СКЪПЕРНИК
Тежък човек бе Аргир. Вървеше с гордо вдигната глава и бавна походка. Под жилавото и набитото тяло, земята сякаш се тресеше. Тежка бе и Аргировата дума, още по трудно развързваше и кесията си. Ама нали сиромашията бе голяма, цялото село все до него опирахме.
Аргир още на младини захвана търговия с добитък. Ходеше по Дьовленските села да купува евтино овце и говеда, които след това продаваше на касапите в Станимака и Пловдив.
Като се замогна, завъди и много собствени овце.. Имаше голяма къшла и сая в Падините. Отвори и дюкян до къщата си.
Макар и богат, беше скъперник и за близките. Затова и трудно се хващаше някой от село да работи ангария на нивите му. Освен, че плащаше ниски надници, но и хранеше надничарите с брънза сирене и стара сланина. Щом захванеше жътвата на овеса и ръжта, той търсеше жътвари от по-горните села.
Какво ли не се говореше по село как е забогатял Аргир. Разправяха, че на времето убил някакъв турчин и му откраднал жълтиците. Друговерецът имал двама сина, които живеели в полските села, оттатък Станимака. Те го търсили да си отмъстят. Навярно затова до края на живота си Аргир бе предпазлив. Когато ходеше по търговия, парите криеше под тръбените си калцуни,
Разказваха още, че Аргир като войник, по време на Европейската война, донесъл от фронта скришом пришити в ръкава си жълтици. Кое беше вярно не се разбра, но кесията му беше винаги пълна.
Ама живот нали е, случи се така, че и моите пътища се кръстосаха с Аргировите. Спомням си - беше в деня на Станимашкия панаир след Голяма Богородица. На този ден още по мрязгаво излязох от къщи да докарам слама с двете мулета от стърнището на Ливадиц.
Щом стигнах там, слънцето бе огряло букаците и лек ветрец разнасяше наоколо утринна прохлада. Натоварих мулетата и тръгнах да се връщам за село през Лома.
Пътят оттам минаваше през гъста и висока букова гора. Навлязох в стария букак и слънцето се скри от очите ми. Буковите клони се сплитаха над пътя и образуваха зелен тунел.
Както си водя мулетата, изведнъж гледам на пътя захвърлена шаячна долма. Взех я от земята. Вътре имаше пари - все едри банкноти. Да знаеш, че никога не съм бил алчен за пари. Съвест ще ме изяде, ако посегна на чуждо. Каквото Бог ми е дал с това поминавам.
Досетих се, че такава салтанатлия дреха в село носеше само Аргир. Взех долмата с парите, да му ги върна като го видя.
А то каква била работата. Рано сутринта Аргир тръгнал да купува млади мулета, които да препродаде на нашенци. Чак като наближил Станимака разбрал, че е загубил по пътя долмата с парите. Върнал се като попарен обратно за село да я търси по пътя.
В това време аз се бях прибрал вече. Навъртах се по двора, защото пътят на Аргир минаваше покрай нашата порта. По едно време той се зададе отдолу, яхнал запотения си кон. Спря се да напои животното от чешмата пред къщи.
Погледнах Аргир - провиснал мустак, целият почервенял, даже почернял. Приближих го и му викам:
- Добра среща, Аргире. Защо се връщаш празен от пазар?
- Мани, Петре. Голяма беля ме намери по пътя! Загубил съм долмата си с парите в нея. Щях да пазаря в Станимака - млъкна и улови с ръце главата си.
- Не се къхари, Аргире! Намерих в Лома долмата ти.
Изнесох от къщи долмата и му я подадох. Той слезе от коня и с треперещи ръце преброи парите. Лицето му се проясни, усмихна се и рече само: „Тука са парите ми.”
Качи се бързо на коня и подмина към тях. Поне една пара да беше оставил за благодарност, а той даже и дума не обели.
Наложи се след месец - два да търся пари в заем, че бях я позакъсал, пък и зима идеше. Опрях пак до Аргир. Викам си такава добрина му сторих, сигурно с едната дума ще ми даде пари на заем, може и без лихва.
Едно мислех, друго излезе. Щом отидох у тях, намерих го в дюкяна му. Той се здрависа и ме покани да седна.
- Добре дошъл, Петре! Какво те носи насам?
- Трябват ми пари в заем, Аргире. След месец ще гледам да ти ги върна.
Мълчи той и нищо не каза. Сипа по чашка ракия и рече: „Нямам пари.”
Оставих ненапита ракията. Станах и си тръгнах към къщи, без да се сбогувам. Право казват хората - няма ненаказано добро.
