ПЪТИЩА ДАЛЕЧНИ
Из “Опъната струна” (1957)
ПЪТИЩА ДАЛЕЧНИ
***
…Като топлина, като сияние
твойта обич ме обгръща -
сдържана и нежна, и могъща.
Като злато, вдън-земя зарито,
с нищо не блести пред хора чужди.
Тя за мене само е открита -
твойта обич, като хляба нужна…
***
Тая любов долетя като волница-птица -
кацна невикана тука, на моето рамо…
Сякаш след сън се оглеждам със влажни зеници:
колко лъчи, красота във света са събрани!
Чувам - разсипват роса неспокойните клони,
пукат се пъпки, тревата разкошно пониква,
вятърът млад разпилените облаци гони…
Някой ли пей, или радост в сърцето ми бликва?
Моя любов, моя птица с криле непокорни,
ти ми възвърна деня, нежността, топлината.
Благословена бъди! Отнеси ме нагоре, нагоре,
там, дето се ражда в бездънния вир - светлината…
***
Има пътища, които идват отдалече,
морни от безкрайните простори:
срещат се в полето в тиха вечер
и поемат заедно нагоре.
Има по света и пътища такива,
дето се пресичат и разделят.
И напролет само млада слива
кръстопътя с цвят опадал стели…
Знам - следа дълбока винаги ще има
там, където твоят път през моя мина.
***
Своя дял в живота аз без теб получих:
между нас стоят и хора, и години.
Между нас не бива нищо да се случи -
с мълчалива болка ний ще се разминем.
***
Не казвай, че ще те забравя скоро -
не искам и не мога.
Аз станах някак жадна, непокорна,
и ти си в мен - нестихваща тревога.
Аз искам да пътувам непрекъснато,
да гоня дръзки и далечни цели
и дните като ябълки да късам -
под дланите ми расли и узрели.
Изгаря ме мечтата да оставя
в живота нещо хубаво, голямо,
да не стоя на топло и на завет
и срещу прилива да плувам само.
Разбираш ли - това си ти за мене:
и сила, и възторг, и порив светъл.
Напролет тъй водите устремени
трошат след топъл вятър ледовете!…
***
Защо е толкоз тъжна тая пролет?
Дали защото дъждове валят,
или защото под брезите голи
познати стъпки няма да се спрат…
***
Нека твоите дни бъдат светло небе,
пълноводна река, с мед напълнена пита…
Ти най-близък човек във живота ми бе -
нека винаги радостни бъдат очите ти!
И не ми се сърди, че със свито сърце
аз си мисля за твоето щастие -
исках ти да го вземеш от мойте ръце,
исках…
Нищо. Желая ти щастие!
***
Щастлив е, който има на света
запален огън в топлото огнище…
Кажи ми, как ще срещна есента,
ако в сърцето не остане нищо?
***
Сняг засипа далечните пътища.
Ни ще дойдеш, ни аз ще се върна.
Мойта болка по теб ще прикътам,
както нивата - житното зърно.
Бели хали в полето замръкват
и тополите в тъмното зъзнат.
Ще дочакам ли живите стръкове
да пробият земята замръзнала?
***
Понякога ме жегва лоша мисъл:
наистина, такъв ли ти си
какъвто аз те знаех и обичах?
Или и ти на другите приличаш,
или такъв ти бил си само в мене,
в очите ми, от обич заслепени?
С добро да ни отминат идващите дни!
Дано остане
завинаги прекрасна любовта ни -
като човек, умрял на младини…
МОЯТ ГРАД
С КРИЛАТА НА ПТИЦИТЕ
Където и да те завее вятъра,
каквито пътища и да те мамят,
сърцето си остава при земята,
където детски глас е викал: мамо!
И може хиляди земи да минеш,
богати като сватбена трапеза -
насън ще виждаш пак скалите сини,
по каменните улички ще слезнеш…
Ти може градове да си изграждал,
до слънцето крила да си разгръщал.
Но ти си нищо без оная жажда,
която с птиците в родината ни връща.
МОЯТ ГРАД
Моят град е известен със вятъра,
със старинните каменни улици,
със това, че е бедна земята,
от вятър сушена и брулена.
