Диана Янкулова

МОМИЧЕ ДО ПРОЗОРЕЦА

Лицето й от нежност е обляно,
душата й по скулите се стича…
Сред стаята, подгънало коляно,
седи във унес тих едно момиче.

Ветрецът си играе със пердето
и лъч прониква в сянката край нея,
а погледът й в този блясък светъл
кафявата си кроткост е зареял.

И в някаква реалност полузвездна
душата като лодка плува, плува,
прозорецът и стаята изчезват
и тишината само съществува.

И лилии цъфтят, цъфтят в сърцето,
родило се, дела си да приеме -
че има същност слънчева, на цвете,
разтворена във камък и във време…

СИЯНИЕ ОТ ЗАЛЕЗА НА ДНИТЕ

Каква блестяща, ярка тишина -
заветен край на бурите последни -
във погледа на малката жена,
на пейката до мен, която седна.

Душата й излъчваше слънца
през залеза на крехкото й тяло
и грееха очите - две зрънца,
в които синева се бе разляла.

И топлеха с любов, с любов света,
със вярност сред превратността на дните,
а дланите й бяха две листа,
от есенните студове надвити.

И с дрехата на малкото телце
приличаше на късче от поема,
на стрък живот, на тънко стъбълце,
на розова трептяща хризантема…

ДВОРЪТ НА КЪЩАТА

Всяка сутрин листа от дървета
пак са ронили нечии пръсти
и алеите, вчера преметени,
са отново грижливо изпъстрени.

Всяка сутрин мета този двор,
цветове се менят и сезони,
падат сухи иглички от бор
и акация ситна се рони,

семена от бреза се роят,
заедно с тях цветове от липата
се откъсват, летят и кръжат,
разпилени от лекия вятър.

После есени златни и сняг,
после пролети, нощи по-къси,
о, алеи пред къщния праг,
аз познавам земята с труда си.

ОРЕХ

Разбужда се от своя сън душата,
блести сумрак, прозорецът отворен,
дърво, и в тишината пада орех,
пак всичко се смълчава, вън е лято.

Повейва хлад на утрото в небето,
аз още ярки сънища сънувам,
душата ми в два свята още плува,
единият се ражда във сърцето -

море, открити бягащи простори,
огромна мощ в небетата отгоре,
стихията усещам на вълните,
ятата птици как над тях прелитат,

усещам и мъглата, ветровете;
душата е безкрайна над морето
и винаги е в полет, птица бяла,
щастливо над водите дъх разляла…

И онзи орех, паднал в тишината,
изпратен да покаже на душата,
че трябва след небесните простори,
във малкото сърце да се разтвори…

ГРАДСКИТЕ ФОНТАНИ

Седни, седни на пейка в топла вечер
пред струите на градските фонтани,
без цел се потопи в потока вечен
от хора и посоки разпиляни.

Как леко е в привечерите летни,
площадите дъхтят на лавандула,
безгрижие, пантофките балетни
душата-балерина е обула.

Душата-балерина - птица бяла,
привлечена от ръста, красотата
на струите високи - катедрала,
извайвана най-нежно от водата.

Родена с водопадите-стихии,
шубраците и дивите пътеки,
душата топла литва да отпие
хармония, изваяна от човека.

Ти вай, човеко, линиите дивни,
душата по които да се носи -
безгрижна като малките, наивни,
пленителни деца с крачета боси.

И силно ме прегръщай ти, любими,
под пръските на градските фонтани -
от радост, лекота, ще отлетим и
смехът безгрижен само ще остане!

ПЛАМТИ ЧЕРВЕНАТА КАЛИНА

Пламти червената калина
сред зимните треви, мъглата,
пламти до камъка застинал
под тънък сняг, и край реката

с пенливите води студени,
до мостчетата с лед покрити,
сред смърчове, в които денем
цвърчат синигерчета скрити.

Пламти и нощем, сред покоя,
на звездното небе самотно,
пламти душата топла моя -
сред ветровете нежна лодка.

Сред сивотата - лист от цвете,
в клонака гол - листо трептящо,
и на мъглите на небето
узряваща зора под плаща…

СТАРИЦА

Старицата е седнала на пейка до цветята,
брези над нея тънки клонки-водоскоци реят,
във скута й ръцете гали пролетният вятър -
ръце, които дълго зимни шалове са плели.

И косове сърцето къпят с песните си сладки…
Как влюбено очите й на цветето се радват
и в ярките му листчета, разцъфващи за кратко,
как мигове на вечност от земята си открадват!

Как в белите коси блестят пътеки извървени,
смирила се, плете душата стълба към небето,
а клонките над нея се разлистват във зелено
и пръстите докосват още пролетното цвете…

МОЯТА СИЛНА ОБИЧ

Отново тишина, простор,
пътувам през полета,
докоснати от моята силна обич в тъмнината,
от полет на безмълвни птици в сивите небета,
от облаци, стърчащи тръни, зима, и от вятър.

Дървета голи спят сами край релсите на влака,
смалени покрай насипа
душата ми ги вижда,
спят гари, на които никой влакове не чака,
но релсите и хълмовете гледката раздвижват.

Отново във прегръдка-лед водите са сковали
стърчащите стъбла и дъх
на угарите черни,
но нещо в този леден свят душата моя гали -
простора над полетата течащи и безмерни.

Защо ли блика моята силна обич и се лее,
красива като полета на зимно птиче ято…
Минаващите бавно ниски облаци тъмнеят
и сухи зимни тръни
украсяват равнината…