Лияна Фероли

Романът на Иван Енчев „Лунният мост” /Издателство „Българска книжница”, С. 2020/ е впечатляващ художествен факт, наред с неговите предишни романи „Кървав пелин” /2008/, „Бавен огън” /2006/ , „Труден сезон” /2010/, „Злато и чакъл” /2012/, „Окото на залеза” /2017/ и др.

Писателят е родом от Великотърновския край, но живее в Хасково, в града на Пресвета Богородица. Дори е роден на нейния празник Благовещение /25 март/, а тази даденост свише, без съмнение, му носи някои духовни предопределения. Затова и новият му роман, както и цялото му творчество, е изпъстрен с преки и косвени християнски морални послания.

Талантливо разказаната история в него не е автобиографична, макар че с оригиналната жива непосредственост на разказа сладкодумният автор творчески изкушава читателя към такива предположения. В нея, по-скоро, има една много здрава, земна житейска философия, засягаща и самия автор, защото и той е една капка от всеобемащия океан - Живота.

Нещо повече, писателят интуитивно осъзнава силата на текста, подобно на средновековния персийски поет и философ Мевляна Руми, твърдящ, че човекът е цял океан, събран в една Капка. Подобно и на знаменития английски поет-романтик и художник Уилям Блейк от 18 век, смятащ, че тази капка съдържа всички свойства на Океана. А според българския поет Атанас Далчев, У. Блейк „пише като самата природа - ако природата пишеше”.

Завършеният творец, като Иван Енчев, един ден стига със силната си интуиция и до прозрението на поета Пейо Яворов, че в кръговрата на светостта като изкупление „радостта е скръб”.

Надареният да вижда в дълбочина живота писател дълго е носил историята на книгата си като лично преживяване на случващото се у нас в преходните времена към нова обществено-икономическа система, докато се решава да я запише върху белия лист.

Като резултат на това се ражда една скръбно-тъжна, изстрадана с душа и сърце, картина на тоталното запустение в страната ни. Но текстът не звучи тягостно, защото непрекъснато се изпъстря от лирически епизоди, които освежават пейзажа на художествените внушения на автора чрез редуване на събитията и фактите в живия живот.

Ето само един малък откъс от разходката на двамата главни герои - дългогодишният емигрант в Австралия Станчо Станков - Щуреца и учителката Катя Калинова, по течението на река Черни Осъм край Троянския манастир:

„Тук дори и жабите изглеждат по-красиви. Те току се смеят на висок глас, гъделичкани от палави слънчеви зайчета… Старите върби се навеждат ниско-ниско като набожни жени за молитва и пият с шепи от реката слънце, разлято там като искрящо вино от манастирски котел.” Такава многопластова лирическа картина не се забравя дълго време след прочитането на подобен текст.

Отправната точка към повествованието е едно средищно селище, някъде из България. След това действието на сюжета се разгръща из цялата страна. А множеството гласове в съзнанието на писателя, изречени много живо, прочувствено, с поетична чувствителност и иронична духовитост от участници в една другарска среща на позастарели съвипускници от гимназията, добавят все повече нюанси и гледни точки към отразяваната тема.

Авторът на романа „Лунният мост” осъзнава дълбоко библейската мъдрост, че ако случващото се сега, не беше такова, каквото е, нямаше да бъде възможно да стане каквото трябва. Затова и вижда просветването на надеждата в злъчно-тягостната картина на повествованието. С разбирането, че и прекомерната скръб, и прекомерната радост, не вършат работа.

Че всеки мост е прехождане към и извън всичкото.Че дори и по срутения мост, свързващ мечтаното и възможното, животът може да преминава в двете посоки. Като преход и като изход, но и в двата случая, водещ към Целостта в самите нас, в която са всичките отговори.

И най-вече към нейното зряло възприятие. Към разрешаването на вътрешните ни битки, към съзиране на новото първо вътре в нас, за да го срещнем и във външния свят. Към вярата, според сполучливата метафора на Иван Енчев, че и просветващо падащите златисти есенни листа от дървото на живота, ще отворят простор за новите кълнове.

Спираловидната структура на повествованието твърде умело надгражда у читателя усещането за постъпателно движение и вътрешно развитие на авторовите внушения. Неслучайно, романът „Лунният мост” започва и завършва с проблясващите в небесата на времето светли кръгове на царския орел. А неговият величествен силует вие ореол след ореол, колело след колело над просветляващата утринна здрачина, предвещаваща новото озарение на деня…

Въпреки някои тягостни картини и драматични преживявания на героите в романа, Иван Енчев е съумял да ни внуши оптимизма, че тъгата неизбежно започва да избледнява, да се осветява и да преминава в нещо друго - в смирение, дори в преклонение пред една много по-могъща от нашата воля сила, която е провидила всичко. И най-вече в така необходимите и най-резултатни уроци, преминали през изпитанията на човешката болка.

Неслучайно, в един непринуден разговор между приятелите Станчо Щуреца споделя за своето дългогодишно пребиваване в чужбина: „Навсякъде има съвременни варвари, които рушат с простотията си направеното от свестните хора. Аз съм обиколил Земята от тук до обратната й страна, но никога не съм гледал само чернилката на живота.” А Катя го допълва: „Животът е като огън в камината. Нека да се радваме само на пламъка му! Да забравим за дима и саждите.”

Независимо от превратностите на битието си, действащите лица в романа предпочитат да възприемат позитивно действителността и да я съпреживяват откъм нейната романтична страна. Съвсем уместно последното изречение на повествованието е оптимистично: „Мечтата заразява човека с вирусите на младостта.”

Множеството подобни силно въздействащи морално-етични и нравствено-патриотични послания в романа „Лунният мост”, съпроводени от изключително образния език на автора, го правят оригинално и интересно съвременно художествено произведение, заслужаващо вниманието на широк кръг читатели.

Високите достижения в най-новия роман на Иван Енчев са още едно убедително доказателство, че за своето разнообразно творчество, включващо белетристика, поезия и публицистика, писателят съвсем заслужено е отличен с националните литературни награди „Александър Паскалев” /2008/, „Георги Караславов” /2010/ и с Почетна грамота /2017/ на Съюза на българските писатели за принос към българската литература.