Тука някога грозде се раждало
и кипяло размътено виното.
После - легнали пушек и сажди
над градчето с фабрични комини.
Денонощно гърмели боазите,
а децата се раждали хилави.
Но научвал ги някой да мразят,
да израстват сурови и жилави.
Моят град е известен със стачките,
със арести и нощни блокади;
моят град със ботуши бе мачкан -
моят град, със кръвта по площадите…
Тъй го помня, такъв го обичам -
несломим, вечно жив, непокорен,
на столетните буки приличен,
дето слънцето стигат нагоре.
СТАРИТЕ МАЙСТОРИ
Какво са твойте къщи и градини,
какво си ти, мой град, без тези хора,
които някога през теб са минали
и всеки нещо хубаво е сторил.
На пясъчния хълм, под плочи зеленясали
почиват твойте мъртви граждани.
И те са станали на пръст и пясък
и нито чуват, нито се обаждат.
Но живи са цветята и лозниците,
обвили тъмните иконостаси
и с тях живей незнайната десница,
вдълбала във дървото мъдростта си.
Но още пей цигулката на даскала,
звучат във нея песните свободни,
като сърцето му горещи, буйни, ласкави -
„Къде си, вярна ти любов народна…”
Гравирано в дамаската стомана,
едно старинно име се разчита.
С пищовите е майсторът останал,
излял е в тях душата си, очите.
А нови хора всеки ден се раждат
и техните дела са дръзки, бляскави.
Спокойно спете, славни стари граждани,
на слънчевия хълм, покрит с топъл пясък…
СИНИТЕ КАМЪНИ
Едри звезди са изгрели над Сините камъни,
дето нощем се взират надолу към Тракия.
Пламъче трепка далеч в планината и мами,
вятърът слиза хайдушки през урви и драки.
…В нощи такива от Змейови дупки излизал
черният змей със бакърени ноздри и люспи.
Птичка не кацвала, билка не расла наблизо -
смеел ли някой във дън-земя сам да се спусне?
…В нощи такива, при чудния камък - Халката -
древно море се разлива с вълните си бързи,
кораби тежки се спират безшумно до ската,
слизат мъже, за Халката ги яко завръзват…
Ти ли, горянино ветре, довея до мене
старите приказки, с майчино мляко засукани?
…Тъмна тъмнее, мълчи планината стаена,
само припламват далечни огньове по чуките.
Там по следите на змея са тръгнали хора,
в дън-земя медните люспи да дирят.
Ето с богатства незнайни наистина спира
нашият кораб!
ЦВЕТЯ РАСТАТ НА КАМЪКА
Край морето слушах на палмите шепота;
видях как разцъфва във пламъци нарът;
гюл и лаванда ухаеха в моите шепи;
до небето издигна очите ми мурата стара.
Колко хубост жива, буйна, зелена
душата ми жадна напълни догоре!
Исках само щедра земя да виждам пред мене,
да ме радват меднокорите борове.
А сега стоя сама на площада,
дето дъжд е отнесъл пръстта от камъка,
дето вятърът брули студен, безпощаден,
дето слънцето лете гори като пламък.
Тук с лопати и шепи пръст са носили,
вода от балкана са докарали -
за да се хване дръвчето зеленокосо
и тревицата бледна да покара.
Тук децата са гледали с очи възторжени
как първите пъпки се разпукват.
Мои бедни, чудни цветя - да можеше,
всички хора отвсякъде бих събрала тука.
И на тоя площад аз бих им показала -
не палми, не рози разкошни, не борове,
а градината мъничка, с длани запазена
и в сърцето отгледана на хората.
БРАТСКА МОГИЛА
Мъртвите са винаги сами -
корени до тях се само спущат.
Те лежат и дъжд кога ръми,
пролетният гръм не ги събужда.
Живият ще мине, ще замине -
те остават винаги сами.
…В пролетния парк дошла съм днес,
мъртвите другари да споходя.
Всичките пътечки тука водят,
цъфнал храст над тях се е надвесил.
Млада майка кърми своя син.
Влажни са очите й от нежност,
озарява светлина безбрежна
сведеното й лице, косите.
