моето нехайно око я забеляза. Така и щеше да си отиде към вторични суровини, а тя, както ми се вижда, все пак съдържа своята неподправена първичност.

Ето защо чак сега се налага да ви заведа там, където, един млад поет тогава, се е излегнал на „Зимна трева” (2002) - видимо преди двадесет години, за да прослуша ненаситния духовен глад на своето щурче. И аз пък, как съм усетил не „глас меден загорски”, а мъжки. Как само пее за провидението, което „от честните започва Бог. От чистите”. Защото от тях е и този щурец - Георги Ангелов.

Неговата цигулка отпява както в папратите на моята младост, та при нас идва с поезията си чист, пречистен и отвъден.

В тази зимна трева зреят кристалите в поезията на автора. Вика за хората добро, а за себе си очакваното добро оставя назад. И то все изостава или въобще не идва - „изтерзан, неразбран, немощен”, докато избликне своята мощ:

Ще завържа на възел последната своя въздишка,
с последна въздишка по теб ще изпратя нощта.

Ето какви емоционални редове срещнах на неговата зелена, но зимна поляна - и в студа живот отдаден за добруването на всички.

Сега, като съм го поопознал, вмятам репликата, че той със своето световно електронно списание прави неимоверно голямо добро на хиляди и милиони уловени в примката на перото. И пак не знае дали не е „напразен подобен живот”. Защото усеща зимата на битието още от младини и постоянно витае от състояние на отчаяние във вихрено просветление - поезията.

Неговата социална поезия е недолюбвана от кастрираната ни днешна демокрация, която не оплоди доброто. Затова поетът се е нагърбил да изправя гърбицата на „завистта, злобата, злодеянията”. На трите З-ъта, които с хиенска захапка се озъбиха най-зловещо срещу Човека, Словото, Българската азбука, Българския език, Българската литература, та до днес не престава да е хищник.

И поетът сякаш се провиква - Демокрацийо, не стой по бюрата бюрократически, не се затваряй по скандалните си „маломерни” имоти. Не лети с чартърните си полети към себе си. Излез от своята гнидава какавида. От своето проклето висине погледни надолу, да видиш как творческата интелигенция вехне неоценена. Отдавала вдъхновение десетилетия, а сега се моли богу за що-годе прилична пенсия. Защото, пак ти, Демокрацийо, унищожи осигурителните им вноски и сега от нийде помощ не иде.

И поетът е принуден със сълзи да пише „кървавото си писмо”, но кой да го види. Нека поне веднъж зачервеното ти лице от предишните червени сокове, засмукал ги стародавно, по наследство до девето коляно, с постоянното си изпреварващо деня предимство, поне веднъж, повтарям, да пребледнее безкръвно до бледоликите охтичави гаврошовци на Смирненски, че и ти да помислиш заслужава ли така нелепо да гине перото на поетичната ни държава - в бедност и отчаяние.

Да крепиш, възхваляваш и налагаш като морал преяждането с власт и блага, безогледното богатеене на едно скандално малцинство за сметка на обезвереното мнозинство. Спри, огледай се! Напълно е възможно и тебе да те отвее експресният влак на бъдещето. А той идва.

Като стрелата- влак идва и поетът Георги Ангелов, че без да усети, може пак да подмине дори себе си, в името на другите. Защото винаги на последно място е оставял мисълта за себе си, за своето семейство. Сякаш от детството си има заложени идеи. Те са истинският живот в него. Те са водещи в неговата синтезирана поезия.

Неговите стихове също никнат от естеството на простия човешки живот, от естеството на природата, на оная даденост свише, която му диктува светли редове за просветляване на мъгливото ни битие.

И с древна увереност казва: „дори когато е сеяч на бъдеще, / големият поет е винаги античен”, все търсещ във „беззвездните пространства” чак докъдето „свършва кръговратът”.

Затова преминава през Рубикона на Дебелянов, през паметната плоча на Пеньо Пенев, застава пред вратата на Андрей Германов, за да изслуша и урока на Иван Николов, който вменява:

Стихотворно мъртъв е пейзажът
без родопски мирис на ели.

Без пъртина, без сълза, без рамо
без частица първороден свян.

И Георги Ангелов непрестанно търси „бряг и котва…, пламъка”, бликащия извор. Гледа да оживяват дните в него и да се въплъти „в цялото”. Онова цяло, което прави човека поет.

Такъв фрагмент тогава съм написал за четвъртата му подред книга „Зимна трева”. И виждам, не напразно. Днес поетът Георги Ангелов се радва на завидно духовно богатство.

Предоставям и този фрагмент непроменен, защото и тогава е бил с пулсираща вена. Защото е фрагмент от чопленето и на моята си рана.