Георги Гривнев

Детето се роди високо в Родопската планина. Може би затова Господ изпусна две сини капки от небето и каза, че това ще са очите на Велика. За косите й не се намеси, защото те се сливаха с цвета на свечерените борови гори.

Бащата Марко Иванов имаше колиба, кошара и стадо овце по пътя за Пашалийца и това място по-късно щяха да нарекат Марковият соват.

Битът на овчаря е малко познат - обикновено се мисли, че той обилно се храни със саздърма и агнешко месо, а се забравя колко работа има - да се намери добра паша, да се доят и стрижат овцете, а и да се пазят от вълци, които обикалят и вият. Как страшно вият - тръпки да те побият, кожата да ти настръхне!

Овчарството е самотия - учиш се на мълчание, понякога си приказваш сам, ненадявайки се да те чуят - вместо това кучето се трийва в краката, вървището се развива като изхвърлен пояс, птица се рейне и изчезва, раздвижила въздуха с крилата си, а струите от чешмата шептят, че ще ти върви по вода.

Марко се радваше, че му се раждат мъжки чеда. Нали на тях ще разчита - да намножат стадото, да го отменят като пастир, да издълбават корита за водопой, да косят ливадите и прибират сеното…

И майка Петра се радваше, но скрито искаше да има и женско дете, да е до нея в домакинството, да го научи да готви, да плете вълнени пуловери и чорапи, да подквасва млякото и заедно да посрещат мъжете.

То пък взе, че се сбъдна това, което силно желаеше. Рожбата се появи на Великден и естествено бе да я кръстят Велика. За по-кратко и по-мило я наричаха Личка.

Бързо порасна Личка - докато напълни бакъра с вода, и тя напълни пазвата, а момчетата спираха погледи и забавяха стъпки.

Веднъж Величка закачи бакър вода на веругата да се стопли, за да измие съдовете.

Връщайки се, тя се спъна и падна по лице в горещото огнище. Изпищя толкова високо, че майка й, която беше на двора, прибяга бързо.

- Какво стана?

- Боли… - едва можа да каже, притискайки с длан обгорената буза.

Петра я намаза с мехлем, приготвен от стари баби. След дни болката премина, ала белегът остана. А на Величка ръката й все там беше - на дясната буза, като че ли се надяваше раната така да зарасне, че да няма белег, да си е същата, преди да стане белята.

Тревогата у девойката растеше - кой ерген ще запре до мен? Забелязваше промяна в поведението на павелчани, които извръщаха очи, щом виждаха тъмното петно на страната й. Майка Петра усещаше притеснението на дъщерята и я утешаваше.

- Няма да се притесняваш. Който те хареса, ще те хареса и с нишана. Човек не е само тяло, но и душа. А ти си хубавка - такива сини очи няма в цялото село, че и в Рупчос. Няма да си даваш вид, че си потисната, че носиш някакво бално.

- Така е, мамо, но…

- Всеки има късмет на тая земя. Понякога идва навреме, понякога закъснява.

Оставайки сама, Величка си поплакваше. Няма нищо по-тъжно от моминската самота. Но тя беше наследила куража на баща си - да стъпва здраво по земята, но очите да бъдат обърнати нагоре, към високото, към ония хребети, които се сливат със синята далечина.

И ето, че един ден местният ерген Слави, Слави Видински от Продановите, спря до нея. Беше сирак, знаеше две и двеста, повече две. Слави нямаше родители, Величка имаше белег.

Двете неща не бяха сравними, двете липси се привличаха, защото не бяха кусури, а дадености, както е дадено това - да обичаш или да не обичаш.

А те се обичаха - свенливо, сдържано, ненарушавайки нравите на деветнадесети век.

Постепенно разстоянието между двамата се стопяваше както се стопява снегът на Юзеница и на Глухи връх, както се появяваха виденията и самодивите и както се губеха сред горите и езерата.

Народиха си и отгледаха пет чеда - Димитър, Мильо, Ангел, Тодор и Атанас. В тоя мъжки свят и Величка, и Слави, се чувстваха по-сигурни, неуязвими, защитени.