Над главата й се люшва клон,
цвят разсипва бялата акация…
Тичат по пътечката хлапаци
с разноцветни, весели балони.
Пълно със живот е всичко тук:
от тревата до върха на кестена
бликат сокове, звъни зелена песен,
над могилата летят гугутки.
Нищо на сърцето не тежи
и тъгава става светла, лека…
Млад живот минава по пътеките.
Дишат мъртвите с дъха на живите.
РАЗСЪМВАНЕ
Под каменния мост шуми реката тъмна,
на бързея трепти звезда.
Настъпва оня час преди разсъмване,
когато сякаш спи, но буден е града.
От изток лъхва хлад. Тополките се сепват,
зашушват - младите листа броят.
Наблизо, надалеч прозорци светли трепват,
стопява се разстеленият Млечен път.
Обичам те, мой град, във утринните ранни -
с умората на нощния ти труд,
с бодростта, от сънищата насъбрана,
с росата бяла, с есенния скреж и студ.
Ти млад и пълен с мъдрост си като живота.
Настъпва вече оня час,
когато ще отдъхне старият работник -
нали така след време ще сменят и нас?
…Ще свирят ей сега фабричните сирени.
Послушай, всяка улица ехти -
това са стъпките на бързащите смени.
Зора, разтваряй пред деня небесните врати!
ПО ТЕБ, РОДИНО
НА ВЪРХА
Потапям във водата жадни устни -
до дъно бих изпила извора студен!
Гората е задрямала и пуста,
но някой тук е идвал преди мен -
над извора е сложил гладка плоча,
със бели камъни го заградил.
Какъв е бил, не знае никой точно,
но сигурно добър човек е бил.
Изкачва се пътеката нагоре
сред гъсталаци, сипеи, води.
С нозе са я изтрили много хора
и аз вървя по техните следи,
и на гласа ми ехото отвръща,
изправено на стръмните скали.
Пред мене равнината се разгръща,
над мен са само дивите орли.
И сякаш над горите, над годините
ме вдигна каменна могъща длан,
за да ме пита цялата родина:
а аз на другите какво ще дам?
В КОПРИВЩИЦА
Толкова е тихо, че се чува
как шуми планинската река.
Над гората облаци изплуват,
сякаш нарисувани с ръка.
Времето за тоя град е спряло -
и неволно тихо стъпваш ти
в улиците каменни, заспали,
покрай тежки дървени врати.
Тишина, а сякаш прошумяват
в дворовете диплени поли,
гласове и хора оживяват,
тракат натоварени коли.
Слиза вечер над горите тъмни,
порта скръцне в пролетния мрак -
и потайно, чак додето съмне,
хора идват, заминават пак.
В тая къща, със стрехите вити
чистят пушки, блясва остър нож
и горят във тъмното очите,
утрото видели в късна нощ.
Чаткат бясно конските подкови:
пратеник лети насам със вест!
Няма пушки, но сърца готови
чакат, чакат свободата днес!
И над моста с камъните стари
пропищава първият куршум,
там байрак над белите дувари
се понася с весел глъч и шум…
Всяка улица пред теб разгръща
спомени за мъжество, борба.
…Спи градчето със старинни къщи
и сънува славни времена…
МОРЕ
Събудя се нощем и все ми се счува:
морето във мрака шуми…
Събудя се нощем, и все ми се струва -
зелена вълна ще ме плисне за миг…
И сякаш минавам по топлия пясък
със мокра и тежка коса
и вятър ме бие - тревожен и ласкав,
засипват ме хладните пръски роса.
И сякаш така преди много години
на същия бряг съм била,
следила съм дълго талазите сини
с развята от топлия вятър пола.
Но никой не идвал по тихия пясък,
не трепвали бели платна -
с очи, ослепени от яркия блясък,
съм чакала, чакала нещо сама.
То може сърцето ми в жажда гореща
оттук да е тръгвало в път
към странни земи, към нечакани срещи,
към всичко, с което сърцата туптят…
СЪС СЪЩАТА ЯРОСТ
Ту жълти, ту сини, водите на Дунава
безмълвно текат към морето.
Брегът е разгърнат във златното руно
на есенни златни дървета.
Стоя на големия камък и гледам
хлапаците с вдигнати крачоли
и черните въдици, леко наведени,
и първите сенки на здрача.
Лениви вълнички разплискват се галено -
на пристана кораби спират.
А запад сияе в бездънния залез -
оттам ли реката извира?
Знам - тя е от ручей немирен родена
и хиляди ручеи сляла,
тече величава и мъдра пред мене
във сребърни блясъци цялата.
Тя в яростна пяна скалите е била,
рушила е прагове каменни,
проправяла пътя си с тежко усилие,
но напред се е вглеждала само.
Сега се разлива спокойна, замислена,
понесла влекачи и кораби.
Засипват я облаци есенни листи
и гларуси слитат отгоре.
Стоя на големия камък. Не е ли
и нашата участ такава? -
Събрали се ручеи, тръгнали смело
в река пълноводна направо.
Преминахме прагове, път си пробихме,
пред нас равнина се разстила.
Водите текат нашироко и тихо,
но скрита е тяхната сила.
И дойдат ли дни неспокойни и тежки -
със същата, речната ярост
ще бият скалата вълните човешки
със същата вяра.
МОЯТ ЯЗОВИР
Здравей, синеока и ласкава шир,
заключена в тъмни дъбрави!
Здравей, белокаменен язовир!
Не ме ли познаваш?
Преди осем години на речния бряг
се бялнаха наште палатки.
Вагонетки летяха от сутрин до мрак,
нощта беше толкова кратка!
Аз помня вкуса на солената пот,
твърдостта на скалите, дъха на земята
и ще нося в очи цял живот
слънцето на бригадирското лято.
След мен са дошли кофражист и зидар,
след мене са минали хиляди.
Но и аз съм твой господар,
затуй съм дошла да те видя.
Нека малка да бъде мойта следа
и в общия труд да се губи -
днес стои на брега ти, бездънна вода,
творецът на твоята хубост!
СРЕЩА
Кой си ти за мене? - Чужд човек.
Други път едва ли ще се срещнем.
Но ще помня оня юлски пек,
ветровете сухи и горещи,
равнината с гребен разлюлян.
Но ще помня ясните зеници,
житото на топлата ти длан
и край тебе - сведени пшеници…
Като жито - златно и горещо -
този ден в сърцето ще гори.
Други път едва ли ще се срещнем -
и сега не трябваше дори.
КОГА Е СЛАДЪК ХЛЯБЪТ
Зная хляб, от медена питка по-сладък.
Под дървото на вехтичка кърпа го слагат
и разчупват го мълком ръцете, които
са и сяли, и жънали същото жито.
Ако ти ни веднъж хляб такъв не си ял -
все едно, че не си живял.
Знам вода, по-студена от извор в скалата -
тя стои на кръстците във сянката златна,
кваси жадни гърла и напукани устни,
към солените ризи надолу се спуска.
Ако нивга от тази вода не си пил -
значи напразно си се родил.
Има сън, в който с майчина длан те люлеят
и земята корава, и звездните нощи над нея.
Кратък сън - няма време дори да сънуваш,
но през клепките виждаш - жита се вълнуват…
Ако в своя живот, уморен, не си спал -
тогава защо си живял?
ПРАГ НА ГОДИНИТЕ
Колко бързо се минават дните!
Сякаш вчера сливата цъфтя,
а е вече с пухкав сняг покрита -
пак една година отлетя.
…Бяха дни, препълнени догоре
с трескавата жажда да твориш;
натежа ръката от умора,
и сърцето натежа дори.
Затова във тая чудна вечер
спираме да си поемем дъх.
Виж: след нас се вие път далечен,
а напред се вдигат връх след връх.
Светъл праг на нашите години!
Тук отдъхват морните ръце,
разцъфтяват снежните градини,
звънко бие младото сърце…
……………………………………………
Над земята слиза синкав здрачът,
затрептяват ясни светлини.
Да запеем! Скоро ще прекрачим
в новата година ний.
Тя не е в топовните салюти,
в чашите със тъмното вино,
а в тия хубави минути,
след които тръгваш с порив нов!