Потеклото се развиваше по божите закони, дори по-красиво - когато най-големият син се задоми, се появи изтърсакът, най-малкият.

Величка стана и кърмачка, и свекърва едновременно, едновременно се обръщаха към нея и като майка, и като баба.

„Така е решил Господ - да остана без дъщери. Но пък ще ми доведе снахи. Обикновено се смята, че снахите за най-лоши, а дъщерите - за най-добри. И снахата, и свекървата трябва да си държат езика. Лошата дума е отрова, хубавата - мед. И какво става, ако се смесят - карма- карашик! На всеки език трябва да има катинар, а когато решиш да го отключваш, да си забравил къде си забутал ключа. Та докато го намериш, да премислиш още веднъж какво да издумаш!”

Беше по жътва в местността Пърхово. Жените ожадняха и Марко Иванов нарами двата бъкела за вода. Разказваше се, че и птицата не бива да се смущава, когато пие вода.

Но… отекна гърмеж. Подир него - свистене на хладно оръжие. Марко падна като сноп, след което главата му се отдалечи от тялото.

Петра и дъщерята се втурнаха към чешмата. Обезумели паднаха пред кървавото тяло и глава. И когато сълзите на Петра изтекоха, от устата й се отделиха - гневно и ненавистно - думите: „Кучета крастави, уплашихте се да не стане, та му зехте и главата!”

Най-сетне мюсюлманите изпълниха пъкления си план - веднъж го пребиха от бой, но Марко се съвзе, първият опит да го убият бе неуспешен, но сега…

И не само съпругата и децата знаеха защо Марко Иванов стана курбан. Та нали той издейства и донесе фермана, позволението, за да се гради молитвен дом в Павелско, той дари два декара земя за парцел и двор на храма, който да се построи на по-високо място от джамията…

С една дума - главният виновник за защита на християнството е тоя корав павелчанин, дето не се спира пред нищо, стига да е богоугодно.

Тоя кървав ден през 1839 година не остана неотмъстен. Но не с кръв. Потомци на Марко Иванов принудиха всички мюсюлмани, до един, след Балканската война да се изселят и Павелско да е „чисто”.

На четиридесет и девет, петдесет години, Марко Иванов остави вдовица и сираци. Генетично ли беше или не, дъщерята онаследи силния характер на баща си - борбена, непокорна, устойчива.

Като онзи черен бор в планината, просмукан от смола и превиван от бури, но останал жив, за да закриля малките елици, докато пораснат и сами се изправят срещу ветрища и смерчове.

Най-тежко понасяше орисията си вдовицата Петра - често потъваше в спомени, тия неспокойни отшелници в паметта, които я будеха и гонеха съня.

И все нахлуваше оня миг, когато чу гърмежа и се втурна като луда, когато зърна онази смъртна гледка, пред която затвори очи и падна върху още топлото тяло на съпруга си.

Близо до бъклиците, от чучурките на които изтичаше водата както изтичаше кръвта на Марко.

Величка забрави за белега на бузата си колкото черешово листо, смяташе го за нещо, за което не трябваше и да се сеща. Но не можеше да забрави разсечения си баща - така всяка вечер, когато слънцето се наклоняваше над Персенк, облаците над Пашалийца почервеняваха, разкъсани, проснати на небето, неподвижни и залезни.

Шейсет години по-късно се построи камбанарията, откъдето сребърните камбани разнасят на вълни истината за Марко Иванов и изпълват въздуха с молитвен звън, както и с легендата, че възрожденецът Захарий Зограф е бивал тук, за да рисува икони в свещената обител.

А тази легенда се слива с друга, по-голяма, в която родопчани вярват с възторжена наивност, а историците още търсят доказателства дали в селото по комитетски дела е идвал Апостолът на свободата Васил Левски.

Балканджиите копнеят да живеят с легенди - така дишат в друг, в по-чист и свободен свят, който отива по-далеч от хляба - закърменият със светли предания да не се предава, дори когато е обречен да отделят главата му от рамената.